Дейвид Брин
Килн хора (11)

11. Призраци във вятъра

… истАлбърт прибягва до някои модерни трикове…

Не можех да направя кой знае колко за липсващите си дубликати. Сив номер две бе минал на автономен режим; не би могъл да се свърже законно с мен, а дори и да искаше, маестрата би могла да му попречи. Зеленият ми бе пратил една шантава декларация за независимост преди да тръгне накъдето му видят очите. Нямаше и никаква следа от сив номер едно, изчезнал в имението на Каолин с духа на Йосил Махарал. Охраната на „Универсални пещи“ се бе заела да разнищи тази мистерия и претърсваше всяка педя за двата липсващи дубъла.

Не очаквах да постигнат нещо особено. Лесно е да измъкнеш тихомълком буца в кутия. Всеки ден камиони, куриери и пневматични тръби разнасят из града милиони такива, мумифицирани в КерамОпаковки. Още по-лесно е да се отървеш от мъртъв дубъл — просто изхвърляш останките му в рециклатора. Без идентификационния си имплант една купчинка голем-тесто не се различава по нищо от всяка друга.

А и имах случаи за разследване, сред които и един, за който поръчителят, желаеше да ми плаща по най-високите тарифи. Риту Махарал желаеше да се заема с мистериозната смърт на баща й. Като негов законен наследник, тя имаше пълен достъп до цялата му документация — от полиците за получаване на кредити до списъка на обажданията на телефона му. Другояче стояха нещата с дейността му във връзка с работата в УП. Но когато Риту помоли вайс Каолин за тези записи, магнатът все пак даде съгласието си, за да не я принуди да разгласи на всеослушание „безумната теория“, Че баща й е бил убит.

Разрешителните пристигнаха малко след като бях приключил впечатването на абаносовия си специалист, настроен да се съсредоточи напълно върху професионалните умения. Дубликатът моментално се хвана за работа — размахваше ръце и даваше бързи приглушени команди под диплите на чадора за виртуална реалност, потопен в свят от неудържими потоци информация и увеличаващи се образи. Целият логика и концентрация, абаносовият щеше да поеме останалата част от работата ми и да ме остави да се съсредоточа върху една-единствена задача — да открия къде е прекарал последните си няколко седмици Йосил Махарал.

 

 

Няма значение какво казват кибертърговците за хитроумните си търсещи програми. Извличането на информация е изкуство. Може и да живеем в „прозрачно“ общество, но на безброй места стъклото на прозореца е заскрежено или изпотено. За да видиш нещо през тези петна, понякога е нужен и талант.

Започнах с конструирането на дигитален аватар (проста софтуерна презентация на самия мен), който пуснах в мрежата на обществените камери. Макар и по-малко интелигентен от същество с Постоянна вълна, аватарът имаше частица от моя опит, комбинирана с непреклонната решимост да открие, всички образи, които Йосил Махарал би могъл да остави, докато е пътувал из градските улици. Риту ми бе дала около шестдесет подходящи места, откъдето да мога да започна — места, за които се знаеше твърдо, че е посетил в точно определено време. Аватарът се насочи, към тези пространство-времеви координати и се опита да последва учения от една записана сцена към друга. Постепенно картата започва да се запълва и да дава подробности за действията му през месеците преди да умре.

Често този начин на търсене е достатъчен и сам по себе си. Малцина са онези, които имат дарбата да се изплъзнат от паяжината на обществените камери.

За съжаление Махарал явно бе един от тях. Оказа се, че е способен да се измъкне винаги щом пожелае. Резултат от търсенето на аватара бе една графика, изпълнена с празни петна. Някои от тях продължаваха седмица или дори повече!

Джобовете на Риту бяха дълбоки и тя искаше бързи отговори. Затова отправих искания за информация и от частните очи, които са много повече от обществените камери. Охранителни скенери на ресторанти, корнизни шпиони, новинарски буболечки, камери на аматьор социолози, дори на любители на природата и на градски спортни клубове — обърнахме се към всеки, който би могъл да засече Йосил, когато се е намирал извън обсега на обществените камери. Тъй като Риту притежаваше авторските права на баща си, нямаше нужда да се плаща дори такса за воайорство. Малко от исканията бяха удовлетворени. Оставих аватара да се пазари и да избере достатъчно изображения, които да осветлят пътищата на Йосил.

Междувременно аз насочих вниманието си към сцената на смъртта му.

 

 

Когато си извън града, сякаш попадаш на друга планета. Примитивен свят с огромни пространства, където образите са замъглени и дори ги няма… освен ако не ти се случи да отидеш там лично и да използваш собствените си очи.

Възрастен: Ако някое дърво падне в гората и наоколо няма никого, то издава ли звук?

Съвременно дете: Зависи. Ще проверя дали някоя от тамошните камери не е снабдена със звукови или вибросензори.

Хитро. Но всъщност повечето места на Земята изобщо не са покрити от камери! Много по-лесно е да изчезнеш сред природата, далеч от всякакви следи от обитаване.

За съжаление именно там Махарал бе прекарал последните си часове, а може би и дни.

Започнах с полицейските снимки на мястото на катастрофата — те предлагаха невероятни холографски детайли в радиус от двеста метра около разбития автомобил на Махарал — голям шевфорд хънтсман с екстравагантен метанов двигател. Колата лежеше смачкана и наполовина изгоряла на дъното на едно дере. По това време на годината то пресъхваше, но гигантските свлечени камъни свидетелстваха за буйните потоци, които текат там през пролетта.

„Пустиня — мрачно си помислих. — Защо е трябвало да се случи в проклетата пустиня?“

Отгоре минаваше виадуктът, откъдето колата на Махарал бе започнала фаталния си полет надолу. Предпазната мантинела приличаше на извита змия от разкъсан метал. Прекарах известно време в душене наоколо, като прескачах и интерполирах от една рееща се камера към друга. Докато служебните коли идваха и си отиваха, група мускулести дубъли се мъчеха да издърпат останките (отначало с помощта на някакви хитроумни инструменти, но не след дълго ги захвърлиха и прибягнаха до груба физическа сила), за да успеят да освободят тялото на мъртвия учен.

Пътят правеше рязък завой точно преди да стигне до това усамотено място. Следи от спирачки се пресичаха с мантинелата… сякаш шофьорът внезапно бе разбрал какво го чака, макар и прекалено късно. Това, както и резултатите от аутопсията, бе убедило властите, че той просто е задрямал зад волана.

Трагедията не би се случила, ако бе използвал автонавигационната система на колата. Защо му е нужно на някого да кара нощем в неосветената пустиня, изключил всички предпазни средства?

„Защото автоматичното управление оставя следи — отговорих си сам на въпроса. — Няма да използваш автонавигатора, ако се тревожиш, че те следят.“ Сивият дубъл на Махарал беше признал, че докторът е прекарал последните си дни, клатейки се на ръба на параноята. Това потвърждаваше теорията ми.

Върнах картината назад и гледах как спасителните автомобили пристигат заднишком и след това си тръгват един по един, докато не остана изгледът от една-единствена камера… показваща мъничкото петънце на първия шерифски автомобил, пристигнал на мястото на произшествието. Когато се опитах да превъртя още по-назад, фаталното парче от пустинята не само стана тъмно, а направо изчезна от паметта, подобно на сляпо кътче, към което никога не би погледнал. Съществуваше единствено на картите. Абстракция. За мнозина то дори не бе съществувало до момента на катастрофата.

Фермерските райони не дадоха никаква информация. Земеделците използват множество камери, за да наблюдават посевите си. Всяко необичайно нещо, като странник например, неминуемо щеше да привлече вниманието. Но в интересуващия ме хектар имаше само най-прост детектор на токсини на Агенцията за опазване на околната среда, който следеше за незаконно изхвърляне на отпадъци. Най-близките истински лещи се намираха на повече от пет клика разстояние — биологичен скенер, програмиран да наблюдава миграциите на костенурките и разни подобни работи.

Въпреки това не се отказах. Около планетата кръжат десетки хиляди търговски и шпионски спътници и още по-голям брой автоматични летателни апарати в стратосферата, обслужващи телефонните съобщения и новинарските камери. Някой от тях можеше да е бил насочен към това затънтено място по времето на катастрофата и да е записал светлините от фаровете на Махарал, които се отклоняват и се завъртат надолу към бездната.

Проверих… но не извадих късмет. Всички високочувствителни лещи бяха наблюдавали по-интересни и оживени места. Техническите капацитети продължават да обещават, че само след няколко години ще разполагаме със Световна всенаучна мрежа с близки изгледи, достъпна за всеки по всяко време. Но засега всичко това е в територията на научната фантастика.

Най-добрата ми възможност бе да опитам един собствен мъничък трик със суровите данни на някой спътник за наблюдение на микроклимата. Метеорологичният спътник не е истинска камера и се използва за следене на поривите на вятъра в Югозапада, като използва доплеров радар.

Движението, особено извънградското, раздвижва въздуха. Преди доста време се бях досетил, че можеш да проследиш курса на превозно средство, ако условията са подходящи. И ако имаш късмет.

С помощта на специален софтуер обработих записите на сателита за района на виадукта мигове преди катастрофата. Следях и най-малките детайли, отсявах и уголемявах доплеровите елементи, докато не станаха зърнести, движещи се на ръба на хаоса.

Отначало приличаше просто на обикновена буря от многоцветен шум. След това започнах да различавам отделни десени.

Да!

Приличаше на следа от минициклони, въртящи се от двете страни на пътя — призрачна диря, едва различима на фона на останалия шум. Като превъртах бавно назад от времето на катастрофата, успях да проследя спектралната следа, която се извиваше по пътя на юг, изчезваше и се появяваше отново като някаква змия фантом, движеща се със скоростта на автомобил.

Можеше и да свърши работа, ако Махарал не се бе разминавал с други коли… и ако въздухът бе останал неподвижен през цялата нощ.

И най-малката външна намеса би могла да заличи призрачната диря.

От сравнението на пространствените и времевите скали можех да кажа едно нещо за състоянието на Махарал, докато се е носел към мястото на срещата със смъртта си — ученият на „Универсални пещи“ сякаш бе имал оса в гащите! Беше карал с над сто и двадесет клика през целия извиващ се път. Просто си беше търсил белята.

А може би някой го беше следил? Или преследвал? Дирята беше прекалено неясна и разпокъсана, за да се определи дали е оставена от една, или от две коли.

Казах на Нел да продължи да следва смътната следа колкото може по-назад във времето.

— Разбрано — отговори домашният ми компютър. Гласът звучеше почти като човешки. — Ако не си много зает, има и други неща, които изникнаха, докато работеше. Колегата ти Малахай Монтморилин се обади още няколко пъти. Държах го настрана, както ми бе наредил.

Почувствах се виновен. Горкият Пал.

— Ще му се обадя довечера. Заповедта си остава в сила.

— Добре. Освен това получих по пневматичната тръба пратка от „Универсални пещи“. Пет нови заготовки.

— Прибери ги. И не ме занимавай с подобни тривиалности, ако обичаш.

Нел млъкна. От монитора виждах, че се е заела да проследи пустинното пътуване на Махарал. Заех се да проверя кибер-аватара, който бях пуснал в градската мрежа.

Резултатите бяха съвсем задоволителни!

Поръчаните образи и отчетите на камерите се появиха и допълниха картината къде е прекарвал по-голямата част от времето си Йосил Махарал, или поне тогава, когато се е намирал в града. Прегледах получения филм на висока скорост и проследих как починалият учен се премества от едно място на друго… как пазарува в скъп магазин например или как посещава зъболекаря си за рутинна смяна на оралния симбионт. Данните още все покриваха средно по около два часа на ден. Но пък в края на краищата Махарал бе прекарвал повечето време на работното си място в лабораториите на „Универсални пещи“ или вкъщи.

С изключение на тези тайнствени излети. Задължително трябваше да направя връзка между следите му в града и загадъчните пътувания извън него.

Все пак бях доволен от постигнатото. Ако градските данни продължаваха да се допълват с това темпо, скоро щях да съм в състояние да докладвам на Риту нещо по-конкретно.

Остра болка ме накара да притисна дясното си слепоочие. Един от страничните ефекти на подобна работа е главоболието. Истинските неврони трудно се справят с толкова много холовидео. А и трябваше да изпразня мехура си.

На връщане спрях при химическия синтезатор и си поръчах ободрително питие — нещо, което да отпусне напрежението във врата, но без замъгляващи мисълта ендорфини. Понесох пенливия буламач обратно към кабинета си… и открих, че някой е седнал на мястото ми! Някой, който досущ приличаше на мен, но бе с по-дълги пръсти и презрителна физиономия, каквато рядко надявам. Или поне се надявам да е така.

Блестящата кожа бе с цвета на открития космос. Сръчните ръце танцуваха по контролното табло.

— Какво правиш? — сръчках го аз. Дубълът си има свое собствено място.

— Оправям бъркотията и те чакам да се присъединиш. Аватарът ти смята, че е проследил повечето от липсващите следи на Махарал в града.

Хвърлих поглед, към екрана.

— Еха! Осемдесет и седем процента покритие. Не е чак толкова зле… за времето, когато Махарал не е бил вкъщи или в лабораторията. До какво искаш да се добереш?

Отново сардонична усмивка.

— О, може би до нищо. Освен че на някои от тези така наречени сигурни места може изобщо да не е доктор Йосил Махарал.

Погледнах тъпо дубъла и това породи само още презрение.

— Искаш ли да се хванем на бас, шефе? Залагам прехвърлянето си, че Махарал те е подвел. Всъщност от много време е мамил всички.