Майкъл Конъли
Черната кутия (3)

2.

Когато вратата се отвори и двама надзиратели въведоха Колман, наближаваше пладне. Надзирателите оковаха ръцете му зад облегалката на отсрещния стол и след като предупредиха Бош, че ще ги наблюдават, ги оставиха да се гледат един друг от двете страни на масата.

— Ченге си, нали? — попита затворникът. — Знаеш к’во ми се пише, ако некой от тея двамата старши се раздрънка, дето съм бил в една стая с не’ква кука?

Хари не отговори. Изучаваше мъжа, който седеше насреща му. Беше виждал полицейски снимки, но само на лицето му. Знаеше, че Колман е едър — той бе известен изпълнител на мокри поръчки в Ролинг Сикстис, — но не чак толкова. Имаше изваяни мускули и врат, по-широк от главата му, като се мереха и ушите. След шестнайсет години лицеви опори, клекове и подобни упражнения, които можеше да изпълнява в килията си, гърдите му буквално се издуваха по-напред от брадичката му, а между бицепса и трицепса си със сигурност можеше да строши орех на прах. На полицейските снимки винаги беше с боядисана коса и прическа. Сега главата му бе гладко обръсната и използваше кубето си като платно за прослава на Бога. От двете страни имаше татуирани кръстове, обвити в бодлива тел. Бош се зачуди дали с това не се опитва да си осигури снизхождението на комисията по предсрочно освобождаване. „Спасен съм. Пише го ей тука на черепа ми“.

— Да, ченге съм — накрая отвърна детективът. — От Лос Анджелис.

От шерифството или полицията?

— От ЛАПУ. Казвам се Бош. Виж, Руфъс, това ще е или най-късметлийският, или най-нещастният ден в живота ти. Готиното е, че сам ще си избереш. Повечето хора нямаме такава възможност. Просто се случва едното или другото. Съдба. Обаче тоя път си ти, Руфъс. Ти избираш. Сега.

— А стига бе, и ти ли си тоя пич, дето носи късмета?

Бош кимна.

— Днес съм аз.

Преди да доведат Колман, беше оставил на масата папка, която сега разтвори. Извади отвътре две писма и остави един адресиран и вече подпечатан плик в папката — точно толкова далеч, колкото да не може да го прочете затворникът.

— Идния месец си щял да имаш втора възможност за предсрочно освобождаване, чувам — каза Хари.

— Аха — потвърди Колман и в гласа му се прокраднаха едва доловими нотки на любопитство и загриженост.

— Е, не знам дали си наясно как става, обаче двама от членовете на комисията от предишното ти изслушване преди две години трябва да участват и в сегашната. Тъй че ще дойдат двама души, които веднъж вече са те отхвърлили. Това значи, че ще имаш нужда от помощ, Руфъс.

— Господ вече е на моя страна.

Той се наведе напред и завъртя главата си настрани, така че Бош добре да разгледа татуираните кръстове; напомниха му за емблема върху каска за американски футбол.

— Струва ми се, че ще е нужно нещо повече от две татуировки, ако питаш мен.

— Не те питам за мнението ти, да те еба в ченгелара. Не’ам нужда от твойта помощ. Оправил съм си всичките бумаги, отчето от блок Д ше ме подкрепи, имам примерно поведение. Даже получих писмо с прошка от семейство Риджис.

Уолтър Риджис се казваше мъжът, когото Колман хладнокръвно беше убил.

— Да бе, и колко плати за това?

— Нищо не съм плащал. Молих се и Господ ми го даде. Семейството ме познава, знае к’ъв съм станал c’a. Прощават ми греховете, както ми ги прощава и Господ.

Бош кимна и задълго сведе поглед към писмата на масата, после продължи:

— Добре, значи всичко ти е наред. Имаш писмо, имаш Господ на своя страна. Може и да нямаш нужда да ти съдействам, Руфъс, само че нямаш нужда и да действам срещу тебе. Това е въпросът. Нали не го искаш?

— Айде, изплюй камъчето. К’во целиш, мамицата ти?

Хари отново кимна. Бяха стигнали до същността.

Той вдигна плика.

— Виждаш ли този плик? Адресиран е до комисията по предсрочно освобождаване в Сакраменто и тук в долния ъгъл е написан твоят затворнически номер. И е подпечатан, готов за изпращане.

Детективът остави плика и вдигна писмата, по едно във всяка ръка, обърна ги така, че Колман да ги прочете.

— Ще запечатам едно от тия две писма в плика и ще го пусна в пощенска кутия веднага щом си тръгна оттук. Ти ще решиш кое от двете да бъде.

Колман се наведе напред и Бош чу оковите му да издрънчават в облегалката на металния стол. Беше толкова едър, че все едно носеше раменни протектори на лайнбекър под сивия затворнически гащеризон.

— К’ви ги плямпаш бе, кука? Не мо’а да ги прочета тея пущини.

Хари се отпусна назад и обърна писмата към себе си.

— Е, адресирани са до комисията по предсрочно освобождаване. Едното те представя в много добра светлина. Пише, че се разкайваш за престъпленията, които си извършил, и че ми съдействаш за разкриването на старо убийство. Свършва с…

— За нищо нема да ти съдействам. Нема да ме направиш доносник. И глей си затваряй шибаната уста за тая работа.

— Свършва с това, че препоръчвам да те освободят предсрочно.

Бош остави писмото и насочи вниманието си към другото.

— Виж, това второто не те представя в толкова положителна светлина. Не се споменава нищо за разкаяние. Пише, че си отказал да съдействаш за разследване на убийство, за което разполагаш с важна информация. И накрая се казва, че полицейското звено за разузнаване в бандите е събрало сведения, според които Ролинг Сикстис чакат завръщането ти в цивилизацията, за да използват отново способностите ти за…

— Т’ва са врели-некипели! Т’ва е лъжа! Не можеш да я пратиш тая пущина!

Бош хладнокръвно сложи писмото на масата и започна да го сгъва, за да го пъхне в плика. И през цялото време гледаше Колман право в очите.

— Ти ли ще ми кажеш какво мога и какво не мога?! Не стават така нещата, Руфъс. Ти ми дай каквото искам и аз ще ти дам каквото искаш. Ето така стават нещата.

Прокара показалец по гънките на писмото и понечи да го пъхне в плика.

— За к’во убийство говориш?

Бош го погледна. Ето я и първата победа. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимка на Йесперсен, която беше уголемил от журналистическия й пропуск. После я повдигна към Колман.

— Бела мадама?! Нищо не знам за ник’ва убита бела мадама.

— Не съм казвал, че си ти.

— Тогава к’во пра’име тука, еба ти? Кога са я очистили?

— На първи май хиляда деветстотин деветдесет и втора.

Колман пресметна наум, поклати глава и се усмихна така, като че ли си имаше работа с дебил.

— Сбъркал си човека. Деве’десе и втора бех в Коркоран^[1] за петарка. Пукни се, кука.

— Знам точно какво си правил през деветдесет и втора. Да не си мислиш, че съм бил целия тоя път дотук, ако не знаех всичко за тебе?!

— Знам само, че не съм и припарвал до нек’ва убита бела мадама.

Бош поклати глава, за да покаже, че не оспорва думите му.

— Дай да ти го обясня набързо, Руфъс, защото искам да се срещна с още един човек тук, а после гоня самолет. Слушаш ли ме внимателно?

— Слушам те. Дай да чуем к’во ше ме будалкаш.

Детективът отново протегна снимката към него.

— Та значи става дума за преди двайсет години. В нощта на трийсети април срещу първи май хиляда деветстотин деветдесет и втора. Втората нощ на безредиците в Лос Анджелис. Анеке Йесперсен от Копенхаген е на Креншоу с фотоапаратите си. Прави снимки за един вестник в Дания.

— К’во се е мотала там, еба ти? Не е требвало да се мота там.

— Не споря, Руфъс. Само че е била там. И някой я е изправил до стената в една уличка, и я е гръмнал право в окото.

— Не съм аз и нищо не знам.

— Ясно ми е, че не си бил ти. Имаш идеално алиби. Бил си в затвора. Може ли да продължа?

— Да бе, човек, карай нататъка.

— Убиецът на Анеке Йесперсен е стрелял с берета. Открихме гилзата на местопрестъплението. По нея са останали характерни следи от берета, модел деветдесет и две.

Бош впери очи в Колман, за да се увери, че затворникът усеща накъде вървят нещата.

— Сега слушаш ли ме внимателно, Руфъс?

— Слушам те, ама не ми е ясно к’во искаш, еба ти.

— Пистолетът, с който е убита Анеке Йесперсен, така и не е намерен, извършителят не е разкрит. След четири години ти излизаш топъл-топъл от Коркоран, после те арестуват и те обвиняват в убийството на деветнайсетгодишния Уолтър Риджис, гангстер от противникова банда. Застрелял си го в лицето, както си е седял в едно заведение на Флорънс. Предполагаемият мотив е, че Риджис бил видян да продава крек на един от уличните ъгли в територията на Сикстис. Осъдили са те за това престъпление въз основа на многобройни свидетелски показания и на собствените ти признания. Единственото доказателство, което липсвало, бил пистолетът, с който си стрелял, берета, модел деветдесет и две. Оръжието така и не било открито. Загряваш ли какво искам?

— Още не.

Колман започваше да се прави на глупак. Това обаче не смущаваше Бош. Колман имаше само една цел: да излезе от затвора. И накрая щеше да разбере, че детективът или ще му помогне, или ще намали шансовете му.

— Е, тогава ще продължа разказа си, а ти се опитай да внимаваш. Ще гледам да те облекча.

Той зачака. Колман не възрази.

— Та значи сме хиляда деветстотин деветдесет и шеста, на тебе ти дават от петнайсет години до живот и ти влизаш в затвора като всеки добър боец от Ролинг Сикстис. Минават още седем години, вече сме две и трета и е извършено ново убийство. Очистват и ограбват уличния дилър Еди Вон както си седи в колата с биричка и джойнт. Някой се пресяга през предния десен прозорец и го прострелва с два куршума в главата и два в тялото. Само че това е доста глупаво от негова страна. Гилзите се пръскат в купето и няма време да ги събере всичките. Намира само две и после дим да го няма.

— К’во общо има т’ва с мене бе, човек? Аз вече бех тука.

Бош кимна.

— Така е, Руфъс, ти вече си бил тук. Само че през две и трета вече е съществувала така наречената Национална интегрирана мрежа за балистична информация. Това е компютърна база данни под шапката на Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества, в която се събират сведения за куршумите и гилзите от местопрестъпления и жертви на убийство.

— Нек’ва фантастика, еба ти.

— Балистиката, Руфъс, всъщност е като пръстовите отпечатъци. Те са свързали ония гилзи от колата на Еди Вон с пистолета, с който преди седем години ти си очистил Уолтър Риджис. Едно и също оръжие, използвано в две убийства от двама различни убийци.

— Супер яко, кука.

— Определено, само че не ти казвам нищо ново. Знам, че са идвали да разговарят с тебе за случая с Вон. Следователите са се интересували на кой си дал пистолета, след като си убил Риджис. Интересували са се кой от Ролинг Сикстис е поръчителят на убийството на Риджис. Защото са предполагали, че същият човек може да е поръчал убийството на Вон.

— Май си спомням. Отдавна беше. Тогава не им казах нищо, нищо няма да ти кажа и на тебе.

— Да, четох доклада. Пратил си ги на майната им. По онова време още си бил боец, смел и силен. Само че това е било преди девет години и не си имал нищо за губене. Изобщо не си мислел за предсрочно освобождаване след десет години. Сега обаче е друго. И вече става дума за три убийства с един и същи пистолет. Наскоро взех гилзата, която през деветдесет и втора открихме на мястото на убийството на Йесперсен, и дадох да я пуснат през балистичната база данни. Получих съвпадения за Риджис и Вон. Три убийства, свързани с едно и също оръжие — барета, модел деветдесет и две.

Бош се отпусна назад и зачака реакция. Знаеше, че Колман разбира какво иска от него.

— Не мо’а да ти помогна бе, човек — отвърна затворникът. — Напра’о викай старшите да ме водят.

— Сигурен ли си? Защото аз пък мога да ти помогна.

Хари повдигна плика.

— А мога и да ти навредя.

И отново зачака.

— Мога да се погрижа да останеш тука още десет години, преди изобщо да преразгледат молбата ти за предсрочно освобождаване. Това ли искаш?

Колман поклати глава.

— И според тебе колко ше изкарам навънка, ако ти помогна бе, човек?

— Не особено дълго, признавам. Само че няма нужда никой да научава за това, Руфъс. Не те карам да свидетелстваш пред съда, нито да даваш писмени показания.

„Поне засега“ — помисли си Бош.

— Искам само едно име. Ще си остане между нас двамата, и толкова. Трябва ми човекът, който е поръчал убийството. Човекът, който ти е дал пистолета и ти е казал да очистиш Риджис. Човекът, на който си върнал пистолета, след като си си свършил работата.

Колман замислено сведе поглед към масата. Хари знаеше, че претегля годините. Издръжливостта и на най-коравия боец си има граници.

— Не става така — заяви той накрая. — Поръчителят никога не приказва с изпълнителя. Има посредници бе, човек.

Преди да замине в командировка, Бош беше получил инструктаж в звеното на ЛАПУ за разузнаване в бандите. Там му бяха обяснили, че йерархията в старите банди в Южен Лос Анджелис обикновено е като в паравоенна организация. Че има пирамидална структура и обикновен изпълнител като Колман едва ли ще знае кой е поръчал убийството на Риджис. Затова и Хари използва въпроса като проверка. Ако затворникът назовеше поръчителя, Бош щеше да разбере, че лъже.

— Добре — отвърна детективът. — Това ми е ясно. Тогава ще опростим нещата. Ще се съсредоточим върху пистолета. Кой ти го даде в нощта, в която си убил Риджис, и на кой си го върнал после?

Колман кимна, без да вдига очи. Бош зачака. Играта навлизаше в решителната си фаза. Тъкмо за това беше дошъл тук.

— Повече не мо’а да ги върша тея работи — въздъхна Колман.

Хари не отговори и се опита да овладее дишането си. Затворникът се пречупваше.

— Имам щерка — продължи Колман. — Вече е голяма жена, пък аз съм я виждал само тука. Само в затвора, и толкоз.

Бош кимна.

Не бива да е така — рече той. — И аз имам дъщеря. И дълги години не я бях виждал.

Зърна влажен проблясък в очите на затворника. Гангстерският боец беше изхабен от годините затвор, угризения и страх. От шестнайсет години пазене на гърба си. Пластовете мускули просто скриваха един съсипан човек.

Дай ми името, Руфъс — подкани го Бош. — И ще пратя писмото. Пито-платено. Знаеш, че ако не ми дадеш каквото искам, никога няма да излезеш жив оттук. И между теб и дъщеря ти винаги ще има стъкло.

Ръцете на Колман бяха оковани зад гърба и не можеше да избърше сълзата, която се стече по лявата му буза. Наведе глава.

— Трумънт Стори. Викат му Тру. Той ми даде пистолета да свърша работата и после го върнах пак на него.

Хари кимна. Беше получил онова, за което бе дошъл.

— Ама има един проблем — прибави Колман.

— Какъв?

— Тру Стори е мъртъв бе, човек. Поне тъй чух.

Бош беше подготвен за това. През последните двайсет години жертвите сред гангстерите в Южен Лос Анджелис наброяваха хиляди. Знаеше, че има много голяма вероятност да търси мъртвец, но знаеше и че следата не свършва непременно с Тру Стори.

— Ше пратиш ли все пак писмото? — попита Колман.

Хари се изправи. Нямаше повече работа тук. Скотът пред него беше хладнокръвен убиец и се намираше на мястото, където заслужаваше. Само че бяха сключили сделка.

— Сигурно милион пъти си мислил за това — каза той. — Какво ще правиш, след като излезеш и прегърнеш дъщеря си?

Колман не се поколеба нито за миг.

— Ше си намеря некой уличен ъгъл.

И зачака; знаеше, че детективът ще се нахвърли на грешното заключение.

— И ше почна да проповядвам. Ше разправям на ’сички к’во съм научил. К’во знам. Обществото нема да има проблеми с мене. Пак ше съм боец. Ама ше съм воин на Христа.

Бош кимна. Знаеше, че мнозина, които излизат от затвора, имат същите намерения. Да тръгнат по Божия път. Малцина успяваха. Системата зависеше от редовни клиенти. И детектива инстинктивно усещаше, че Колман навярно е от тях.

— Тогава ще пратя писмото — обеща той.