Базил Лидъл Харт
История на Втората световна война (65)

Трийсет и осма глава
Разгромът на Германия

За да задържи позициите срещу руснаците по отбранителната линия по река Одер, Хитлер все повече оголва Западния фронт и пренасочва основната част от оставащите му сили и ресурси. Той е убеден, че западните съюзници не са в състояние да възобновят офанзивата след, както той предполага, съкруши-телния удар, нанесен им от контраофанзивата в Ардените и от обстрела на базата в Антверпън с летящи бомби („Фау“) и ракети. Така повечето от про-изведените от германските фабрики оръжия и муниции са изпратени на Изток. В това време съюзниците обаче струпват значителни сили за настъпление в долината на Рейн. В тази масирана атака главната роля е поверена на Монтгомъри, тъй като американската 9-а армия е придадена под негово ко-мандване в допълнение на двете му армии — 1-ва канадска и 2-ра британска. Това решение среща силното неодобрение на повечето американски генерали, според които Айзенхауер отстъпва пред исканията на Монтгомъри и на британците за сметка на собствените им перспективи.

Възмущението ги подтиква към още по-енергични усилия в техните сектори, с които да покажат на какво са способни, и с течение на времето тези усилия постигат забележителни резултати, тъй като участващите в тях войски, въпреки че са по-малки от струпаните от Монтгомъри, все пак са по-големи от силите на германците, изправени срещу тях.

На 7 март танковете на 3-та американска армия на Патън правят пробив в слабата германска отбрана при Айфел (най-крайната германска точка в Ар-дените) и стигат Рейн близо до Кобленц, след като за три дни изминават 100 км. За кратко спират, тъй като мостовете на Рейн са взривени. Малко по на север една малка танкова колона на съседната 1-ва американска армия намира пролука и се втурва през нея с такава бързина, че мостът при Ремаген, близо до Бон, е достигнат и умело овладян, преди да бъде вдигнат във въздуха. Скоро към това място бързо са изпратени резерви и жизненоважният плацдарм е овладян.

Когато тази новина стига до командващия армейската групировка Брадли, той бързо оценява откриващата се възможност за разбиване на противниковата отбрана по Рейн и възбуден възкликва по телефона: „Това може да спука отбраната му (на Хитлер) като сварен кренвирш!“ Офицерът от щаба на Айзенхауер, който в момента е на посещение в щаба на Брадли, обаче веднага възразява: „Няма да напускате Ремаген, това просто не е в съответствие с плана“. На следващия ден Брадли получава категорична заповед да не изпраща никакви големи сили към този плацдарм.

Тази възпираща заповед предизвиква още по-голямо негодувание, тъй като американската 9-а армия, след като четири дни по-рано достига Рейн близо до Дюселдорф, е спряна от Монтгомъри да пресече веднага реката, както иска и настоява нейният командир Симпсън. Нетърпението от ограниченията, налагани от плана, се увеличава с всеки изминат ден, тъй като голямата атака на Монтгомъри е насрочена да започне едва на 24 март, три седмици по-късно.

Затова Патън с горещото одобрение на Брадли завива на юг, за да изтласка германските сили западно от Рейн, като същевременно търси подходящо място за по-ранно преминаване на реката. До 21 март той прочиства западния бряг от противниковите части по протежение на 110 км между Кобленц и Манхайм, отрязвайки пътя на германските войски в този сектор, преди да могат да се отдръпнат към Рейн. Следващата нощ частите на Патън преминават реката при Опенхайм, между Майнц и Манхайм, без да срещнат почти никаква съпротива.

Когато новината за този изненадващ удар стига до Хитлер, той призовава да се вземат незабавни контрамерки, но му казват, че вече не са останали резерви и максималното, което може да се направи, за да се запуши пробивът, е да се изпратят там само 5 току-що излезли от ремонт танка от депото, което се намира на 150 км. „В килера вече не е останало нищо“ и американското настъпление отвъд Рейн се превръща по-скоро в шествие.

През това време Монтгомъри приключва сложните си приготовления за голямото настъпление по Рейн близо до Везел, на 250 км по-нататък. Тук той съсредоточава 25 дивизии, след като в полеви складове по западния бряг на Рейн са струпани 250 000 т муниции и други доставки. Отсечката от 50 км по брега на реката, където е планирано да се извърши атаката, се защитава само от 5 слаби и изтощени германски дивизии.

Настъплението започва на 23 март през нощта след страхотна бомбардировка, в която участват 3000 оръдия и следващи една след друга вълни от бомбардировачи. Водещата пехотна част, подкрепяна от амфибийни танкове, преминава реката и установява плацдарми на източния бряг, като среща съвсем слаба съпротива. След разсъмване 2 въздушнодесантни дивизии са спуснати с парашути пред останалите настъпващи части, за да помогнат за разчистването на пътя им, а зад тях бързо започва строеж на мостове запреминаването на идващите като подкрепления дивизии, танкове и други транспортни средства. За слабата съпротива може да се съди по това, че в 9-а американска армия, която дава половината от атакуващата пехота, има само 40 убити. Британските загуби също са много малки. Британците срещат силна съпротива само в един участък при намиращото се на брега на реката село Реес, където един батальон германски парашутисти се държи в продължение на три дни.

До 28 март плацдармът е разширен до 30 км в дълбочина и 50 км в широчина. Монтгомъри продължава обаче да се опасява от възможностите на германската армия да се съпротивява и не разрешава общо настъпление на изток, докато в плацдарма не са струпани 20 дивизии и 1500 танка.

Когато настъплението започва, най-сериозните препятствия пред него са купищата развалини, причинени от непрекъснатите бомбардировки на съюзническите ВВС, които блокират пътищата много по-ефикасно, отколкото противникът е в състояние да го направи. Сега най-голямото желание на гер-манците — както на войниците, така и на цивилното население — е английските и американските армии да напреднат бързо на изток, за да стигнат Берлин и да окупират колкото може по-голяма част от страната, преди руснаците да преодолеят съпротивата по отбранителната линия по поречието на Одер. Склонни да помагат на Хитлер да им попречи с цената на самоунищожението има съвсем малко хора.

В навечерието на преминаването на Рейн от съюзническите войски Хитлер издава заповед, в която обявява, че „битката трябва да се води, без да се съобразяваме със собственото си население“. Регионалните му представители са инструктирани да унищожават „всички заводи и всички главни електро-централи“ заедно с „всички храни и дрехи в магазините“, за да превърнат пътя на съюзниците в „пустиня“.

Министърът на военното производство Алберт Шпеер веднага протестира срещу тази драстична мярка. На протестите му Хитлер отговаря: „Ако войната бъде загубена, германската нация също ще загине. Затова няма нужда да се съобразяваме какво е нужно на хората, за да продължат съществуването си“. Ужасен от подобно безсърдечие, Шпеер е разколебан в лоялността си към Хитлер. Зад гърба му той отива при ръководителите на армията и промишлеността и без много трудности ги убеждава да не изпълняват на-режданията на фюрера.

С наближаването на края илюзиите на Хитлер се засилват и почти до пос-ледния момент той разчита на някакво чудо за спасение. Обича да чете или да му четат онази глава от „Историята на Фридрих Велики“ на Карлайл, в която се разказва как Фридрих е спасен в най-тежкия час, когато армиите му са на ръба на разгрома. Тогава смъртта на императрицата на Русия води до разбиване на противниковия съюз. Хитлер изучава също хороскопи, които предричат, че катастрофата през април ще бъде преодоляна от внезапна промяна на съдбата, която ще донесе задоволителен мир през август.

На 12 април в полунощ пристига новината, че президентът Рузвелт е починал внезапно. Гьобелс се обажда на Хитлер по телефона и казва: „Мой фюрер, поздравявам ви. Съдбата повали вашия най-голям враг. Бог не ни изостави“. Изглежда, че това е „чудото“, което Хитлер е очаквал — повторение на смъртта на руската императрица в критичния момент на Седемгодишната война през XVIII в. Хитлер е убеден, че наричаният от Чърчил „Велик съюз“ между източните и западните сили сега ще бъде разрушен поради сблъсък на противоречивите им интереси.

Но надеждата му не се осъществява и две седмици по-късно той е принуден да сложи край на живота си, както е бил готов да стори и Фридрих Велики точно в момента, когато „чудото“ е запазило живота и бъдещето му.

В началото на март Жуков разширява плацдарма при Одер, но не успява да извърши пробив. В най-отдалечените флангове руското настъпление продължава и в средата на април руснаците влизат във Виена. Междувременно германският фронт на Запад се сгромолясва и съюзническите армии там напредват на изток от Рейн, като срещат много слаба съпротива. На 11 април те стигат Елба на 100 км от Берлин и там спират. На 16 април Жуков възобновява офанзивата във взаимодействие с Конев, който форсира Ниса.

Този път руснаците излизат от плацдармите и след една седмица влизат в предградията на Берлин, където Хитлер е решил да даде последно сражение. На 25 април градът е напълно изолиран от обкръжилите го армии на Жуков и Конев и на 27 април войниците на Конев стискат ръцете на американците при Елба. В самия Берлин обаче германците се бият отчаяно за всяка улица и градът не е напълно превзет дори с приключването на войната след самоубийството на Хитлер и безусловната капитулация на Германия.

Войната в Европа е прекратена официално на 8 май 1945 г. в полунощ, но това е само официалното признание за нейния край, който реално настъпва постепенно през седмицата преди това. На 2 май са прекратени всички сражения на южния фронт в Италия, където документът за капитулация е подписан три дни по-рано. На 4 май подобна капитулация е подписана в щаба на Монтгомъри в Люнеберг от представители на германските въоръжени сили в Северозападна Европа. На 7 май е подписан още един документ за капитулация на всички германски войски в щаба на Айзенхауер в Реймс, където е организирана по-голяма заключителна церемония в присъствието на руски, американски, британски и френски представители.

Тези официални церемонии по капитулацията са последица от смъртта на Хитлер. На 30 април, деня на неговия брак с преданата му Ева Браун, той се самоубива заедно с нея в развалините на берлинското канцлерство, когато есъобщено, че настъпващите руски войски са съвсем близо. Телата им са изгорени набързо в градината съгласно неговите инструкции.

Първите три официални акта на капитулацията на германските въоръжени сили са най-важни, тъй като примирието на италианския фронт е подписано още докато Хитлер е жив и без неговото съгласие. То е последната фаза от задкулисните стъпки за капитулация, започнали на този фронт близо два месеца преди това, в началото на март. Противниковите лидери в Германия са твърде близо до доминиращото присъствие на Хитлер, за да се осмелят на подобна стъпка, въпреки че от дълго време говорят помежду си, че тя е крайно наложителна.

Много от тях загубват надежда след десанта на съюзниците в Нормандия предишното лято. А почти всички губят надежда и желание за съпротива през февруари 1945 г., след отблъскването на контраофанзивата в Ардените и рус-кото навлизане в Източна Германия. Продължават да се сражават главно от страх — страх да нарушат войнишката клетва за вярност на Хитлер, страх от гнева му и страх от това, че могат да бъдат обесени, ако не му се подчиняват. Този страх е подсилен и от друг — страха от наказанието, с което съюзниците ги заплашват след победата съгласно „безусловната капитулация“.

В следващите месеци войната е продължена почти изцяло благодарение на непоколебимата решимост на Хитлер. Тя би могла да завърши по-бързо, ако западните съюзници не бяха така непоколебими в настояването си за „без-условна капитулация“ и си даваха по-добра сметка за ефекта й върху герман-ците. Едно по-снизходително отношение и някакви що-годе разумни уверения относно бъдещото отношение към германците по всяка вероятност биха предизвикали неудържим поток от капитулации, начело на които щяха да бъдат по-висшите военни ръководители. Така фронтът би се сгромолясал по-бързо, а с него и нацисткият режим, тъй като Хитлер би загубил всички възможности да продължи борбата.