Майкъл Конъли
Черната кутия (22)

21.

Бош включи компютъра си и отвори карта на Модесто, за да получи по-добра географска представа къде е Мантека, родният град на Франсис Даулър, спрямо базата на 237-а рота.

И двете градчета се намираха в сърцето на долината Сан Хоакин, по-известна като Централната долина, най-богатия селскостопански район в щата. Месо, плодове, ядки, зеленчуци — всичко, което слагаха на масата в Лос Анджелис и повечето краища на Калифорния, идваше оттам. Както и част от виното на същата тази маса.

Модесто беше център на окръг Станислаус, а Мантека се намираше точно оттатък северната граница, в окръг Сан Хоакин, чийто пък център бе Стоктън, най-големият град в Долината.

Хари не познаваше тези места. Почти не беше ходил в Централната долина, освен на път за Сан Франциско или Оукланд. Но знаеше, че от шосе 5 се усеща миризмата на оборите край Стоктън много преди човек да стигне до тях. Освен това можеше да отбиеш в почти всеки изход от шосе 99 и бързо да намериш сергия за плодове или зеленчуци с продукция, която да затвърди убеждението ти, че живееш на правилното място. Тъкмо долината Сан Хоакин до голяма степен превръщаше Калифорния в „Златния щат“.

Бош се върна към показанията на Франсис Даулър. Въпреки че откакто бе поел следствието вече ги беше чел поне два пъти, ги препрочете в търсене на някой пропуснат детайл.

Аз, долуподписаният Франсис Джон Даулър (род. 21/7/1964), бях мобилизиран в 237-а рота на Калифорнийската национална гвардия и на 1 май 1992 г., петък, се намирах с нея в Лос Анджелис. Моята бойна част имаше за задача да обезопаси и охранява основни пътни артерии по време на гражданските безредици след оправдаването на полицаите за побоя над Родни Кинг. През нощта на 1 май моята част беше дислоцирана на Креншоу Булевард от Флорънс Авеню до Слаусън Авеню на север. Бяхме пристигнали в района късно вечерта, след като той вече значително беше пострадал от грабители и подпалвачи. Аз охранявах кръстовището на Креншоу и Шейсет и седма улица. Към 22.00 се отдалечих в една съседна уличка до магазина за автомобилни гуми, за да се облекча. Тогава забелязах труп на жена, просната до стената на една опожарена сграда. Не видях никого на уличката и не познавах жертвата. Стори ми се, че е застреляна. Уверих се, че е мъртва, като проверих за пулс на ръката й, и след това отидох при радиста Артър Фогъл и му казах да се свърже с прекия ни началник, серж. Юджийн Бърстин, и да му съобщи за трупа на уличката. Серж. Бърстин дойде и направи оглед на трупа и уличката, след което уведоми по радиостанцията отдел „Убийства“ в ЛАПУ. Аз се върнах на поста си и по-късно се преместих нататък по Флорънс Авеню, когато на това кръстовище се наложи да бъде овладяна тълпа разгневени местни жители.

Това е пълно, вярно и точно изложение на моите действия в нощта на 1 май 1992 г., петък, за което свидетелствам с подписа си.

Бош си записа в бележника имената Франсис Даулър, Артър Фогъл и Юджийн Бърстин под името Дж. Дж. Дръмънд. Сега поне разполагаше с четирима от шейсет и двамата войници от набор 1992-ра в 237-а рота. Впери очи в показанията на Даулър, докато обмисляше какъв да е следващият му ход.

И тогава забеляза реда, отпечатан в долния край на страницата. Това беше факс. Хари разбра, че Гари Харъд е записал показанията и ги е пратил за одобрение и подпис на Даулър по факс. И че Даулър е върнал документа по същия начин. Данните за факса в долния край на страницата съдържаха телефонен номер и фирма: Козгроув Агрикълчър, Мантека, Калифорния. Бош предположи, че Даулър е работил там.

— Козгроув — произнесе той.

Същото име фигурираше в представителството на „Джон Диър“, откъдето преди десет години се бе обадил Алекс Уайт.

— Да, и аз го намерих — обади се зад него Чу.

Бош рязко се завъртя.

— Какво си намерил?

— Козгроув. Карл Козгроув. Служил е в ротата. Има го на няколко снимки. Явно е някаква голяма клечка там.

Хари осъзна, че са се натъкнали на връзка.

— Метни ми линка, моля те.

— Дадено.

Бош отново се обърна към компютъра си и зачака да получи имейла.

— Уебсайта на двеста трийсет и седма рога ли гледаш? — попита той.

— Да. Имат разни неща чак от времето на безредиците и „Пустинна буря“.

— А списък на личния състав?

— Няма списък, обаче в тия материали има имена и снимки. Например Козгроув.

Имейлът пристигна. Бош бързо го отвори и клики а върху линка.

Чу имаше право. Уебсайтът изглеждаше аматьорски, меко казано. Шестнайсетгодишната му дъщеря правеше по-хубави уебстраници за училищните си презентации. Този явно беше създаден преди години, когато уебсайтовете бяха ново културно явление. И не си бяха направили труда да осъвременят графиката и дизайна му.

Основното заглавие го представяше като „Официален уебсайт на бойната 237-а рота“. Отдолу бяха девизът и емблемата на ротата — думите „Карай напред“ и военен камион.

По-нататък имаше блокове информация за текущи учения и развлекателни дейности на ротата. Както и линкове за контакт с уебадминистратора или за групови дискусии. Един от линковете гласеше „История“ и Бош кликна върху него.

Това го прехвърли към блог, отразяващ двайсет години успехи на ротата. За щастие я бяха свиквали рядко и на големи промеждутъци, затова не му отне много, докато стигна до началото на 90-те години. Тези информации очевидно бяха качени на сайта при създаването му през 1996-а.

Имаше кратък разказ за участието й в овладяването на безредиците в Лос Анджелис, ала текстът не съдържаше нищо, което Бош вече да не знае. С него обаче вървяха няколко снимки на бойци от 237-а рота, охраняващи позиции в Южен Лос Анджелис. Споменаваха се и неизвестни му имена. Той ги преписа в бележника си и продължи да скролва надолу.

Когато стигна до подвизите на ротата по време на „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“, пулсът му се ускори, защото видя фотоси като онези в репортажите на Анеке Йесперсен. Базата им се намирала в Дахран, в непосредствена близост до казармата, ударена от иракска ракета „Скъд“. Транспортната рота превозвала войници, цивилни и военнопленници по главните пътища между Кувейт и Саудитска Арабия. Имаше и осем снимки на бойци от на 237-а на круизния кораб, закотвен в Персийския залив.

Тук се натъкна на още имена и продължи да ги преписва в бележника си, като си мислеше, че има голяма вероятност личният състав да не се е променил много от Войната в Залива до лосанджелиските събития. Бойците от военните снимки най-вероятно бяха пратени в Лос Анджелис през 1992-ра.

Група фотоси показваха неколцина бойци от ротата на кораба „Сауди Принсес“ по време на отпуск по болест. Или волейболен отбор, участващ в турнир по плажен волейбол. Повечето обаче бяха на видимо пияни мъже, позиращи пред обектива с шишета бира в ръка.

Бош се вцепени, когато прочете имената под една от фотографиите — четирима мъже на дъсчена палуба край корабен басейн. Бяха голи до кръста, държаха бутилки бира и показваха знака на мира. Мокрите им плувки всъщност бяха камуфлажни панталони с отрязани крачоли. Изглеждаха адски пияни и бяха силно почернели от слънцето. Отдолу бяха написани имената им: Карл Козгроув, Франк Даулър, Крие Хендерсън и Реджи Банкс.

Хари вече имаше още една връзка. Реджи Банкс, беше човекът, който преди десет години продал косачка на Алекс Уайт. Той записа новите имена в бележника си и подчерта три пъти това на Банкс.

Уголеми снимката на екрана и отново се вгледа в нея. Трима от мъжете — всички без Козгроув имаха еднакви татуировки на дясното рамо. Камион ротната емблема. После забеляза, че вдясно зад тях лежи съборена кофа за смет, от която по палубата са се разсипали шишета и кенове. Докато се взираше във фотографията, се сети, че я е виждал и преди. Същата сцена от друг ъгъл.

Отвори нов прозорец на екрана и влезе в мемориалния уебсайт на Анеке Йесперсен. Там кликна върху линка със снимките й от „Пустинна буря“. Бързо ги прегледа, докато стигна до шестте фотоса от круизния кораб. На третия се виждаше корабният басейн. Един санитар изправяше съборена кофа за смет.

Като превключваше от прозорец на прозорец и 01 снимка на снимка, Хари сравни конфигурацията на пръснатите по палубата шишета, кенове и опаковки. Оказа се абсолютно еднаква. Това категорично означаваше, че Анеке Йесперсен е била на круизния кораб едновременно с бойците от 237-а рота. За да се увери окончателно, Бош съпостави и други особености на фотосите. И на двата забеляза един и същи спасител в кабинката до басейна, с една и съща шапка с увиснала широка периферия и намазан с цинкова паста нос. На един шезлонг до ъгъла на басейна се печеше жена по бикини, потопила дясната си ръка във водата. И накрая, барманът под сламения навес. С една и съща крива цигара зад ухото.

Снимката на Анеке беше направена броени минути преди или след онази от уебсайта на 237-а рота. Нямаше съмнение, че журналистката е била там едновременно с тях.

Твърди се, че полицейската работа е деветдесет и девет процента скука и един процент адреналин — моменти на яростно напрежение, чийто изход е на живот и смърт. Бош не знаеше дали новото му разкритие е на живот и смърт, но усещаше яростното напрежение на момента. Бързо изтегли чекмеджето на бюрото и извади лупата си. После прелисти страниците на дневника на убийството, докато стигне до прозрачния джоб е контактните копия и снимките във формат двайсет на двайсет и пет сантиметра, проявени от четирите ролки, които бяха открили в елека на Анеке Йесперсен.

Фотосите бяха само шестнайсет, всички надписани отзад с номера на филма. Хари предполагаше, че следователите са избрали и проявили на случаен принцип по четири снимки от всеки филм. Той припряно започна да ги преглежда, като сравняваше бойците от тях е четиримата мъже на борда на „Сауди Принсес“. Търсенето му се увенча с успех едва на третия филм. И четирите кадъра показваха войници, строени, за да се качат на камион край стадиона „Колисиъм“. В центъра на фокуса обаче явно стоеше висок добре сложен мъж, който приличаше на Карл Козгроув от фотографията до басейна на круизния кораб.

Бош внимателно ги проучи с лупата, ала не можеше да е сигурен. Мъжът от снимката на Йесперсен носеше каска и не гледаше към обектива. Детективът разбираше, че ще се наложи да даде фотосите, контактните копия и негативите във фотолабораторията, за да ги анализират с по-съвършени методи от неговата лупа.

Хвърли последен поглед на снимката на 237-а рота и забеляза името на фотографа, отпечатано е малки букви отдясно:

Снимка: Дж. Дж. Дръмънд.

Подчерта Дръмънд в своя списък и се замисли за това съвпадение. От следствените материали вече имаше три имена — Банкс, Даулър и Дръмънд. И тримата се бяха намирали край басейна на „Сауди Принесе“ едновременно с фоторепортерката Анеке Йесперсен. На другата година единият от тях щеше да открие трупа й на задна уличка в раздирания от безредици Лос Анджелис. Друг щеше да отведе Бош при тялото, а десет години по-късно трети щеше да се обади, за да се поинтересува за хода на разследването.

Следващата връзка се въртеше около Козгроув. Детективът знаеше, че през 1991-ва той е бил на кораба, а на другата година явно е участвал в потушаването на безредиците в Лос Анджелис. Името му се появяваше във фирмата, от която идваше факсът с показанията на Франсис Даулър, и в представителството на „Джон Диър“, в което беше работил Реджи Банкс.

Във всяко разследване настъпва момент, в който нещата започват да застават по местата си и интензивността на фокуса се нажежава до бяло. Същото се случваше и сега. Бош разбираше какво трябва да направи и къде да отиде.

— Дейвид? — повика партньора си той, без да откъсва поглед от образа на компютърния екран. Четирима пияни мъже под палещото слънце, щастливи, че са далеч от страха и непредсказуемостта на войната.

— Да, Хари?

— Престани.

— Какво да престана?

— Престани да се занимаваш с това.

— Какво искаш да кажеш? Защо?

Бош завъртя монитора, за да покаже снимката на Чу, и го погледна.

— Тия четиримата — посочи той. — Започни с тях. Провери ги. Открий ги. Научи всичко възможно за тях.

— Добре, Хари. Ами шериф Дръмънд? Да се свържем ли с него за тези хора?

Бош се замисли, после каза:

— Не. Включи и него в списъка.

Чу го погледна изненадано.

— И него ли искаш да проверя?!

Хари кимна.

— Да. И гледай никой да не усети.

Бош се изправи, излезе от кабинката и тръгна по централната пътека към кабинета на началник-отдела. Вратата беше отворена и лейтенантът пишеше в разтворена папка на бюрото си. Детективът почука по касата и О’Тул вдигна глава. Поколеба се, после му даде знак да влезе.

— Отбелязвам за протокола, че идваш по собствено желание. Без тормоз и принуда.

— Отбелязано е.

— Какво мога да направя за теб, детектив?

— Искам да подам молба за отпуска. Мисля, че имам нужда от време, за да премисля нещата.

О’Тул не отговори веднага — явно се боеше да не се хване в някакъв капан.

— Кога искаш да излезеш?

— Другата седмица — отвърна Бош. — Знам, че е петък и го съобщавам в последния момент, но партньорът ми може да поеме всичките ни текущи дела, а и вече подготвя един гастрол с Триш Олмънд.

— Ами убийството на Снежанка? Не ме ли убеждаваше преди няма и два дни, че нищо не можело да ти попречи да продължиш да работиш по него?

Бош разкаяно кимна.

— Ами да, но в момента положението се поуспокои. Чакам някои резултати.

О’Тул също кимна, сякаш още отначало е знаел, че Хари ще стигне до задънена улица.

— Нали ти е ясно, че това няма да отмени вътрешното разследване?

— Да. Просто имам нужда да се махна, да помисля за приоритетите си.

Бош виждаше, че лейтенантът се опитва да скрие самодоволната си усмивка. Нямаше търпение да се обади на десетия етаж и да докладва, че Хари повече няма да създава проблеми, че блудният детектив най-после е съзрял светлината и се е върнал в стадото.

— Значи искаш да си вземеш една седмица, така ли?

— Да, само една — потвърди Бош. — Събрали са ми се два месеца отпуска.

— При други обстоятелства нямаше да се съглася без предупреждение, но в този случай ще направя изключение. Можеш да си вземеш отпуска, детектив. Ще си отбележа.

— Благодаря, господин лейтенант.

— Би ли затворил вратата на излизане?

— С удоволствие.

Бош го остави на спокойствие да се обади на началника на полицията. Когато се върна на работното си място, вече имаше план как да се погрижи за нещата вкъщи, докато го няма.