Дейвид Брин
Килн хора (14)

14. Под фалшиви цветове

… или как истАлбърт бива изпързалян отново…

— Какво искаш да кажеш? Че записите не показват Махарал?

С щракания на пръсти и примигвания абаносовият ми дубликат извиква данните и ги пуска на екрана. Отново изгледах колажа записи, направени преди седмици: Йосил Махарал се разхожда по улица, пълна, с пешеходци и жиропедисти — един от онези модерни безистени, където можеш да опиташ безброй продукти, да си избереш каквото ти хареса и дубъл-куриер да ти го достави вкъщи още преди да си се прибрал.

От разстояние Махарал сякаш се наслаждаваше на безцелното си шляене от бутик на бутик. На място като това камерите са повече, отколкото на една обикновена улица, което позволи на софтуерния аватар на Нел да съшие една почти непрекъсната ретроспективна мозайка на движението на целта ни от една камера към друга. В долния ъгъл часовникът отброяваше времето.

— Забеляза ли току-що нещо особено? — попита абаносовият.

— Какво? — трепнах аз. Чувствах се неприятно под този немигащ поглед. Знам какво презрение изпитвам обикновено към истинското си аз, когато съм черен.

Той цъкна с език. Образът замръзна и бе сканиран в растерно изображение. Клетките увеличиха гледката към мястото, където Махарал се бе присъединил към малка тълпа зяпачи, наблюдаващи как някакъв уличен артист прави скулптури от димогел. Крехките произведения растяха и разцъфваха като деликатни призраци, издигани и оформяни от потоците въздух, издишвани през свитите устни на виртуоза. Едно малко момиченце изръкопляска и създанието потрепери и се наклони към него преди отново да се изправи под въздействието на артиста.

С подобно умение моят голем-специалист сръчно изработи композитно изображение от три камери, разпръснати около малкия площад. Лицето на Махарал ставаше все по-зърнесто, докато образът се увеличаваше. Ученият на УП се усмихваше. Всичко изглеждаше съвсем обичайно, докато не ме полазиха тръпки.

— Увеличи още — наредих аз. Имах лошо предчувствие. — Текстурата на кожата… Господи, не е истинска!

— Сега виждам — отбеляза Нел. — Обърни внимание на челото. Идентификаторът е скрит под грима.

Свлякох се на стола. Гледахме дубъл.

— Хм — обади се абаносовият. — Излиза, че докторът е извършил нарушение девета степен. Цветът на кожата е човешки. Нюанс деветдесет и четири X, ако трябва да сме точни. Абсолютно незаконно за дубликати на обществени места.

Това не беше като нескопосаната щуротия на Каолин, когато ми се беше обадил. Архетипната му маскировка бе аматьорска и привидно законна, тъй като по това време се намираше в дома си. Но Махарал с растящата си параноя сигурно бе решил, че си заслужава да рискува да плати сериозна глоба, за да може да се измъкне от града-село, без да остави следа.

Погледнах към брояча навремето. Двадесет минути, откакто Махарал бе минал покрай камера с висока разделителна способност, позволяваща да се установи дали е истински. Сигурно бе направил подмяната след това. Но кога точно? Колажът беше ужасно стегнат.

— Нел, върни, ако обичаш. Покажи най-голямото прекъсване след четиринадесет и тридесет и шест.

Образът на призрака на Махарал тръгна заднишком от площада, докато не изчезна в един магазин, предлагащ луксозни мъжки облекла. Аватарът ми направи кратък пазарлък с вътрешната охранителна система на магазина… която отказа да предостави записи поради някакви странни съображения за лична неприкосновеност. Нищо не можеше да накара упоритата програма да промени решението си — дори смъртният акт на Махарал и пълномощното на Риту. Явно трябваше да ида там и да говоря с управителя лично.

— Колко време е прекарал там?

— Малко повече от две минути.

Повече от достатъчно, за да може да се смени с очакващия го дубъл. Но ходът бе рискован. Независимо от антикамерните скенери, които се продават в наши дни, никога не можеш да си сигурен, че не те следят. Дори и да се намираш в заровена в земята цистерна. (Зная го от личен опит.) Все пак Махарал явно се бе чувствал напълно сигурен.

Сега трябваше да пратя нов софтуерен аватар да направи внимателно проучване и да открие кога в магазина е влязъл дубълът. Сигурно е бил маскиран, след това е прекарал там часове, свит зад закачалки или нещо подобно. След размяната истМахарал сигурно е изчакал малко и самият той се е маскирал, преди да се появи отново, убеден, че номерът му е подвел всички обичайни практики на следене.

Използвал съм същия трик. Многократно.

— Сигурно собственикът на магазина му е съучастник — отбеляза абаносовият ми специалист. — Дубълът би могъл да пристигне като колетна пратка и истМахарал да се е измъкнал по същия начин.

Въздъхнах, докато преглеждах и анализирах безбройните кадри.

— Стига си се трепал. Аз ще продължа търсенето от своята кабина — успокои ме специалистът. — Другите случаи вече са под контрол. Освен това мисля, че ще искаш да видиш какво разкри другото разследване на мястото на катастрофата.

Той стана и тръгна към малката ниша. Прекарал съм в нея много щастливи часове — тясна бърлога, която намирам за страшно удобна, когато съм абаносов, настроен да не желая нищо друго освен чистото удоволствие от професионалните си умения. Докато гледах копието си, изпитах малко завист… и благодарност към Махарал и Каолин за това, че са направили толкова много за дубъл-технологията.

Тя е истинска благодат, ако имаш пазарни умения.

 

 

Абаносовият бе прав. Разследването на катастрофата бе стигнало до ново плато.

Дисплеят показваше огромна ивица пустиня югоизточно от града — странен свят, където заслужаващите доверие образи са също толкова рядко явление, колкото годната за пиене вода и където трябва да се използват безброй хитроумни трикове, за да се проследят следите на една движеща се кола. Следвайки инструкциите ми, Нел бе проследила призрачната диря от завихрящи се малки циклони в нощта все по-назад и по-назад от момента на срещата на Махарал със смъртта. Наложената картина показваше пунктирана линия, която се извиваше към нископланинския район при мексиканската граница, недалеч от Международната бойна арена. Знаех, че щом попадне сред онези хълмове, следата би трябвало да изчезне сред завихрянията между тях.

Но бях видял достатъчно, за да усетя зловещ студ.

— Урака Меса — прошепнах.

— Какво каза? — обади се Нел.

Поклатих глава и наредих:

— Обади се на Риту Махарал. Трябва да говоря с нея.