Дейвид Едингс
Пазителите на запада (4)

3.

През лятото Еранд прекарваше все повече време с Дурник и скоро откри, че ковачът е необикновено търпелив човек. Той вършеше всичко по обикновения начин, не толкова защото се противопоставяше на онова, което Белгарат наричаше „другият избор, който имаме на разположение“; той просто изпитваше дълбоко задоволство от онова, което създаваше с ръцете си. Това не означаваше, че Дурник от време на време не прибягваше към вълшебства, но никога не използваше магия, когато майстореше нещо за Поулгара или за техния дом. Независимо от това колко трудна или еднообразна бе работата, той я вършеше със собствените си ръце и мускули.

Ала някои действия извън къщата не бяха толкова тясно свързани с чувството за почтеност на Дурник. Една ограда, дълга двеста метра, например, една сутрин се появи твърде бързо. На това място наистина трябваше да има ограда, за това и дума не можеше да става — наблизо имаше стадо алгарски добитък, което като ходеше на водопой, с волска упоритост минаваше през градината на Поулгара. Тези животни трябваше да бъдат отклонени от обичайния им маршрут. Всъщност оградата започна внезапно да се появява пред уплашените крави. Те гледаха объркани първите петдесет стъпки и след като няколко минути обмисляха възникналия проблем, се раздвижиха и заобиколиха появилата се под носа им пречка. Още петдесет стъпки ограда се издигна на пътя им. След известно време кравите се ядосаха от цялата тази работа и дори се опитаха да затичат — може би мудните им умове бяха решили, че по този начин ще успеят да надбягат тайнствения строител на оградата.

През това време Дурник седеше на един пън. Погледът му беше съсредоточен, лицето — решително. Оградата продължаваше да нараства стъпка след стъпка пред все по-раздразнените крави.

Един тъмнокафяв бик, докаран до ярост от безсилие, наведе глава, удари няколко пъти земята с копито, нададе страхотен рев и се втурна срещу оградата. Дурник направи особен въртящ жест с ръка и изведнъж бикът се затича встрани от оградата, без дори да се усети, тича така неколкостотин метра, докато не усети, че рогата му не са се сблъскали с нищо съществено. Тогава спря и вдигна изумено глава. Погледна несигурно към оградата, обърна се и отново опита да я нападне, но Дурник пак го отпрати в друга посока. Животното опита и трети път, а после се отказа, полетя към върха на хълма и изчезна оттатък билото.

Дурник погледна сериозно Еранд, а после му намигна. Поулгара излезе от къщата, избърза ръце в престилката си и забеляза оградата, която се бе появила от само себе си, докато тя миеше изцапаните на закуска съдове. После хвърли въпросителен поглед към съпруга си. Дурник изглеждаше леко смутен, задето го бяха хванали, че прибягва до помощта на вълшебство, вместо на обикновена брадва.

— Много хубава ограда, скъпи — рече му окуражително тя.

— Ами… наистина имахме нужда от такова нещо — отговори извинително той. — Тези крави… ами трябваше да я направя бързо и…

— Дурник — заговори меко тя. — Няма нищо осъдително от морална гледна точка за това, че използваш таланта си за такива неща — пък и би трябвало по-често да се упражняваш. — Тя впери поглед в оградата, след това лицето й придоби съсредоточен вид. Изведнъж всички места, където се свързваха гредите, обраснаха с буйни храсти с пищно разцъфнали рози. — Ето, така е съвсем добре — изрече доволно тя, потупа съпруга си по рамото и се прибра в къщата.

— Знаеш ли, тя е забележителна жена — каза Дурник на Еранд.

— Да — съгласи се момчето.

Ала Поулгара не винаги бе доволна от упражненията на съпруга си в това ново за него поприще. Веднъж, в края на горещото, знойно лято, когато зеленчуците в градината й бяха започнали да изсъхват, Поулгара посвети почти цяла сутрин на задачата да открие малък дъждоносен облак в планините на Улголандия, внимателно насочи носещите влага пухкави кълба на облака към долината на Алдур и ги спря точно над зажаднялата си градина.

Когато облакът се появи ниско над хълма на запад и спря точно над къщата и очакващата дъжда градина, Еранд играеше край оградата. Дурник вдигна глава от хамута, който поправяше, погледна русокосото момче, погледна и облака, зловещо надвиснал точно над главата му, съсредоточи волята си и направи късо рязко движение е ръка.

— Къш! — заповяда ковачът на облака.

Пухкавото дъждоносно кълбо потрепера някак особено, сякаш изхълца, после бавно се понесе на изток — и дъждът заваля на неколкостотин метра от жадната градина на Поулгара — красив, пороен дъжд, който съвсем задоволително напои няколко акра пуста, обрасла с треви прерия.

Дурник въобще не беше подготвен за реакцията на жена си.

Вратата се отвори с трясък и се появи Поулгара с пламнали очи. Тя впери суров поглед в щастливо изливащия се облак и подгизналото от влага кълбо отново изхълца по особен начин и наистина придоби виновен вид.

Поулгара се обърна и ядосано погледна съпруга си.

— Ти ли направи това? — попита тя и посочи облака.

— Ами… да — отвърна ковачът. — Аз го направих, Поул.

— И защо?

— Заради Еранд — отвърна Дурник, все още съсредоточил по-голямата част от вниманието си върху хамута. — Не мислех, че ти се ще момчето да се измокри.

Поулгара хвърли поглед към облака, който бе прахосал целия си дъжд върху тревата с толкова дълги корени, че би могла с лекота да оцелее и след десетмесечна суша, след това погледна градината си с увисналите листа на репите и увехналите бобени стъбла, стисна здраво зъби, за да възпре някои думи и фрази, които щяха да шокират праволинейния и съпруг, а след това обърна лице към небето и умолително вдигна ръце.

— Защо тъкмо на мен? — изрече тя с висок, трагичен глас. — Защо точно на мен?

— Какво има, скъпа? — меко попита Дурник. — Какво се е случило?

Поулгара му обясни точно какво не е наред — при това твърде подробно.

През следващата седмица Дурник построи напоителна система от горния край на долината до градината и Поулгара му прости допуснатата грешка почти в мига когато каналите бяха завършени.

Тази година зимата настъпи късно, а есента се задържа по-дълго от обикновено. Близнаците Белтира и Белкира ги посетиха точно преди да завалят снеговете и им съобщиха, че след няколко седмици, прекарани в спорове, Белгарат и Белдин са напуснали долината. Били много сериозни, което означаваше, че някъде на света се случва нещо лошо.

Тази зима Еранд тъгуваше за компанията на Белгарат. Едно беше сигурно — старият вълшебник твърде често бе успявал да създаде проблеми между момчето и Поулгара, но Еранд чувстваше, че не очакват от него винаги да стои далеч от неприятностите. Когато заваля снегът, малкият отново започна да излиза на пързалка с шейната. Един ден Поулгара видя как той няколко пъти шеметно се спуска по склона и профучава през поляната и след това благоразумно помоли Дурник да издигне преграда пред брега на потока, за да предотврати злополучния инцидент от миналата зима. Докато правеше ограда от плет, която да задържи Еранд, ковачът случайно хвърли поглед към водата. Малките ручеи, вливащи се в потока, често бяха мътни, но сега бяха сковани от лед, така че водата беше плитка и прозрачна като кристал и Дурник ясно видя дългите тесни тела, които се носеха като сенки над облите камъни на дъното.

— Хм, интересно — измърмори той и очите му отново придобиха разсеян израз. — Никога не съм ги забелязвал тук.

— Виждал съм ги да скачат — каза му Еранд. — Ала водата обикновено е мътна и затова не се виждат в бързеите.

— Да, сигурно това е причината — съгласи се Дурник, закрепи края на плета към едно дърво, после замислено закрачи през снега към бараката, която беше направил зад хижата. След минута се появи, стиснал кълбо намазан с восък тънък канап, и пет минути по-късно вече ловеше риба. Еранд се усмихна и започна да изкачва дългия склон, теглейки шейната. Когато стигна до върха, видя непозната жена с наметало с качулка. Жената сякаш го очакваше.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита я учтиво момчето.

Младата жена свали качулката и Еранд видя, че е завързала пред очите си черно парче плат.

— Ти не си ли онзи млад момък, когото наричат Еранд? — попита тя. Гласът й беше тих и мелодичен, старинната й реч бе особено напевна.

— Да — отговори Еранд. — Аз съм. Да не сте наранили очите си?

— О, не, мило дете — отвърна жената. — Просто трябва да гледам света при светлина, различна от оная, която ни дава земното слънце.

— Заповядайте в нашата къща, — каза Еранд. — Можете да се стоплите край огъня, а Поулгара ще приеме компания на драго сърце.

— Макар че благоговея пред лейди Поулгара, все още не е дошло времето да се срещна с нея — каза жената. — А там, където съм аз, не е студено. — Тя замълча за миг и леко се наведе напред, сякаш наистина се взираше в момчето, макар че парчето плат пред очите й беше твърде плътно. — Значи е истина — измърмори тихо тя. — Не можех да съм съвсем сигурна от такова голямо разстояние, но след като сега съм лице в лице с теб, вече зная, че не може да има никаква грешка. — Жената отново се изправи. — Отново ще се срещнем — каза тя на Еранд.

— Както желаете, госпожо — отговори Еранд, припомняйки си добрите обноски.

Жената се усмихна. Усмивката й беше толкова лъчезарна, че сякаш донесе слънчева светлина в мрачния зимен следобед.

— Аз съм Кайрадис — изрече непознатата. — Нося ти приятелство, благородни Еранд, макар че може да настъпи време, когато ще трябва да взема решение, насочено срещу тебе. — И след това изчезна, стопявайки се внезапно, сякаш за един удар на сърцето.

Леко уплашен, Еранд погледна на мястото в снега, където бе стояла жената, и видя, че там няма никакви следи. Момчето седна на шейната и се замисли за това. Струваше му се, че в думите, изречени от непознатата млада жена, няма почти никакъв смисъл. И все пак беше сигурно, че ще дойде време, когато те щяха да прозвучат смислено. След като помисли малко, Еранд стигна до заключението, че това особено посещение ще разстрои Поулгара, ако вълшебницата по някакъв начин научи за него. Беше сигурен, че Кайрадис не представлява заплаха за него, нито пък желае да му стори зло, затова реши да не споменава нито дума за този инцидент.

На върха на хълма стана твърде студено, затова Еранд засили шейната си, литна надолу по дългия склон, профуча през поляната и спря на трийсетина метра от мястото, където бе застанал Дурник. Ковачът бе погълнат така дълбоко от заниманието си, че нито виждаше, нито чуваше какво става около него.

Поулгара се отнасяше толерантно към слабостта на Дурник към рибата. Винаги бе впечатлена в подходяща степен от дължината, теглото и сребристия цвят на забележителните риби, които той донасяше у дома, и всеки път използваше безкрайните си познания, измисляйки нови и интересни начини да изпържи, опече или дори да панира рибата. Ала непреклонно настояваше ковачът да я изчисти.

Когато отново настъпи пролетта, Белгарат се отби при тях, яхнал буен дорест кон.

— Какво стана с кобилата ти? — попита го Дурник, когато старецът слезе от седлото пред вратата на къщата.

Белгарат направи кисела гримаса.

— Бях прекосил наполовина територията на Драсния, когато разбрах, че е жребна. Замених я с този палав жребец. — Той хвърли суров поглед към изправилия се на задните си крака дорест кон.

— Струва ми се, че си направил възможно най-добрата сделка — рече замислено Дурник, като преценяващо огледа жребеца на Белгарат.

— Кобилата беше спокойна и умна — възрази старецът. — Този кон няма никакъв мозък в главата си. Единственото, което иска, е да се перчи пред някого — само тича, скача, изправя се на задните си крака и вдига във въздуха всичките си копита. — Той поклати глава с крайно неодобрение.

— Заведи го в конюшнята, татко — каза Поулгара. — След това се измий. Идваш тъкмо навреме за вечеря. Може да си похапнеш печена риба. Всъщност можеш да излапаш няколко печени риби, стига да имаш желание за това.

След като се нахраниха, Белгарат обърна стола си към камината, отпусна гръб на облегалката и изпружи краката си към огъня.

Огледа с доволна усмивка огладените до блясък каменни плочи на пода, варосаните стени, блестящите тенджери и чайници, окачени на забити в стената колчета, после спря очи върху танцуващите светлини и сенки, хвърляни от извитата като дъга камина.

— Хубаво е човек да се отпусне мъничко — отбеляза той. — Струва ми се, че не съм преставал да се движа, откакто тръгнах оттук миналата есен.

— И какво беше така неотложно, татко? — попита го Поулгара, която прибираше съдовете от масата.

— Белдин и аз поговорихме надълго и нашироко — отвърна старецът. — В Малореа стават някои неща, които въобще не ми се нравят.

— И какво значение би могло да има това сега, татко? Престанахме да се интересуваме от Малореа още в Ктхол Мишрак, когато умря Торак. Ти не изпълняваш службата на пазител на света, нали знаеш това?

— Ще ми се наистина всичко да беше толкова лесно, Поул — рече той. — Името „Сардион“ означава ли нещо за теб? Или може би „Ктраг Сардиус“?

Тя тъкмо наливаше топла вода от един чайник в голямата тенджера, където обикновено миеше съдовете, ала спря за миг и леко се намръщи.

— Веднъж чух един гролим да споменава нещо за „Ктраг Сардиус“. Не беше на себе си и бълнуваше на стария език на ангараките.

— Можеш ли да си спомниш какво приказваше? — напрегнато попита Белгарат.

— Съжалявам, татко, но аз не говоря стария език на ангараките. Така и не ти остана време да ме научиш, не си ли спомняш? — Тя погледна Еранд и му направи знак да стане да й помогне.

Еранд въздъхна безутешно, стана и взе суха кърпа за бърсане на съдове.

— Не прави гримаси, Еранд — напомни му тя. — Няма да те заболи, ако помогнеш да почистим след вечеря. — След това отново погледна към Белгарат и започна да мие съдовете. — Какво е значението на думата „Сардион“, татко?

— Не зная — отговори Белгарат и объркано почеса брадата си. — Но както изтъкна Белдин, Торак наричаше Кълбото на нашия Учител „Ктарг Яска“. Предполагам, че „Ктраг Сардиус“ може би по някакъв начин е свързан с него. Това е напълно възможно.

— Много пъти чух думите „възможно е“, „предполагам“ и „може би“, татко — рече тя. — Питам се дали не преследваш сенки просто по навик — или пък за да си създаваш работа.

— Познаваш ме твърде добре, за да предположиш, че ще седна да си търся работа — кисело каза Белгарат.

— Да, забелязала съм това. Става ли нещо друго по света?

— Хайде да видим. — Белгарат се отпусна назад и впери поглед в ниските греди на тавана. — Великият херцог Норагон изяде нещо, което определено не подейства благотворно на организма му.

— Кой е великият херцог Норагон? И защо трябва да се интересуваме от неговото храносмилане?

— Великият херцог Норагон беше кандидатът на династията Хонет, който трябваше да наследи Ран Боруни, възкачвайки се на императорския престол на Толнедра — усмихна се самодоволно Белгарат. — Той беше абсолютно магаре и възкачването му на трона щеше да се окаже пълна и гигантска катастрофа.

— „Беше“? — попита Дурник.

— Точно така. Неразположението в храносмилането на Норагон се оказа фатално. Широко са разпространени подозренията, че някой великолепен симпатизант на хорбитите е използвал екзотични подправки, отгледани в джунглите на Нийса, за последния обяд на великия херцог. Доколкото разбрах, симптомите били твърде зрелищни. Династията на хонетите е изпаднала в състояние на пълно безредие, останалите благородни фамилии злорадстват възмутително.

— Политическите нрави в Толнедра са отблъскващи — заяви Поулгара.

— Нашият принц Келдар е на път да стане най-богатият човек на света — продължи Белгарат.

— Силк ли? — Дурник бе изумен. — Значи вече е успял да открадне толкова много?

— Този път, доколкото разбрах, се занимава със законни неща — рече Белгарат. — Той и онзи негодник Ярблек са успели да сложат ръка върху цялата търговия с кожи с надраките. Не успях да науча всички подробности, но болезнените вопли в главните търговски къщи на Боктор би трябвало да служат като знак, че приятелите ни се справят твърде добре.

— Радвам се да науча това — каза Дурник.

— Може би защото напоследък не си ходил на пазара да търсиш пелерина от кожи — изсмя се Белгарат. — Разбрах, че цените са претърпели гигантски скок. — Старецът се залюля на стола си. — В Ктхол Мургос нашият приятел Кал Закат си проправя методично път към източния бряг, като коли всичко живо, което се изпречи пред очите му. Към списъка на завладените и обезлюдени от него градове добави и Рак Ктан и Рак Хага. Не съм прекалено привързан към мургите, но допускам възможността, че Закат отива твърде далеч.

— Кал Закат ли каза? — попита Поулгара и вдигна леко веждата.

— Това е чиста превземка — сви рамене Белгарат.

— По-скоро е симптом — отбеляза тя. — Владетелите на ангараките винаги проявяват нестабилност в една или друга област. — Тя се обърна и впери поглед в баща си. — Е?

— Какво „Е“?

— Имаш ли новини от Рива? Как са Гарион и Се’Недра?

— Не зная абсолютно нищо… с изключение на няколко официално разпространени сведения. „Кралят на Рива има удоволствието да обяви, че граф еди-кой си е назначен за посланик на Рива в кралство Драсния.“ Такива неща. И нищичко за личния им живот.

— Сигурни сме, че той може да пише, нали? — попита сърдито тя. — Убедена съм, че не е чак толкова зает. Във всеки случай сигурно е имал време да напише поне едно писмо през изтеклите две години.

— Наистина написа — намеси се тихо Еранд. Можеше и да не спомене за писмото, ала то изглеждаше много важно за Поулгара.

Вълшебницата го измери с остър поглед и попита:

— Какво каза?

— Белгарион ти писа миналата зима — отвърна Еранд. — Но писмото се изгуби, защото вестоносецът потъна заедно с кораба…

— Корабът, на който е бил вестоносецът, е потънал?! Но откъде си научил, че…

— Поул — изрече Белгарат с необичайно твърд глас. — Защо не ме оставиш аз да се справя с това? — Той се обърна към Еранд. — Казваш, че Гарион е написал писмо на Поулгара миналата зима?

— Да — отговори Еранд.

— Но писмото се е изгубило, когато корабът на вестоносеца потънал, така ли?

Еранд кимна.

— Тогава защо не е написал друго писмо?

— Защото не знае, че корабът е потънал.

— А ти знаеш, така ли?

Еранд отново кимна.

— А случайно да знаеш какво е било написано в писмото?

— Да, зная.

— Мислиш ли, че можеш да го повториш пред нас?

— Струва ми се, че мога, ако искате. Но Белгарион ще напише друго писмо след една седмица.

Белгарат го погледна някак особено.

— Защо не ни кажеш какво е било написано в първото писмо? Така няма да пропуснем нищо.

— Добре — съгласи се Еранд и се намръщи, опитвайки усилено да се съсредоточи. — Писмото започваше със следните думи: „Скъпи лельо Поул и Дурник…“ Смятам, че това е много мило, а вие?

— Просто ни повтори думите в писмото, Еранд — каза търпеливо Белгарат. — Спести ни коментарите си за по-късен час.

— Добре — Еранд впери замислен поглед в огъня. — „Съжалявам, че не ви писах по-рано — продължи той. — Но бях ужасно зает да се уча как да бъда добър крал. Лесно е да станеш крал — просто трябва да се родиш в подходяща семейство. Но да бъдеш добър крал е по-трудно. Бранд ми помага, доколкото може, но въпреки това аз трябва да вземам решения за неща, които не разбирам. Се’Недра е добре — поне аз мисля така. Вече почти не разговаряме, затова ми е трудно да го твърдя със сигурност. Бранд е малко загрижен, че все още нямаме деца, ала не смятам, че той трябва да се тревожи за това. Що се отнася до мен, ние никога няма да имаме никакви деца и може би така е по-добре. Всъщност мисля, че щеше да е по-добре, ако се бяхме опознали преди да се оженим. Сигурен съм, че щяхме да намерим начин да отложим женитбата. Сега е прекалено късно. Ще трябва просто да търпим това положение по най-добрия възможен начин. Не се виждаме често и обикновено успяваме да бъдем учтиви един към друг — поне в достатъчна степен пред външни хора. Барак се отби при нас миналото лято със своя голям военен кораб. Посещението му беше прекрасно. Той ми разказа за…“

— Почакай малко, Еранд — прекъсна го Поулгара. — Гарион споменава ли още нещо за неприятностите между него и Се’Недра?

— Не, госпожо — отговори след миг Еранд, прехвърляйки в паметта си останалата част от писмото. — Пише за посещението на Барак, за новините, които получил от Анхег, и за писмото, което получил от Мандорален. Това е всичко. Пише, че ви обича и че много му липсвате. Това са и последните му думи.

Поулгара и Белгарат се спогледаха. Еранд почувства изумлението им, ала не беше сигурен по какъв начин може да ги успокои.

— Сигурен ли си, че в писмото беше написано тъкмо това? — попита го Белгарат.

Еранд кимна.

— Точно такива бяха думите му и ти научи какво съдържа писмото веднага щом Гарион го написа?

Еранд се поколеба.

— Не зная дали се случи точно така. Знаете ли, не го чувствам тъкмо по този начин. Просто трябва да помислиш за писмото, а пък аз в действителност въобще не мислех за него, докато просто не заговорихте на тази тема — нали сега Поулгара заприказва за това.

— Има ли някакво значение на какво разстояние се намира човекът от тебе? — попита с любопитство Белгарат.

— Не — отговори Еранд. — Мисля, че няма. Просто научавам какво е написано, когато поискам.

— Никой не е в състояние да направи това, татко — обърна се Поулгара към стареца. — Никой досега не е могъл да прави такова нещо.

— Очевидно правилата са се променили — замислено каза Белгарат. — Смятам, че трябва да го приемем за истинска монета, а ти?

Тя кимна.

— Той няма никаква причина да си измисля.

— Струва ми се, че двамата с теб трябва да си поприказваме надълго и нашироко, Еранд — каза старецът.

— Може би — намеси се Поулгара. — Но все още е рано за това. — Тя отново се обърна към момчето. — Можеш ли да повториш пред мен какво каза Гарион за Се’Недра?

Еранд кимна и почна:

— „Се’Недра е добре — поне аз мисля така. Вече почти не разговаряме, затова ми е трудно да го твърдя със сигурност. Бранд е малко загрижен, че все още…“

— Добре, Еранд — прекъсна го тя и леко вдигна ръка, после впери поглед в лицето на момчето и след секунда вдигна вежда. — Кажи ми — подхвана тя, подбирайки много внимателно думите си — знаеш ли какво не е в ред между Гарион и Се’Недра?

— Да — отговори Еранд.

— Би ли ми казал?

— Щом искаш. Се’Недра направи нещо, което много ядоса Гарион. След това той направи нещо, с което я постави в неудобно положение в присъствието на много хора и това я накара силно да се разгневи. Тя смята, че той не й обръща достатъчно внимание и че посвещава цялото си време на своята работа, за да не му се налага да бъде с нея. Гарион мисли, че тя е разглезена егоистка, мислеща единствено за себе си и за никои друг. И двамата грешат, но много пъти са се карали за това. Наранили са се взаимно толкова дълбоко с нещата, които са си казали, че и двамата не желаят повече да бъдат женени един за друг. Ужасно са нещастни.

— Благодаря ти, Еранд — рече Поулгара, след това се обърна към Дурник и каза: — Трябва да опаковаме някои неща.

— Така ли? — Той изглеждаше мъничко изненадан.

— Отиваме в Рива — заяви непоколебимо вълшебницата.