Майкъл Конъли
Черната кутия (6)

5.

Когато Бош се върна на работа, отдел „Неприключени следствия“ беше в пълен състав. Черната кутия си стоеше там, където я бе оставил, а партньорът му седеше на бюрото си и пишеше на компютърната клавиатура.

— Как върви, Хари? — попита той, без да откъсва поглед от екрана.

— Върви.

Бош седна. Очакваше Чу да спомене за рождения му ден, но по-младият детектив не каза нищо. Двете бюра бяха залепени за срещуположни стени в затворената с ниски прегради кабинка, тъй че те работеха с гръб един към друг. В стария Паркър Сентър, където беше преминала почти цялата кариера на Хари, партньорите седяха един срещу друг. Новото разположение му харесваше повече. Даваше му усещане за уединение.

— Какво има в черната кутия? — попита Чу зад гърба му.

— Фишове за Ролинг Сикстис. Хващам се за сламки с надеждата, че нещо може случайно да изскочи.

— Желая ти успех.

Като партньори им възлагаха едни и същи следствия, но после двамата си ги разпределяха, докато дойдеше време за работа на терен, например проследяване или обиск. Арестите също винаги се извършваха в тандем. Тази практика им даваше представа за работното натоварване на другия. Обикновено в понеделник сутрин пиеха заедно кафе, за да обсъдят делата и докъде са стигнали в конкретната си работа. Предишния следобед Бош вече беше разказал на Чу за посещението си в Сан Куентин.

Отвори кутията и се втренчи в дебелата пачка фишове. Внимателният им анализ сигурно щеше да му отнеме целия следобед и част от вечерта. Това не го притесняваше, само че нямаше търпение. Извади фишовете и след като ги прегледа набързо, установи, че са подредени хронологично и обхващат четирите години, посочени на етикета. Реши първо да се съсредоточи върху годината на убийството на Анеке Йесперсен. Отдели фишовете от 1992-ра и започна да чете.

Запознаването с един фиш отнемаше само секунди. Имена, прякори, адреси, номера на шофьорски книжки и други данни. Полицаят, провел разпита, често записваше и имената на други гангстери, които са били с разпитвания по това време. Няколко имена във фишовете се повтаряха или като обект на разпита, или като известни съучастници.

Бош нанасяше всеки адрес от фишовете — мястото на разпита и местожителството от шофьорската книжка на обекта — в градския атлас, в който вече бяха маркирани убийствата с беретата модел 92. Търсеше близки връзки с шестте убийства. Имаше няколко и те бяха очевидни. Две убийства бяха извършени на улични ъгли, на които обикновено се беше въртяла търговия с дрога. Имаше логика. Патрулните полицаи и отрядите на ОПСУХ трябваше да са издебвали гангстери, събиращи се на такива места.

Два часа след началото на това занимание, със схванати от повтарящите се движения гръб и врат.

Хари откри нещо, което изстреля адреналин в кръвта му. На 9 февруари 1992-ра един тийнейджър, обозначен във фиша като МГ — или „младши гангстер“ — от Ролинг Сикстис, бил спрян за скитничество на Флорънс и Креншоу. Името в шофьорската му книжка било Чарлз Уилям Уошбърн. Според фиша уличният му прякор бил Дребосъка. Шестнайсетгодишният младеж, висок метър шейсет и един, вече бил успял да се сдобие с характерната за Сикстис татуировка, надгробен камък с числото 60 на левия бицепс, означаваща вярност до смърт към бандата. Вниманието на Бош привлече адресът от шофьорската му книжка, Западна Шейсет и шеста улица. Когато нанесе мястото на картата, видя, че задната страна на сградата гледа към уличката, на която бяха убили Анеке Йесперсен. Уошбърн живееше на не повече от петнайсет метра от мястото, на което бяха открили трупа на журналистката.

Хари никога не беше работил в звено, занимаващо се конкретно с гангстери, но имаше опит с разследването на няколко свързани с банди убийства. Знаеше, че младшият гангстер е хлапе, нарочено за привличане, което още не е официален член на бандата. Приемането в нея си имаше цена — проява на квартална или гангстерска гордост, конкретна работа, демонстрация на преданост. Обикновено това означаваше извършване на насилие, понякога дори убийство. Всеки, който очистеше представител на противникова банда, моментално получаваше статут на пълноправен член.

Бош се отпусна назад и се опита да раздвижи схванатите мускули на раменете си. Замисли се за Чарлз Уошбърн. В началото на 1992-ра той е кандидат-гангстер и сигурно търси шанс да пробие. По-малко от три месеца след като полицията го спира и разпитва на Флорънс и Креншоу, в неговия квартал избухват безредици и на уличката зад дома му е застреляна чуждестранна фоторепортерка.

Прекалено голямо съвпадение, за да го пренебрегне. Хари протегна ръка към дневника на убийството, съставен преди двайсет години от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, и помоли, без да се обръща:

— Чу, би ли ми проверил едно име?

— Един момент.

Партньорът му беше адски бърз на компютъра, докато компютърните умения на Бош бяха слаби. Чу редовно му проверяваше имена в база данните на Националния криминален информационен център.

Хари запрелиства дневника на убийството. Навремето не бяха провели пълноценно разследване, но все пак бяха покрили жилищните сгради на уличката. Намери тънкия сноп доклади и почна да чете имената.

— Добре, казвай — обади се Чу.

— Чарлз Уилям Уошбърн. Дата на раждане: четвърти седми седемдесет и пета.

— Роден на четвърти юли^[1].

Бош чу пръстите на партньора му да летят по клавиатурата. Междувременно откри доклада за адреса на Уошбърн на Западна Шейсет и шеста. На 20 юни 1992-ра, цели петдесет дни след убийството, двама детективи почукали на вратата и разговаряли с петдесет и четири годишната Мариън Уошбърн и трийсет и четири годишната Рита Уошбърн, майка и дъщеря. Не знаели нищо за убийството, извършено на уличката на 1 май. Разговорът бил кратък и любезен и обхващаше само един абзац от доклада. Не се споменаваше за трето поколение обитатели на къщата. Нито дума за шестнайсетгодишния Чарлз Уошбърн. Бош ядосано затвори папката.

— Намерих нещо — каза Чу.

Хари завъртя стола си и погледна към гърба му.

— Давай. Имам нужда от това нещо.

— Чарлз Уилям Уошбърн, известен като Дребосъка. Има дълъг списък с арести. Главно дрога, заплахи… Води му се и застрашаване живота на дете. Да видим, два срока в затвора и в момента е на свобода, обаче от юли се издирва за неплащане на издръжка за дете. Местонахождение — неизвестно.

Чу се обърна и го погледна.

— Кой е тоя, Хари?

— Един тип, когото трябва да проуча. Би ли го разпечатал?

— Дадено.

Партньорът му прати материала на общия принтер на отдела. Бош въведе паролата в телефона си и позвъни на Джорди Гант.

— Чарлз Уошбърн Дребосъка. Познаваш ли го?

— Дребосъка… хм, звучи ми… Задръж така.

Линията утихна и Хари чака близо минута, докато Гант се върне.

— Фигурира в текущата ни разузнавателна информация. Човек на Сикстис. От най-ниския етаж на пирамидата. Това не е твоят поръчител. Къде се натъкна на името му?

— В черната кутия. През деветдесет и втора е живял точно до мястото, където е убита Йесперсен. Бил е шестнайсетгодишен и сигурно се е опитвал да се уреди в Сикстис.

Докато говореше, Бош чу отсреща тракане на клавиатура. Гант правеше проверка.

— Имаме висяща заповед за арест — съобщи той. — Чарлз не е плащал издръжка на майката на детето си. Последният му известен адрес е къщата на Шейсет и шеста. Но е отпреди четири години.

Хари знаеше, че висящата заповед за арест на баща нехранимайко в Южен Лос Анджелис е почти безсмислена. Едва ли щеше да привлече вниманието на шерифските екипи, освен ако не е свързана с някакъв шум в медиите. Такава заповед обикновено чакаше в база данните следващия път, когато Уошбърн попадне под прицела на органите на закона и пуснат името му за проверка. Стига да продължаваше да се спотайва обаче, той щеше да остане на свобода.

— Ще пообиколя стария му квартал да видим дали няма да извадя късмет — каза Бош.

— Искаш ли помощ? — попита Гант.

— Не, ще се оправя. Ти обаче можеш да позагрееш улицата.

— Дадено. Ще разпространя информация за Дребосъка. А дотогава, успешен лов, Хари. Съобщи ми, ако го откриеш или ти трябвам на място.

— Непременно.

Бош затвори и се обърна към Чу.

— Готов ли си да се поразходим?

Партньорът му неохотно кимна и се намръщи.

— Ще се приберем ли до четири?

— Не знам. Ако моят човек е там, може да отнеме повече време. Искаш ли да повикам някой друг?

— Не, Хари. Просто довечера съм зает.

Бош си спомни, че дъщеря му изрично му бе наредила да не закъснява за вечеря, и попита:

— Какво, среща с гадже ли?

— Няма значение, да вървим.

Чу не държеше да отговаря на въпроси за личния си живот.

Домът на Уошбърн беше ниска къща със занемарена морава. На отбивката имаше стар форд, вдигнат на трупчета. Преди да се изправят пред вратата, Бош и Чу бяха заобиколили отзад и бяха установили, че западният ъгъл на задния двор е на не повече от пет метра от мястото, където бе застреляна Анеке Йесперсен.

Хари решително почука и се отдръпна отстрани на вратата. Чу застана от другата страна. На входа имаше заключена желязна решетка.

Накрая вратата се отвори и зад решетката се появи жена на около двайсет и пет години. В крака й се беше вкопчило момченце.

— К’во искате? — попита възмутено, след като правилно ги идентифицира като ченгета. — Не съм викала полиция.

— Просто търсим Чарлз Уошбърн, госпожо — каза Бош. — Този дом е посочен като негов домашен адрес. Той тук ли е?

Жената нададе дрезгав крясък и трябваше да минат няколко секунди, докато Хари разбере, че се смее.

— Госпожо?

— За Дребосъка ли питате? За тоз Чарлз Уошбърн ли?

— Точно така. Тук ли е?

— Че що да е тука? Адски сте тъпи бе, хора. Тоз човек ми дължи пари. Що да е тука? Ако се весне вкъщи, дано ми носи мангизите, щото иначе…

Бош най-после разбра. Погледна момченцето на прага, после отново вдигна очи към жената.

— Как се казвате?

— Латиша Сетълс.

— А синът ви?

— Чарлз Джуниър.

— Имате ли представа къде може да е баща му? Имаме заповед за ареста му, защото не ви е плащал издръжка. Издирваме го.

— Крайно време беше. Всеки път щом го мерна да минава с колата ви се обаждам, ама никой не идва, на никой не му пука. Чак c’a идвате, пък аз не съм го мяркала от два месеца.

А чували ли сте нещо, Латиша? Някой да ви е споменавал, че го е забелязал наоколо?

Тя категорично поклати глава.

— Нема го.

— А майка му и баба му? По-рано са живели в тая къща.

— Баба му умря, а майка му отдавна се пресели в Ланкастър.

— Чарлз появявал ли се е там?

— Не знам. Преди й ходеше на рождените дни. С’a не знам дали още е жив. Знам само, че синът ми през живота си не е бил на лекар или зъболекар, нито пък е обличал нови дрехи.

Бош кимна. „И няма баща“ — помисли си. Не спомена, че ако арестуват Чарлз Уошбърн, това няма да е за да го принудят да плати детската издръжка.

— Имате ли нещо против да влезем вътре, Латиша?

— За к’во?

— Просто да поогледаме, да се уверим, че е безопасно.

Тя удари с юмрук по решетката.

— Безопасно е, не се бойте за туй.

— Значи не може да влезем, така ли?

— Не, не искам никой да вижда к’ва каша е вътре. Не съм се приготвила за гости.

— Добре, ами на двора?

Въпросът очевидно я смути, но после тя сви рамене.

— И да се скъсате да го търсите, него пак го няма.

— Портата отзад отключена ли е?

— Разбита е.

— Добре, ще заобиколим.

Двамата детективи тръгнаха към отбивката, която минаваше покрай къщата и свършваше с дъсчена ограда. Чу трябваше да повдигне портата и да я задържи на единствената й ръждясала панта, за да влязат. Продължиха към задния двор, целия осеян със стари счупени играчки и мебели. В единия край лежеше миялна машина и Бош си спомни, че когато преди двайсет години за пръв път дойде на уличката, там бяха натрупани стари електроуреди.

Отляво на двора се издигаше задната стена на някогашния магазин за гуми и джанти. Хари се приближи до оградата откъм уличката. Беше прекалено висока, за да надзърне навън, затова придърпа едно велосипедче с три колела, едното от които липсваше.

— Внимателно, Хари — предупреди го Чу.

Бош стъпи с един крак върху седалката, повдигна се с две ръце за горния край на оградата и погледна към мястото, където преди двайсет години бяха убили Анеке Йесперсен.

После слезе на земята и тръгна покрай оградата, като натискаше с длан всяка дъска в търсене на проход, който да осигурява бърз достъп до и откъм уличката. На две трети от пътя до края една от дъските се раздвижи под ръката му. Той спря, огледа я внимателно и я издърпа към себе си. Оказа се, че не е закована нито в горния, нито в долния край. С лекота я измъкна от оградата и отдолу се показа двайсет и пет сантиметров отвор.

Чу се приближи до него и огледа прохода.

— Някой дребен лесно може да се провре оттук и да излезе на уличката.

— Същото си мислех и аз — съгласи се Хари.

Естествено, това беше очевидно. Въпросът всъщност бе дали дъската се е отковала от старост, или това е таен проход от времето, когато Чарлз Уошбърн Дребосъка е живял тук като шестнайсетгодишен младши гангстер, търсейки шанс да стане пълноправен член на бандата.

Бош каза на Чу да заснеме отвора в оградата с джиесема си. По-късно щеше да разпечата снимката и да я прибави към следствените материали. После върна дъската на мястото й и още веднъж огледа двора. Видя, че Латиша Сетълс стои на отворената задна врата на къщата и го наблюдава през желязна решетка като онази на предния вход. Сигурно се досещаше, че не търсят Чарлз, защото не си плаща детската издръжка.