Дейвид Брин
Килн хора (15)

15. Имитатори

… в която франкенщайновото чудовище научава защо не би трябвало да съществува…

За щастие, кредитната ми линия беше активна — Албърт все още не се бе отрекъл от мен, — така че успях да наема микротакси от площад „Одеон“ и се понесох през Новия град на едноколесното жиро-колело с две тесни и неудобни седалки. Макар и кратко, пътуването бе и мъчително — шофьорът така и не престана да говори за войната.

Очевидно битката в пустинята не вървеше добре за нашата страна. Шофьорът обвиняваше за това некадърното командване и в подкрепа на думите си извикваше последните репортажи на мехурчестия дисплей, който ме обкръжаваше отвсякъде на задната седалка, и ме потопи в сцени на кървави погроми, бомбардировки, разрязващи небето лазери и ръкопашни схватки, всички събрани с любов в колаж от този ненаситен запалянко.

През изминалите години Албърт бе научил от Клара достатъчно за войната, за да знае, че мнението на кабинетния генерал зад волана не заслужава ни най-малко внимание. Този тип имаше лиценз за единадесет жълто-черни таксиметрови шофьори. Несъмнено всички те дърдореха едно и също на притиснатите в ъгъла клиенти. Как ли успяваше да задържи индекса на удовлетвореност достатъчно висок, за да има толкова много превозни средства?

Отговорът бе скоростта. Не можех да не му го призная. Пристигането ме дари с най-силния прилив на задоволство за днес. Платих и побързах да се скрия в циментовия лабиринт на Феърфакс Парк.

Големият Ал не харесва това място. Никаква зеленина. Прекалено много място, отделено на бетонни рампи, спирали и пързалки от времето, когато истински деца са прекарвали тук всеки свободен миг в каране на акробатични велосипеди, скейтбордове и реактивни мотопеди, рискувайки да си счупят врата заради неповторимото изживяване. Така е било, докато нови забавления не ги примамили другаде и те не оставили след себе си бъркотия от подсилени с метал стени и кули, някои от тях високи по цели три етажа и прекалено скъпи, за да бъдат разрушени.

Пали обаче го харесва. Всички тези метални ребра действат като фарадеева клетка, заглушават радиотрансмисиите, объркват комарите-шпиони и подслушващите буболечки, а нагорещената бетонна повърхност заслепява оптичните и инфрачервените сензори. А и той не може да се издигне над пристъпите на носталгия, спуска се по старите склонове в модерното си подсилено инвалидно кресло, скача през ръбове и профучава по пързалки, крещи и се люлее, а катетрите и интравенозните тръби се вият около него като някакви акселбанти. Предполагам, че някои удоволствия трябва да се изпитат на плът. Дори ако плътта е така ужасно обезобразена като неговата.

За Албърт отношенията му с Пал се градят отчасти върху чувство за вина. Мисли си, че би трябвало да положи повече усилия да го разубеди да не излиза онази нощ, когато го нападнаха от засада, превърнаха половината му тяло във въглен и оставиха другата половина да умре. Но ако трябва да сме честни, как можеш да „разубедиш“ един пристрастен към риска наемник, който би влязъл в очеваден капан и направо си проси белята? По дяволите, та аз съм по-предпазлив, когато съм от глина, отколкото Пал от плът и кръв.

Чакаше ме в сянката на „Ужаса на мама“, най-голямата рампа за мотопеди с такива стръмни и остри извивки, че ти става лошо само като я гледаш. Имаше компания. Двама мъже. Истински мъже, които си хвърляха предпазливи погледи от двете страни на животоподдържащото кресло на Пал.

Почувствах се неприятно, че съм единственият дубъл. Чувството се засили, когато единият от тях — мускулест блондин — погледна през мен, сякаш ме няма.

Другият ми се усмихна приятелски. Беше висок и малко мършав. Стори ми се, че в него има нещо познато.

— Хей, зелен, къде ти е душата? — провикна се Пал и вдигна якия си юмрук.

Ударих го.

— Там, където са краката ти. Но това не ни пречи да живеем, нали?

— Така е. Как ти се хареса осата-куриер? Страхотно, а?

— Малко си пада кибер-ретро, не мислиш ли? Много усилия за най-обикновена покана. Болеше ужасно, когато ми проби окото.

— Съжалявам — ухили се той. — Е, чувам, че си се измъкнал на свобода, а?

— Голяма работа. За какво му е на Албърт един Албърт, който не е Ал?

— Супер. Не съм си и помислял, че Морис е в състояние да създаде франки. Както и да е, някои от най-добрите ми приятели са мутанти — и истински, и други.

— Сигурен знак за извратеност. Знаеш ли дали Ал смята да се отрече от мен?

— Не. Прекалено е мекушав. Все пак ти е наложил кредитен лимит. Можеш да похарчиш само двеста и нито петак повече.

— Толкова много? Не съм изчистил и един кенеф. Бесен ли е?

— Не мога да знам. Отрязва ме. Има си други грижи. Изглежда, е изгубил и двата си сутрешни сиви.

— Ау. Чух за първия, но… по дяволите. Номер две имаше туркмен. Добър мотопед беше. — Замислих се. Нищо чудно, че моята самоотлъчка вдигна толкова малко шум. — Двама сиви са изчезнали. Хм. Съвпадение? Случайност?

Пал почеса белега, започващ от чорлавата му черна коса и стигащ до неизбръснатата му брадичка.

— Мисля, че не. Затова пратих осата.

— Няма ли да престанете с тези дрънканици? — изсумтя едрият блондин. — Просто попитай тоя боклук дали ни помни.

Боклук? Опитах се да срещна погледа му! Той обаче извърна очи.

Пал се изкиска.

— Това е господин Джеймс Гадарен. Смята, че може би ще го познаеш. Е?

Огледах човека от глава до пети.

— Никакъв спомен… сър. — Малко формалност никога не вреди.

Двамата непознати изсумтяха, сякаш почти очакваха подобен отговор. Побързах да продължа:

— Разбира се, това не е никаква гаранция. Самият Албърт е лош физиономист. Забравя дори някои от съучениците си. Зависи преди колко време сме се виждали. Както и да е, аз…

— Този спомен е отпреди по-малко от двадесет часа — прекъсна ме Гадарен, без да ме погледне. — Късно снощи един от вашите сиви позвъни на вратата ми, размаха някакви удостоверения на частен детектив и настоя незабавно да се срещнем. Разправията дори събуди някои от колегите ми от съседните офиси. Съгласих се — с нежелание — да се срещнем със сивия насаме. Но проклетото нещо само крачеше напред-назад и дрънкаше някакви небивалици, които все още не мога да схвана. Накрая от съседната стая дойде помощникът ми с новини. Сивият носеше статичен генератор. Съвсем преднамерено е заглушавал рекордера ми!

— Значи не разполагате със записи на срещата?

— Нищо, което да свърши работа. Така че побеснях и изхвърлих проклетото нещо навън.

— Аз… не си спомням нищо, което дори отдалечено да напомня за подобна среща. Което означава, че истинският Албърт Морис също няма подобен спомен. Или не е имал до десет сутринта. Всичките дубъли от последния месец са налице. Всеки от тях донесе пълни записи… макар че някои бяха доста поочукани. — Трепнах при спомена за ужасното пътуване по речното дъно. — По дяволите, дори нямам представа за какви „офиси“ говорите.

— Господин Гадарен оглавява една организация, наречена „Защитници на живота“ — обясни ми Пали.

Веднага схванах защо е тази негова враждебност. Групата му яростно се противопоставяше на голем-технологията от чисто морални съображения — позиция, изискваща голяма твърдост в наши дни, когато истинските хора живеят обкръжени от безброй създания, направени от послушна глина. Ако някое от копията на Албърт наистина се бе държало по подобен начин, това би могло да бъде акт на върховна неучтивост и преднамерена провокация.

В ядното изражение на Гадарен разпознах необичайна ярост към моя милост. Като франки аз се бях обявил за независим, бях заявил, че съм свободно живо същество със свободна воля… макар че съм псевдосъщество с малко права и още по-малко перспективи. Другите дубъли поне могат да се разглеждат като продължения или допълнения на някоя истинска личност. Аз обаче съм най-лошата обида към божествената власт. Бездушна конструкция, която се осмелява да каже: „Аз съм“.

Обзалагам се, че никой от хората му не би и помислил да направи дарение на Църквата на ефемералите.

— Подобно нещо се случи и при нас рано сутринта — каза другият човек — високият мъж, който ми се струваше смътно познат.

— Мисля, че ви познавам. — Замислих се. — Да… зеленият, с когото се сблъсках на плажа. Лицето му бе като вашето.

От ироничната му усмивка разбрах, че мъжът вече знае за срещата ми с евтиния дубъл-демонстрант. Явно зеленият вече бе прехвърлен. Или се беше обадил, За да доложи за приликата ми с посетителя от малките часове.

— Господин Фаршид Лум — каза Пал, с което привърши с представянето.

— „Приятели на неистинското“? — предположих аз. Най-голямата организация на манципати, за която бях чувал.

— „Толерантност без граници“ — малко намръщено ме поправи той. — Манифестът на ПНН не са достатъчно последователни в исканията си за еманципиране на синтетичните същества. Ние смятаме, че късовременните хора са толкова истински, колкото всеки друг, който е способен да мисли и чувства.

Тези думи накараха блондина да изсумти. Но независимо от философската пропаст между двамата, аз усещах, че са обединени около една цел. Засега.

— Казвате, че копието на Морис е нахълтало при вас…

— … изнесло е някаква тирада и след това се е махнало, точно така — вметна Пал. — Само че този път разполагаме с няколко ясни образа въпреки заглушителя. Бил е един от твоите братя-дубъли — или някой, който определено прилича на тях.

Подаде ми двуизмерна снимка. Макар и размазана, фигурата напомняше Албърт толкова, колкото и всеки друг сив напомня на оригинала си.

— Външният вид може и да се подправи. Както и удостоверенията. Заглушителят навежда на мисълта, че някой не е искал по-подробно преглеждане…

— Така е — прекъсна ме Гадарен. — Нещо повече — когато тази сутрин се обадихме на господин Морис за обяснение, домашният му компютър…

— … Нел…

— … категорично заяви, че всичко това е невъзможно, тъй като по това време не сте имали активни дубликати. Къщата дори отказа да събуди Албърт Морис за коментар.

— Любопитно — отбелязах аз.

— Всъщност оригиналът ви смята и двете ни групи за организации на налудничави типове — каза Лум с крива усмивка, сякаш подобно определение беше повод за гордост. — Тъй като къщата филтрира и запитванията ми и ги отхвърли, трябваше да се обърна към публичния профил на Албърт Морис в търсене на някой от приятелите му. Някой, който би се съгласил да разговаря с нас.

— Тоест към мен — каза Пал. — Налудничавите типове не ме дразнят. Дори си падам по тях!

— Сходните неща се привличат — промърморих аз, с което си спечелих кратък злобен поглед от страна на Гадарен.

— Да де, и върхът на всичко беше, когато получих две запитвания от организации, които по принцип не се понасят. Подуших нещо гнило и се опитах да се обадя на Ал, но той не ми обърна внимание. Бил прекалено зает. Така че се заех да намеря някой друг, който би могъл да осветли малко въпроса… и попаднах на теб.

— На мен ли? Вече ти казах, тези истории не се връзват с нищо, което помня.

— Вярвам ти. Нямаш ли някакви идеи? Какво ти идва наум?

— Защо питаш мен? Аз съм просто един зелен, не съм екипиран с аналитични способности.

— Е, но не си позволил това да те спре! — засмя се Пал.

Намръщих му се, но знаех, че е прав. Не бих могъл да откажа да поумувам върху случая, дори и да съм трето качество.

Обърнах се към Гадарен и Лум.

— Ако го погледнем от ваша гледна точка, налице са няколко възможности. — Вдигнах единия си пръст. — Първо, може да стоя тук и да лъжа. Ал би могъл да има някаква основателна причина да иска да измъкне две раздразнени обществени организации на преден план пред очите на публиката, да раздуха скандал и после да заяви, че не го е направил.

— Стига — поклати глава Пал. — Това е от нещата, които аз бих се опитал да направя. Но чувството за хумор на Албърт е толкова, колкото на някой съдия.

Незнайно защо обидата ме накара да се усмихна. Да, горкият Морис Трезвия.

— Е, тогава може би някой се опитва да му погоди номер.

Някога в миналото престъплението и преследването се въртели около доказване или разбиване на алибита. Ако успееш да докажеш, че по време на престъплението си бил някъде другаде, това значи, че не си го направил ти. Проста работа.

Алибито започнало постепенно да губи тежестта си в киберепохата, когато безброй големи и малки обири преразпределяли милиарди долари, а извършителите стояли приведени над отдалечени компютърни екрани и се тъпчели с кофеин, докато пращали електронните си слуги да правят ударите си в предполагаема анонимност. За известно време изглеждало, че обществото кърви до смърт от безбройните рани… докато редът не бил възстановен и повечето от оцелелите киберманиаци или влезли зад решетките, или пораснали.

Днес местоположението на протоплазменото ти аз няма почти никакво значение. Престъпността е въпрос на възможност и желание. Трудно можеш да извадиш ефективно алиби.

— Интересно, че излизаш с подобна идея — отбеляза Пал. — Същото си помислих и аз, докато гледах сутрешното нападение срещу леговището на Бета — добра работа, между другото. Видях как Албърт се среща с Риту Махарал… и после чух за смъртта на баща и. Но онова, което ме заинтересува повече, е маестрата.

— Джинийн Уоммейкър? Защо?

— Ами, на първо място зная, че вторият сив на Ал се е изключил, за да изпълни някаква сляпа поръчка за нея.

Поколебах се. Нямаше да е добре за мен, ако потвърдя съществуването на подобна сделка. Дължах на Ал малко лоялност, най-малкото защото не ме беше обявил извън закона.

— Добре, и двете жени помолиха Ал да им изпрати по един сив. И двамата изчезнаха. И какво? По всяка вероятност става дума за съвпадение. Както и да е, сивите бяха изпечени и впечатани часове след като мистериозните дубъли са дошли да ви тормозят, господа. Каква е връзката?

— Това се питах и аз. Затова звъннах на Уоммейкър.

— Да знаеш само колко ти завиждам. И какво каза Ледената принцеса?

— Че никога не е искала дубъл на Морис! Не и след като случаят с Бета бе приключен. Всъщност тя заяви, че детектив Морис е прекалено груб, за да може да разчита на услугите му за в бъдеще, и освен това…

— Можем ли да спрем с тази тема?

Очевидно на Джеймс Гадарен не му харесваше да дискутираме маестрата на „Студио Нео“, чиито перверзни специалитети не отговаряха на морала на старото време. Блондинът размърда едрото си тяло раздразнено и малко заплашително. Хрумна ми, че е от онези типове, които от време на време разчленяват дубъли — и с готовност плащат обезщетенията — заради самото удоволствие да накажат злото със собствените си ръце.

— Добре — бодро продължи Пал. — Така че реших да разкрия каквото мога за твоя втори сив. Да видя дали Уоммейкър не лъже. Това означаваше да вляза в мрежата на камерите и да подуша тук-там.

— Ти? — Изсмях се при мисълта за Пал, който грижливо подготвя аватари-търсачи и пресява безкрайно количество кадри. — Никога не си имал търпение за подобно нещо.

Той мрачно поклати глава.

— Така е. Аз съм просто един старомоден човек на действието. Но все пак познавам неколцина застаряващи дигитални познавачи, които ми дължат по някоя услуга. Трябваше само да проследят няколкото дребни пътни нарушения, направени от сивия на път от дома ти до търговския център. През по-голямата част от времето дубълът беше в обсега на обществените камери. Паркира мотопеда и взе ескалатора… но така и не стигна до Уоммейкър.

— Така ли?

— Вместо това бе издебнат от секретарката на маестрата — или поне от някой, който приличаше на нея, доколкото можеше да се разбере от качулката. Двамата слязоха два етажа надолу към едно помещение под наем и… изчезнаха.

— Е, и какво? Може би Джинийн е искала да се срещне с него някъде далеч от погледите на обичайните си клиенти. Особено ако въпросът е деликатен.

— Може и така да е. Или… ако някой друг иска да използва сивия на Албърт, но да излезе така, че всеки да реши, че е нает от Джинийн.

Опитах се да схвана идеята му.

— Искаш да кажеш, че някой е подправил сутрешното обаждане на Джинийн до Албърт, след това е нагласил нещата така, че ясно да се види как сивият отива при… — Поклатих глава. — Но това означава прекалено много умели фалшификации. Фалшива Джинийн за обаждането. След това — фалшива секретарка.

— И фалшиви Албъртовци, пратени по-рано да досаждат на тези съвестни граждани. — Пали кимна към Гадарен и Дум.

Здравенякът изпъшка.

— Всичко това нямаше никакъв смисъл още когато ми го изложихте преди един час. Някои от нас имат само по един живот, нали разбирате. Най-добре да изясните нещата колкото се може по-скоро.

— Точно това се опитвам да направя — малко раздразнено отговори Пал. — Всъщност подобен вид дедукции повече подхождат на начина на мислене на Албърт. Какво мислиш ти, Зелчо?

Почесах се по главата. Просто по навик — по порцелановото ми теме няма пори или паразити.

— Така. Да приемем, че всички тези загадки са били предназначени за различни аудитории. Да вземем онези дубъли, които са нахлули в сградите ви през нощта… казвате, че не са казали нищо смислено, нали така?

— Само глупости, доколкото мога да кажа.

— Но са си направили труда да стане така, че да не ги запишете. Значи не можете да докажете, че са говорили глупости, нали?

— Какво имате предвид? Какво друго би могло да бъде?

— Би могло да изглежда, че двамата заговорничите помежду си.

— Да… заговорничим ли?

— Погледнете с очите на някой страничен наблюдател, господин Гадарен. Той вижда как някакъв сив влиза в централата ви и след това се изнася — бързо и крадешком — около час по-късно. Човек може да заключи, че сте обсъждали нещо важно. Всичко това може да е било нагласено, за да се установи правдоподобна връзка между вашата организация и Албърт Морис.

— След това същото се случва и при мен — обади се Лум.

— Както и в „Студио Нео“. Само че този път сивият е истински, но срещата е фалшифицирана — намеси се Пал. — Това също ли е било за публична консумация?

— Отчасти — казах аз. — Но се обзалагам, че основната аудитория за тази част от представлението е бил самият сив. Спомняте си, че е преминал в автономен режим веднага след срещата, нали? Може да е бил убеден — и дори и в момента да е убеден, че работи за истинската маестра. Тя може и да не е от най-харесваните личности…

Гадарен изсумтя шумно.

— … но е доста влиятелна бизнес дама, известна с доброто изпълнение на договорите си и със стриктното спазване на закона. Сивият може да я презира и да не й вярва. Но това не би му попречило да приеме интересен и доходен случай.

— Да го кажем направо — обади се Фаршид Лум. — Смятате, че някой се е престорил на Уоммейкър, за да натовари вашия сив със задача…

— Задача, която би могла да прикрива нещо, с което Ал никога не би се съгласил — предположи Пал.

— … и че театърът по-рано, в „Толерантност без граници“…

— … и при „Защитниците“ — прекъсна го Гадарен, — е бил предназначен да направи така, че да изглежда, че ние сме въвлечени в някаква гадост… — Той изпъшка. — Още съм объркан. Изобщо не изясняваме нещата!

— О, разбира се, че го правим. — Пал ме погледна. — Имаш някаква идея, нали, зелени приятелю?

За съжаление, нямах.

— Вижте, не съм направен за подобно нещо. Не съм някой абаносов гений или първокачествен сив. Всичко, което говоря, са само догадки.

Лум нетърпеливо махна с ръка на моето самоунижение.

— Погледнах личния ви профил, господин Морис. Репутацията ви на създател на чудесни аналитични копия няма равна на себе си. Моля, продължете.

Можех веднага да отбележа, че не съм един от аз-овете на Албърт. Но това само би породило спорове.

— Вижте, все още не разполагаме с достатъчно информация — започнах аз. — Но ако тази верига смахнати дедукции може да издържи, ще предположа някои неща. Първо: човекът или групата зад всичко това разполага със сложни умения в областта на дублирането, особено що се отнася до способността да подправя лицето на голем — нещо, което не би трябвало да е в състояние да прави. Тъй като това е незаконно, вече навлизаме в опасна територия. Второ: очевидно има нужда да се осигури доброволното участие от страна на един от сивите на Албърт. Фалшификатите няма да свършат работа. Сивият трябва да бъде убеден да положи истински усилия — като осигури уменията, с които е известен Ал. Мисията трябва да изглежда законна… или най-малкото почтена и не отвратителна… за да може сивият да се съгласи да сътрудничи.

— Да, продължавай — подкани ме Пал.

— Трето: налице е усилие да се хвърли вината върху някой друг за онова, което ще стане. Виновен по асоциация. Фалшивите обаждания на маестрата. Среща пред очите на всички в „Студио Нео“…

— И при нас. — Лум внезапно бе станал сериозен. — Историята със среднощното събуждане е целяла да изглежда като тайна среща на конспиратори. Но защо аз? И защо да се изиграва същият номер на групата заблудени около господин Гадарен?

Пал се изкиска достатъчно дълго, за да накара блондина да изръмжи.

— Точно в това е красотата на номера! На пръв поглед изглежда, сякаш двете ви групи никога не биха могли да имат нещо общо помежду си. Вие сте като два противоположни полюса. Колкото и да е иронично, точно това прави теорията за конспирацията да изглежда най-вероятна.

Двамата го зяпнаха. Пал разпери широко яките си ръце, от което креслото му се раздвижи.

— Помислете само! Има ли някой, когото и двамата да мразите еднакво? Някой човек, група или организация, която и двете ви групи да презират. При това толкова дълбоко, че с радост бихте обединили усилията си?

Наблюдавах как двамата се мъчат да осъзнаят какво им казва. Свикнали да се рисуват едни други в най-черни краски, те очевидно не можеха да приемат, че могат да имат някакъв общ интерес.

Вече знаех отговора и бях смразен чак до глинената си основа. Но не казах нищо.

Щяха да се сетят след минута-две.