Дейвид Едингс
Пазителите на запада (15)

14.

Поулгара пристигна късно същия следобед. Никой не намираше за уместно да повдига въпроса как е прекосила стотици левги за броени часове, вместо за седмици. Стражът, който бе стоял на пост на бойниците в Цитаделата и който я съпроводи до стаята на пострадалата кралица, гледаше с обезумели очи. По всичко личеше, че току-що е видял нещо, за което предпочита да не приказва.

Когато вълшебницата пристигна, Гарион бе в разгара на дискусия относно лечебната стойност на кръвопускането. Кралят разгорещено спореше с един от придворните лекари — разговорът бе стигнал дотам, че Гарион бе извадил меча си, за да се противопостави на слисания лечител, който се приближаваше към леглото на малката кралица с ланцет в ръка.

— Ако се опиташ да срежеш вените на жена ми с това — заяви твърдо младият крал, — аз ще разпоря твоите с това.

— Спрете — каза решително Поулгара, свали наметалото си и го преметна върху облегалката на един стол.

— Лельо Поул — въздъхна с облекчение Гарион.

Тя вече си бе обърнала към четиримата лекари, които се грижеха за малката кралица.

— Благодаря за усилията ви, господа — обърна се към тях вълшебницата. — Ще изпратя едно от момичетата да ви повика, ако имам нужда от вас.

Тонът, с който ги освободи, не търпеше никакво възражение. Той подсказваше, че решението й е окончателно, затова четиримата лечители безшумно изчезнаха от стаята.

— Лейди Поулгара — прошепна немощно Се’Недра от леглото.

Поулгара веднага се обърна към нея.

— Да, скъпа — отговори вълшебницата и взе мъничката й ръка в своята. — Как се чувстваш?

— Болят ме гърдите. Струва ми се, че не мога да стоя будна.

— За съвсем кратко време ще те вдигнем на крака, скъпа — увери я Поулгара и огледа критично леглото. — Ще ми трябват още възглавници, Гарион — обърна се тя към краля. — Искам да я изправя да седне. — Гарион бързо прекоси всекидневната и отиде до вратата.

— Да, ваше величество? — попита стражът, когато Гарион отвори.

— Донеси десетина възглавници.

— Веднага, ваше величество. — Стражът незабавно тръгна по коридора.

— Премислих. Нека да са двайсет — извика след него Гарион, след това се върна в спалнята при жена си.

— Наистина искам да го направиш, лейди Поулгара. — Се’Недра приказваше с тих, немощен глас. — Ако се стигне дотам, че трябва да избираш между мен и детето, спаси него! Въобще не мисли за мен.

— Разбирам — отвърна строго Поулгара. — Надявам се, че незабавно ще изхвърлиш от ума си тази глупост.

Се’Недра я погледна изумено.

— От мелодрамите винаги ми се е повдигала.

Гъста руменина бавно заля бузите на малката кралица.

— Това е добър признак — окуражи я леля Поул. — Щом можеш да се изчервяваш, значи си достатъчно добре. Вече можеш да реагираш нормално на всички банални неща.

— Какви банални неща?

— Като например това, да се почувстваш неудобно, че изрече онова глупаво последно изявление. Бебето ти е добре, Се’Недра. Всъщност точно сега то е по-добре от тебе. В момента спи.

Се’Недра отвори широко очи и сложи длани на корема си, сякаш искаше да го предпази от нещо.

— Нима го виждаш? — попита тя с недоверие.

— „Виждам“ не е най-подходящата дума, скъпа — рече Поулгара, докато смесваше два вида прахове в една чаша. — Ала зная какво прави и какво си мисли. — Тя прибави и вода към сместа в чашата и проследи с критичен поглед как тя бълбука и отделя изпарения.

— Ето, изпий това — заръча тя на пациентката си и и подаде чашата. След това се обърна към Гарион. — Запали огън, скъпи. Все пак е есен. Нали не искаме малката ни кралица да замръзне?

 

 

Бранд и Силк бяха разгледали твърде внимателно изпотрошеното тяло на убийцата. Когато късно същата вечер Гарион отиде при тях, те вече бяха насочили вниманието си върху дрехите й.

— Открихте ли нещо? — попита кралят веднага щом влезе в стаята.

— Знаем, че е от Алория — отвърна Бранд с буботещия си глас. — Изглежда около тридесет и пет годишна. Не е изкарвала прехраната си с физически труд. Поне не й се е налагало да върши някаква тежка работа — по дланите й няма мазоли.

— Този информация не е достатъчна и не дава достатъчно убедителни основания за някакви предположения — отбеляза Гарион.

— Но е все пак някакво начало — отвърна Силк, който разглеждаше внимателно подгъва на изцапаната с кръв рокля.

— Престъплението, изглежда, е свързано с култа към Мечката, нали?

— Не е задължително — отговори Силк, остави настрана роклята и взе някаква ленена риза. — Ако искаш да прикриеш самоличността си, наемаш убиец от чужбина. Разбира се, този начин на мислене е може би твърде сложен за култа към Мечката. — Дребният драснианец се намръщи. — Я виж ти, я виж ти! Къде съм забелязвал такива шевове? — измърмори той, без да откъсва поглед от ризата на мъртвата жена.

— Толкова съжалявам за Арел — обърна се Гарион към Бранд. — Всички много я харесвахме. — Думите му може би изглеждаха неуместни в такъв момент.

— Тя щеше да се радва, ако можеше да те чуе, Белгарион — изрече тихо Пазителят на Рива. — Арел много обичаше Се’Недра.

Гарион се обърна към Силк. В гърдите му като огромна вълна се надигаше отчаяние.

— Какво ще правим? — попита той. — Ако не успеем да открием кой стои зад това кърваво престъпление, той вероятно ще опита пак.

— Наистина се надявам да постъпи тъкмо така — заяви Силк.

— Какво?

— Ще си спестим много време, ако хванем някой убиец, който е все още жив. От мъртвите може да се извлече съвсем малко информация.

— Ще ми се да бяхме проявили по-голяма твърдост, когато унищожихме култа към Мечката при Тул Марду — въздъхна Бранд.

— Не съм толкова сигурен, че култът към Мечката е отговорен за това злодеяние — изтъкна Силк. — Не бива да отхвърляме и другите възможности.

— Кой друг би пожелал да нарани Се’Недра? — попита Гарион.

Силк се отпусна в едно кресло и започна разсеяно да пощипва бузата си. Челото му се набразди от напрегнат размисъл.

— Може би целта на убийците не е била Се’Недра — изрече замислено той.

— Какво?

— Знаеш ли, напълно е възможно опитът за убийство да е бил насочен към бебето в утробата й. На света положително има хора, които желаят трона на Желязната хватка да остане без наследник.

— И кои са те?

— Веднага се сещам за гролимите — отвърна Силк. — Или нийсанците, или дори някои личности от Толнедра. Не бих желал да подценя нито една от съществуващите възможности, затова трябва да понауча още някои неща. — Дребничкият драснианец вдигна изцапаната долна дреха. — Ще започна с това. Утре сутринта ще отнеса тази риза в града и ще я покажа на всички шивачи и шивачки, които намеря. Може би ще ми се удаде да разбера нещо за тъканта. Освен това има и някакъв особен шев по цялата дължина на подгъва. Ако успея да открия човек, който го разпознае, това ще е нещо, от което можем да започнем.

Бранд погледна замислено неподвижното, покрито с чаршаф тяло на жената, която бе опитала да убие Се’Недра.

— Сигурно е влязла в Цитаделата през някоя от портите — разсъждаваше той. — Това означава, че е минала край някой страж и му е дала някакво обяснение за посещението си. Ще събера всички войници, които са били на пост през изминалата седмица, и ще ги доведа да я разгледат. Щом разберем точно кога е влязла, може би ще успеем да се насочим обратно по следите й. Бих искал да открия кораба, с който е пристигнала, и да поговоря с капитана.

— А какво мога да направя аз? — попита бързо Гарион.

— Най-добре да стоиш близо до стаята на Се’Недра — предложи Силк. — Всеки път, когато Поулгара излезе по някаква причина, ти трябва незабавно да влезеш и да заемаш мястото й. Знаеш, че са възможни и други опити за покушение срещу кралицата. Смятам, че всички ще сме по-спокойни, ако Се’Недра се охранява особено внимателно.

 

 

Се’Недра прекара спокойна нощ под бдителния поглед на Поулгара. На следващия ден дишането й беше много по-укрепнало. Малката кралица се оплакваше от вкуса на лекарствата, които я принуждаваха да пие, а Поулгара демонстрираше голямо внимание, слушайки продължителните тиради на кралицата.

— Да, скъпа — съгласяваше се мило тя. — А сега изпий тази чаша до дъно.

— Трябва ли тази отвара да има такъв отвратителен вкус? — мърмореше Се’Недра и потреперваше.

— Разбира се, че трябва. Ако едно лекарство е вкусно, болните може би ще бъдат изкушени да боледуват до безкрай, за да му се наслаждават. Колкото е по-лош вкусът му, толкова по-бързо оздравява човек.

 

 

Силк се прибра в късния следобед, на лицето му бе изписано неподправено възмущение.

— Никога не съм предполагал, че има толкова много начини да прикрепиш две парчета плат едно към друго — измърмори той.

— Както виждам, не ти е провървяло — отбеляза Гарион.

— Съвсем никак — отвърна Силк и се стовари върху един стол. — Обаче успях да събера всички възможни мнения на компетентните люде в областта на шивашкото изкуство.

— О?

— Един шивач бе готов да заложи блестящата си репутация, че точно този шев се използвал изключително и единствено в Нийса. Една шивачка уверено заяви, че дрехата е изработена в Улголандия. А пък един слабоумен шегаджия стигна дотам, че започна да твърди следното: собственик на дрехата бил моряк, тъй като този шев винаги се използвал при поправяне на разкъсани корабни платна.

— За какво говориш, Силк? — попита с любопитство Поулгара, докато минаваше през всекидневната, връщайки се при леглото на Се’Недра.

— Опитвам се да намеря някой човек, способен да определи къде е направен шевът върху подгъва на ей тая дреха — изрече отвратено дребният драснианец и размаха във въздуха окървавената риза.

— Я дай да я видя.

Силк безмълвно й подаде дрехата.

Вълшебницата я погледна, без да се съсредоточава особено.

— Североизточна Драсния — заяви тя. — Някъде в околностите на град Реон.

— Сигурна ли си? — подскочи като ужилен Силк. Тя кимна утвърдително.

— Този начин за пришиване на подгъвите се използваше още преди няколко века, в дните, когато всички дрехи там се правеха от кожи на северен елен.

— Отвратително! — възкликна Силк.

— Кое?

— Цял ден тичах насам-натам с тази риза — изкачвах се и слизах по противните стълбища, влизах и излизах във всички шивашки работилници на Рива. А какво е трябвало да направя, за да узная каквото искам? Просто да ти покажа тази неприятна дреха!

— Грешката не е моя, принц Келдар — изтъкна вълшебницата и му върна ризата. — Щом досега не си разбрал, че трябва да споделяш с мен тези незначителни проблеми, значи наистина си твърде безнадежден случай.

— Благодаря, Поулгара — изрече сухо той.

— Значи убийцата е била от Драсния? — попита Гарион.

— От североизточна Драсния — поправи го Силк. — Хората там са особени. Някои разправят, че са по-лоши дори от обитателите на блатата.

— Особени ли каза?

— Студени, мълчаливи, враждебни, силно привързани единствено към своя род, потайни. Всеки в североизточна Драсния се държи така, сякаш са му известни всички държавни тайни.

— Че защо ще мразят Се’Недра толкова много? — попита Гарион и се намръщи озадачено.

— Не съм особено склонен да приема, че тази убийца е била драснианка, Гарион — каза Силк. — Хора, които наемат убийци да извършват кървавото престъпление вместо тях, не винаги търсят за целта извършителите на злодейството близо до дома си. Макар че по света има много наемни убийци, много малко от тях са жени. — Принц Келдар замислено сви устни. — Все пак наистина смятам да замина за Реон да поогледам на място.

 

 

Започнаха зимните студове и Поулгара най-сетне заяви, че Се’Недра е вън от всякаква опасност.

— Но въпреки това възнамерявам да остана още малко — добави тя. — Дурник и Еранд ще се справят сами вкъщи още няколко месеца. А ако се прибера у дома, вероятно веднага пак ще ми се наложи да се върна тук.

Гарион я погледна неразбиращо.

— Наистина ли си мислиш, че ще позволя на някого другиго да изроди първото бебе на Се’Недра?

Точно преди Ерастид заваля силен сняг и стръмните улици на Рива станаха практически непроходими. Се’Недра стана забележимо по-мрачна. Непрестанното й наедряване я правеше непохватна, дебелият сняг по улиците я задържаше дни наред затворена в Цитаделата. Поулгара спокойно приемаше гневните изблици и пристъпите на плач от страна на малката кралица и почти не променяше израза си дори в разгара на най-страшните й избухвания.

— Искаш да родиш това бебе, нали? — попита многозначително тя в един такъв случай.

— Разбира се, че искам — отвърна възмутено Се’Недра.

— Добре тогава. Трябва да преминеш през всички изпитания. Доколкото зная, това е единственият начин да напълниш детската стая.

— Не се опитвай да изтъкваш пред мен разумни доводи, лейди Поулгара — избухна Се’Недра. — Точно сега не съм в настроение за разумни съвети.

Поулгара я погледна леко развеселена и Се’Недра, въпреки гнева си, се разсмя.

— Държа се глупаво, нали?

— Да, малко.

— Просто се чувствам толкова огромна и грозна…

— Това ще премине, Се’Недра.

— Понякога ми се иска да можех да снасям яйца, както правят птиците.

— Горещо ти препоръчвам да го направиш по стария начин. Не мисля, че би изтърпяла да седиш върху гнездо.

 

 

Ерастид дойде и отмина бързо. Празненството на острова премина щастливо, но някак си тихо. Като че всички хора бяха затаили дъх в очакване на много по-сериозен повод за празнуване. Зимата напредваше и трупаше още сняг върху бездруго дълбоките преспи. Около месец след Ерастид за кратко снегът започна да се топи и този по-топъл период продължи два-три дни. След това мразовитият студ скова отново земята и превърна преспите от влажен лепкав сняг в ледени блокове. Седмиците се влачеха изнурително бавно. Млади и стари чакаха със затаен дъх.

— Би ли погледнал това? — каза Се’Недра сърдито на Гарион една сутрин скоро след като бяха станали от сън.

— Какво да погледна, скъпа? — отвърна меко той.

— Това! — Тя посочи прозореца с отвращение. — Пак вали. — В гласа й се долавяха открито обвинителни нотки.

— Не съм виновен аз — защити се той.

— Казвам ли, че си? — Тя се обърна непохватно и го погледна.

Фигурата й беше дребничка, затова нарасналият й корем изглеждаше още по-голям. Кралицата понякога преднамерено го изпъчваше към Гарион, като че това бе изцяло негово дело. — Изобщо не мога да понасям повече този сняг! — заяви тя. — Защо ме доведе в тази замръзнала… — Се’Недра спря по средата на тирадата си и лицето й придоби особен вид.

— Добре ли си, скъпа? — попита Гарион.

— Не се обръщай към мен със „скъпа“, Гарион. Аз… — Тя отново замълча, после възкликна: — О, богове!

— Какво ти е? — скочи Гарион.

— О, богове! — измърмори пак Се’Недра и се хвана за кръста.

— Се’Недра, с това не ми помагаш много. Какво става?

— Мисля, че е по-добре да легна — прошепна разсеяно тя и тръгна към леглото с величествена, клатушкаща се походка. Спря и се обърна.

— Мисля, че трябва да повикаш лейди Поулгара, Гарион. — Лицето й бе бледо, тя се подпря с ръка върху облегалката на един стол.

— Да не би… Искам да кажа, ти да не…

— Стига си бръщолевил, Гарион — напрегнато каза малката кралица. — Просто отвори вратата и се провикни да дойде леля ти Поул.

— Да не би да се опитваш да кажеш, че…

— Не се опитвам, Гарион, казвам го. Доведи я веднага. — Тя се заклатушка към вратата на спалнята и спря отново силно задъхана. — О, боже мили! — изпъшка дребната кралица.

Гарион се втурна към вратата, препъна се, след това я дръпна силно и я отвори.

— Доведи лейди Поулгара — извика той на изплашения страж. — Незабавно! Тичай!

— Слушам, ваше величество! — отвърна пазачът, хвърли копието си и се втурна по коридора.

Гарион тръшна вратата и изтича при Се’Недра.

— Мога ли да направя нещо? — попита той и закърши ръце.

— Помогни ми да си легна в леглото — помоли го тя.

— В леглото! — извика кралят на Рива. — Точно така! — После сграбчи ръката й и започна да я дърпа.

— Какво правиш?

— В леглото — избъбри Гарион и посочи кралското легло с балдахин.

— Гарион, помогни ми. Стига си ме дърпал.

— О! — Той я прегърна, повдигна я и залитайки я понесе към леглото. Умът му не можеше да роди нито една нормална мисъл.

— Пусни ме на земята, глупчо такъв!

— В леглото — повтаряше объркано кралят, опитвайки се с цялото красноречие на света да й обясни какво иска да направи. След това внимателно я пусна на пода и се втурна напред.

— Хубаво легло — заяви той и окуражително потупа с ръка меките завивки.

Се’Недра затвори очи и въздъхна примирено.

— Просто се махни от пътя ми, Гарион.

— Но…

— Защо не засилиш огъня? — предложи Се’Недра.

— Какво? — попита Гарион и объркано се огледа.

— Виждаш ли камината — онзи отвор в стената с горящите цепеници в него. Сложи още дърва. Искаме да е приятно и топло за бебето, нали? — Тя стигна до леглото и облегна гръб на таблата.

Гарион изтича до огнището и застана неподвижен, вперил глупав поглед в огъня.

— Какво има пък сега?

— Дърва — отвърна той. — Няма дърва.

— Донеси малко от другата стая.

Каква блестяща мисъл! Гарион погледна съпругата си с истинска благодарност.

— Отиди в другата стая, Гарион — обясни му тя. Говореше бавно и отчетливо. — Вземи дърва. Донеси ги тук. Сложи ги в огъня. Разбра ли всичко дотук?

— Точно така! — отвърна възбудено той, втурна се в другата стая, взе една съвсем малка цепеница от дървата за огрев и се върна тичешком.

— Дърва — заяви той и гордо вдигна тънката цепеница.

— Много хубаво, Гарион — измърмори Се’Недра и с мъка се покатери върху леглото. — Сега я сложи в огъня и се върни да донесеш още малко дърва.

— Още — съгласи се той, хвърли цепеницата в огнището и отново изхвърча през вратата.

Гарион изпразни коша за дърва във всекидневната, като на всяко влизане отнасяше по едно дръвце. След това се огледа диво, опитвайки се да реши каква да е следващата му стъпка. Вдигна един стол. „Ако се засиля и го ударя в стената — разсъждаваше той, — столът ще се натроши на парчета, които ще ми свършат работа.“

Вратата на кралския апартамент се отвори и влезе вълшебницата Поулгара. Тя спря и се вгледа в Гарион, чийто поглед буквално хвърляше искри от напрежение.

— Какво правиш с този стол? — попита тя.

— Дърва — обясни той. — Трябват ми дърва за огъня.

Тя го погледа известно време, приглаждайки с длан бялата си престилка.

— Разбирам — рече вълшебницата. — И той е както всички. Остави стола, Гарион. Къде е Се’Недра?

— В леглото — отговори той и виновно остави на пода полирания стол. След това я погледна щастливо. — Ще имаме бебе — осведоми я кралят съвсем сериозно.

Поулгара вдигна очи към тавана.

— Гарион — подхвана тя. Говореше внимателно, сякаш имаше пред себе си дете. — Твърде рано е Се’Недра да ляга. Трябва да се разхожда, да продължава да се движи.

Той поклати упорито глава.

— В леглото — повтори Гарион. — Бебето… — След това се огледа и отново вдигна стола.

Поулгара въздъхна, отвори вратата, и направи знак с ръка на стража.

— Младежо… — обърна се към него тя. — Защо не заведеш негово величество във вътрешния двор — онзи, който е точно до кухнята? Там има голям куп дърва. Дай му брадва. Нека нацепи малко дърва за огрев.

Днес всички бяха толкова умни! Гарион се удиви на предложението, което току-що бе направила леля Поул, остави стола и се втурна навън, влачейки след себе си смаяния страж.

През първия час трупите му се струваха тънки като клечици. Кралят на Рива ги цепеше, вдигайки истинска вихрушка от трески. Ръцете му въртяха брадвата с такава скорост, че тя описваше във въздуха съскаща, бляскава дъга. След това Гарион спря, съблече жакета си и се захвана за истинска работа. Към обяд един от готвачите почтително му поднесе грамадно парче току-що опечено говеждо, огромен комат хляб и малко пиво. Гарион изгълта лакомо три-четири хапки, изпи няколко глътки от пивото, а след това отново вдигна брадвата и нападна поредния дървен труп. Беше напълно възможно да приключи с купчината дърва пред кухнята и да тръгне да търси още, ако малко след залез слънце Бранд не го бе прекъснал.

Грамадният Пазител на Рива се усмихваше щастливо.

— Поздравления, Белгарион — изрече той. — Имаш син.

Гарион прекрати работата си, погледна оставащите трупи с известно съжаление и едва тогава думите на Бранд стигнаха до съзнанието му. Брадвата се изплъзна от пръстите му.

— Син? Син! — каза той. — Какво изумително нещо. И колко бързо се появи на бял свят. — Кралят погледна купчината дърва. — А пък аз стигнах едва дотук. Винаги съм смятал, че раждането на дете отнема повече време.

Бранд хвърли към него внимателен поглед и след това леко стисна ръката му.

— Ела, Белгарион. Да се качим горе в палата и да видим сина ти.

Гарион се наведе и внимателно вдигна наръч дърва.

— За огъня — обясни той. — Се’Недра иска хубав голям огън.

— Тя много ще се гордее с теб, Белгарион — увери го Бранд.

Когато стигнаха в кралската спалня, Гарион внимателно остави дървата на полираната маса до прозореца и се приближи на пръсти до леглото.

Се’Недра изглеждаше много изморена и бледа, но въпреки това на лицето й сияеше щастлива усмивка. До нея, завит в меко одеялце, се бе сгушил мъничък човек. Новороденото бебе имаше червеникаво личице, а на главата му не се виждаше почти никаква коса. То, изглежда, спеше, но когато Гарион се приближи, очите му се отвориха. Престолонаследникът погледна сериозно баща си, въздъхна, изхълца и отново заспа.

— Нали е прекрасен, Гарион! — възхитено каза Се’Недра.

— Да — отвърна Гарион и почувства как в гърлото му засяда огромна буца. — Ти също. — Кралят коленичи до леглото и обгърна и двамата с ръце.

— Много хубаво, деца — обади се Поулгара от другата страна на леглото. — И двамата се справихте просто чудесно.

На следващия ден Гарион и новороденият му син участваха в една много древна церемония. Поулгара стоеше до риванския крал, облечена в прекрасна синя рокля със сребърни нишки. Двамата отнесоха младенеца в залата на кралете на Рива, където ги очакваха благородниците на островното кралство. Когато бебето, Поулгара и Гарион влязоха в залата, Кълбото на Алдур върху дръжката на меча, принадлежал на Желязната хватка, пламна в бляскав ореол от блестяща синя светлина. Гарион приближи към трона си, опиянен от блясъка му.

— Това е моят син Геран — обяви той, отчасти на събралото се множество, но също така по някакъв особен начин и на самото Кълбо.

Изборът на име за сина му не бе труден. Въпреки че не помнеше баща си, Гарион искаше да изрази почитта си към него, а никакъв друг начин не изглеждаше по-подходящ от това да даде на сина си неговото име.

Кралят на Рива внимателно подаде бебето на Поулгара, вдигна ръка и свали големия меч. Стиснал острието с ръце, той насочи дръжката към увитото с одеяло дете в ръцете на леля си. Трептящата светлина на Кълбото стана по-ярка. И тогава, сякаш привлечен от нея, Геран протегна мъничката си розова ръчичка и я сложи върху греещия скъпоценен камък. Щом детето го докосна, от Кълбото на Алдур започна да струи могъща аура от многоцветна светлина, която обгради тримата с пулсираща дъга и освети цялата зала. В ушите на Гарион зазвуча величествен хор, песента му се разля с исполинска сила и разтърси целия свят.

— Да живее Геран! — прогърмя мощният глас на Бранд. — Наследникът на трона на Желязната хватка, Пазителят на Кълбото на Алдур.

— Да живее Геран! — изрева събралото се множество с гръмотевичен вик.

„Да живее Геран!“ — изрече тихо сухият глас в съзнанието на Гарион.

Поулгара не каза нищо. Това не беше необходимо, защото погледът в очите й казваше всичко.

 

 

Въпреки че бе зима и в Морето на ветровете бушуваха бури, всичките алорнски крале пристигнаха в Рива, за да отпразнуват раждането на Геран. Много други приятели и стари познати пристигнаха в Рива заедно с Анхег, Чо-Хаг и кралица Порен. Барак, разбира се, също беше в столицата на островното кралство, придружаван от съпругата си Мерел. Дойдоха Хетар и Адара. Лелдорин и Мандорален пристигнаха от Арендия с Ариана и Нерина.

Гарион, сега някак си по-склонен да обръща внимание на обкръжението си, бе удивен колко много деца имат приятелите му. Струваше му се, че накъдето и да се обърне, вижда малки палавници; шумът на тичащи и смеещи се малки момченца и момиченца изпълваше мрачните коридори на крепостта. Малкият крал Кева от Драсния и синът на Барак, Унрак, скоро станаха най-близки приятели. Дъщерите на Нерина лудуваха със синовете на Адара в безкрайни игри, придружени с много смях. Най-голямата дъщеря на Барак, Гундред, сега пленителна млада дама, остави огромна следа в сърцата на цели полкове млади ривански благородници, ала през цялото време бе под зоркия поглед на своя едър червенобрад баща. Той всъщност никога не заплаши пряко някой от ухажорите на дъщеря си, но погледът му съвсем ясно показваше, че този здрав, исполински силен мъж няма да търпи никакви глупости. Мъничката Терзи, по-малката сестра на Гундред, почти се бе превърнала в млада дама; тя уж правеше пакости с по-малките деца, ала в следващия момент гледаше с пленителен поглед групата ривански младежи, които винаги бяха около нея.

Крал Фулрах и генерал Брендиг пристигнаха по море от Сендария по средата на празненствата. Кралица Лайла изпрати най-искрените си поздравления, но не пристигна със своя съпруг.

— Тя вече бе стъпила на борда на кораба — обясни крал Фулрах. — Но изведнъж се изви силен вятър, няколко по-големи вълни се разбиха в каменния кей и кралицата изгуби съзнание. Решихме да не я подлагаме на това пътуване по това време на годината.

— Вероятно така е най-добре — съгласи се Гарион.

Естествено Дурник и Еранд пристигнаха от Долината, а с тях дойде и Белгарат.

Празнуването продължи няколко седмици. Състояха се пиршества и официални церемонии по поднасяне на подаръци от страна на гостите и посланиците на приятелските кралства. Имаше, разбира се, и часове, когато се отдаваха на спомени, а мъжете отделяха значителна част от времето си на сериозно пиене. Се’Недра бе на върха на великолепието, защото тя и малкият й син бяха единственият център на внимание.

Гарион откри, че празненствата, съчетани с обичайните му задължения по управлението на страната, не му оставят почти никакво свободно време. Искаше му се да може да отдели един-два часа, за да поговори с Барак, Хетар, Мандорален и Лелдорин, но както и да организираше времето си, то просто не достигаше.

Късно една вечер го потърси Белгарат. Когато старият вълшебник влезе в кралските покои, Гарион вдигна очи от доклада, който четеше.

— Помислих си, че би било хубаво и за двамата да си поговорим — каза Белгарат.

— Не съм искал да те пренебрегвам, дядо — извини се той. — Ала съм непрекъснато зает и всичките ми свободни минути са запълнени.

Белгарат вдигна рамене.

— Всичко съвсем скоро ще утихне. Поднесох ли ти вече поздравленията си?

— Мисля, че да.

— Добре. Значи съм се погрижил предвидливо за това. Хората винаги вдигат голям шум около бебетата. Аз самият не ги харесвам особено. Всички са вресливи и почти непрекъснато подмокрени и е почти невъзможно да се говори с тях. Нали нямаш нищо против да се почерпя? — Той посочи една кристална гарафа с бяло вино, поставена на масата.

— Разбира се. Заповядай.

— Ти искаш ли малко?

— Не, благодаря, дядо.

Белгарат си наля една чаша, след това се разположи в креслото срещу Гарион и попита:

— Как вървят кралските дела?

— Скучни са — отвърна Гарион със съжаление.

— Всъщност това не е лошо, знаеш ли? Стане ли вълнуващо, това обикновено означава, че се случват твърде лоши неща.

— Сигурно си прав.

— Учиш ли?

Гарион бързо се надигна.

— Радвам се, че повдигна този въпрос. Всички хора наоколо са обзети от такова трескаво оживление, че без малко щях да пропусна нещо особено важно.

— О, така ли?

— Дали хората, които са правили преписите на сборниците с пророчествата, наистина са проявили нужното внимание?

Белгарат сви рамене.

— Били са твърде внимателни, предполагам. Защо питаш?

— Струва ми се, че в моя препис на Мринския сборник нещо е пропуснато.

— Защо мислиш така?

— Там има един откъс, лишен от какъвто и да било смисъл.

— За теб може би няма нищо смислено, но пък ти не си учил достатъчно дълго.

— Нямам това предвид, дядо. Не говоря за неясно значение. Става дума за изречение, което започва и след това свършва, без да има никакъв смисъл. Искам да кажа, че не завършва така, както би трябвало.

— Може би те тревожат неправилните граматически форми?

Гарион се почеса по главата.

— Там попаднах единствено на този пасаж, който прекъсва по подобен начин. Започва така: „Но внимавайте, камъкът, който лежи в центъра на светлината, ще…“ — тук има някакво петно и после продължава: „и тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“

Белгарат се намръщи.

— Мисля, че познавам този откъс.

— Двата просто не съответстват, дядо. В първата част се говори за Кълбото, поне аз така го тълкувам, а във втората — за някаква среща. Не знам каква дума лежи под онова петно, но да ме убиеш, не мога да измисля как двете части биха могли да се свържат. Мисля, че нещо липсва. Затова попитах как са си вършили работата, когато са преписвали тези неща. Възможно ли е преписвачът да е изпуснал няколко реда?

— Не вярвам, Гарион — отговори Белгарат. — Новият препис винаги се сравнява със стария от друг, не от самия преписвач. Изключително много внимаваме за тези неща.

— Тогава какво има под петното?

Белгарат замислено почеса брадата си.

— Съвсем не мога да си спомня — призна той. — Анхег е тук. Може би той помни, или пък го помоли да препише тази част от неговото копие и да ти го изпрати, когато се прибере във Вал Алорн.

— Това е добра идея.

— Не бих се тревожил толкова много за това, Гарион. В края на краищата става дума само за един откъс.

— Но в него има много неща, които могат да се окажат важни, дядо.

— Ако този въпрос те притеснява толкова много, разнищи го докрай. Това е добър начин да научиш истината.

— Ти не си ли поне малко любопитен?

— Умът ми е зает с други неща. Ти си човекът, открил това несъответствие. Аз ти предоставям цялата слава — разкрий го пред света и намери решение на този проблем.

— Не ми помагаш много, дядо.

Белгарат се усмихна.

— Всъщност не се и опитвам, Гарион. Вече си достатъчно голям да решаваш собствените си проблеми. — Вълшебникът погледна гарафата. — Мисля, че ще си сръбна още мъничко от това.