Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Допълнителни корекции
zelenkroki(2013)
Източник
liternet.bg

Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.

 

 

Илюстрации: Никола Петров, 1910

 

Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.

 

Издание:

П. П. Славейков

Събрани съчинения в осем тома. Т.2.

Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.

 

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Жулиета Койчева

 

Формат: 16/54/78;

Тираж 12000 екз.

Печатни коли 22

Изд. коли: 15.84

Л.к. IV

Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 18.VI.1958 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.

 

Цена 11.00 лв

Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.

 

ДКП „Дечо Стефанов“ — София

История

  1. —Добавяне

За вярване е, че Боне Войдан е роден през 1843 в малкото южно селце Плита, край морето. Починал (каква хубава дума за безпокоените през живота!) в 1891 в Техеран[1]. Той се е учил в Париж, но е французомразец, жесток и непримирим, като да се е раждал в Берлин. Живял е дълги години в Мюнхен[2], от 1868 до 1876, и е бил добър другар със знаменитите тамшни поети Паул Хайзе и граф Шак[3]. Дружбата му с последния особено е повлияла на развитието на неговия талант, най-вече преводите на граф Шак из индийските и персийски поети. В 1876 Войдан се връща в родината си, установява се като адвокат в Аданя[4] и основава знаменития на времето журнал Преврат, в който наистина се е стремил да преврати първобитните понятия на тогавашното общество за живота, обществен и литературен. Около тоя журнал са били групирани най-добрите писатели по него време и движението в полза на проповядваните от тия писатели идеи — полу-социалистически, полу-модерно индивидуалистически — става тъй внушително, че тогавашното реакционно правителство, во главе со знаменития главорез Селвини[5] се е принудило да вземе твърде енергични мерки против Преврат и писачите в него. При един процес, повдигнат срещу Преврат, Войдан възкликва пред съдиите: „Островът на Блажените е един нещастен остров, защото и в него няма правосъдие!“

Тогава правителството дига процес и против него. Законът е немилостив за обиди, особено когато те са истини. Знаещ това твърде добре като законоведец, а знаещ още по-добре на практика, че закон стига близо и далече — Войдан избягва чак в Персия, която по онова време се славеше за страна на правдата без закон за нея специално. Преди това още той е лежал две цели години в затвор, та на опит е знаял какво нещо значи тъмница на Острова на Блажените, на която пъкълът е само копие. С падането на главореза от власт 1877[6] даде се амнистия на всички преследвани, но нашият поет не се възползува от нея и си остана да живее в Техеран. Там той основал килимарска фирма и в скоро време спечелва огромни богатства, завещани след смъртта му за литературен фонд, за което не един вестникар и политик възкликва: язък за парите!

Освен песни Войдан е написал два романа — Синът на Слънцето и Врагове[7], много четени на времето си романи с политическа тенденция и вече съвсем забравени от сегашните читатели, живеещи сами в свои тенденции и за които идеите и тенденциите на миналото са дрипи от старо време. Както романите, тъй и безчислените му разкази и критически очерки са „изгърмени пищови“, както ги нарича един съвремен критик — нещо като нашенските романи Мрак, Из мрак, Полумрак, Из нов път — по сухо и подобните тем поетически и обществени недоносени рожби, които никоя фараонова дъщеря няма да намери в кошницата на бъдащето. Времето твърде много е пасло от прозата на Войдан и не е оставило на литературния чаир нищо за сегашните говеда.

Съвсем иначе стои работата с песните на Войдан. Той е написал 471 песни, изключително във възточен стил, но не и форма, в които ясно личат учителите му в тоя вид поезия: Хафис, Омар Хаям, Джехаледин Руми[8] и — Гете, сам той техен ученик, всички те певци на любовта, виното и правдата в бога. Под името Диванът на изгнаника[9] неговата книга песни е имала досега 116 издания[10] и е една от най-популярните книги на Острова. Тая книга е разкошен персийски килим. Но основните бои и много от възточните му нишки подсещат за друг ландшафт, хора, нрави, понятия и отношения — подсещат за родния край на поета. Личните прилуки на поета и нелекият му живот на чужбина не са убили неговата жизнерадост. Скръбта рядко се обажда през песните му, освен скръбта за другите, за неправдата на другите. За себе си има утеха само в себе си, а външната утеха дири не в хората, а в чашката-утешителка на мнозина негови събратя по дух и съдба, непризнаващи хорската неправда за правда на бога. За негова външен живот характерна е песенчицата Пътем, в която се описва мудният вървеж на колата на живота му. На петдесет и двегодишна възраст[11] един ден, когато той, подир няколко метнати чашки хубава ширазка гюловица, се намирал в особено весело и тъжно настроение, колата на живота му се прекатурят, той пада от тях и си счупва главата. След няколко дни, на 11 май, се успокоява в лоното на божията правда. Днес гробът му не се знае де е. Че не се знае — това е почти едно щастие — за поет, комуто тряба да се знаят делата, живия му подвиг, а не де са мъртвите останки на плътта му. На времето критиката е дигала доста врява за песните на Войдана: и понеже повечето от тях са с политическа умисъл, доста мастило е изхабено да се коментира мотивът на тая или оная песен, поводът и лицето, чийто силует се мерка през дадена песен. Най-вече с такива неща и коментарии се е оращисвал знаменитият критик Цирка в книгата Критика на критиците и Мартин Зедек и аз, които са най-добри досега ръководства — как се сее на корена му ряпа. Занята с такива изследвания, критиката досега не е обърнала поглед към естетическата културна страна на произведенията на Войдана и най-хубавите му песни например, като Дъщерята на Шаха, пълна с живот, движение и смисъл не само за своето време.

Песните на Войдана са преведени на френски от Емил Фино, Париж, Леру, 1889[12].

Бележки

[0] Нашият интерес към очерк за такъв поет, приготвен за антологията (въпреки че липсва в нея), бе предизвикан от подсещането в очерка за Видул Фингар: в оригиналното издание на антологията в очерка за Фингар на два пъти се говори за Войдан като за поет на Острова — първо: че Фингар е „другар на Войдана и негов сътрудник в Преврат“ и второ: че при разгрома на редакцията на „Преврат“, когато загива Фингар, на Войдан един чомагаш дръпнал ухото с думите: „Глас народен — глас божи!“ (Във второто издание първото от тия споменавания е махнато.) — Освен това в описа на архива на Пенчо Славейков, направен на 20 февруари 1920 г. от Боян Пенев, е отбелязано съдържанието на „Папка №7“ (поради злощастната съдба на архива на Пенчо Славейков, от който по-голямата част е загубена, самата папка не можахме да намерим). В т. 2 на тоя опис на „Папка №7“ четем: „Произведения, които са били определени за “Острова на блажените" и не са още обнародвани: а) Боне Войдан (характеристика и стихотворения); б) характеристика на Б. В.; в) стихотворения: Трикнижник на живота, Суета сует, Некролог."

Дълго време смятахме, че очеркът за Боне Войдан („характеристиката“) е останал само в ръкопис — и тъй като не можехме да го намерим, отбелязахме в нашата статия „Островът на блажените“ („Литературен фронт“, 10 май, 1956 г.): „Според някои данни, Пенчо Славейков е написал за антологията биографичен очерк за още един поет, който не е сложен в антологията — Боне Войдан. Изглежда, че тоя очерк е запазен някъде и един ден ще види бял свят“. — При по-късните ни издирвания на материали от Славейков — като разглеждахме всекидневните вестници от времето на пренасянето през 1921 г. костите на поета от Италия в България, с надеждата, че около тоя факт е писано нещо в тия вестници — се натъкнахме на в. „Пряпорец“ от 25 юни 1921 г. с очерка за Войдан, а в броя от 22 юни с.г. — неозаглавеното стихотворение, започващо с думите „Където мина…“. Многобройните и огромни по размерите си стари годишнини на някогашните всекидневни вестници представляват „архива“, в която — поради липсата на подробни указатели — се крият ценни материали, за чието откриване е нужно специално и трудно „ровене“; така тоя очерк, въпреки че е бил отпечатан в посочения вестник (по ръкописа, който редакцията е имала на ръка), трябваше дълго време да се смята за загубен, без да има където и да било данни за него и без да можеше някой да каже — при многото разпитвания, които направихме — дали го има някъде.

От всички образи на поети на „Острова“ Боне Войдан е най-бунтарският, най-левият. В желанието си да обхване в различните образи на поети (и фактически — с различните страни на творчеството си) всички тенденции на тогавашната българска литература, т.е. да покаже таланта си като всеобгръщащ тая литература, Славейков в Боне Войдан — въпреки известни индивидуалистични негови черти — е вложил нещо от образите на поетите-социалисти; затова и посочва като негови произведения две от известните творби на М. Горки. Сигурно именно това определено „бунтарство“ на Боне Войдан е станало причина за отпадането на очерка за него при окончателното оформяне на антологията — нещо, обяснимо с тогавашните политически условия и може би с работата на Славейков на държавна служба: той е размислил, че чак дотам няма да му се позволи… Като е представил Боне Войдан като политически изгнаник, Славейков е свързал образа му с тоя на Ферхад Меддахи, т.е. с първия образ, в който представя себе си като друг поет („Мисъл“, 1892 г.); оттам — влагането в чертите на Боне Войдан нещо от източната мъдрост и леко гледане на живота, с епикурейска насоченост.

Името Боне е взето от народните песни; презимето Войдан е прието с оглед на борческия дух на поета в асоциация с „воюва“, „войнственост“.

[1] Техеран — столица на Иран (Персия).

[2] Ферхад Меддахи, който като първоначално набелязан образ стои в основата на образа на Боне Войдан, е показан в бележката за него в „Мисъл“ като „ферзистанец“ (от Иран), политически емигрант в Лайпциг; като поет от „Острова“, т.е. от България, Войдан е от с. Плита, но по-късно живее и умира в родината на Меддахи, в Техеран. И Меддахи, и по-късно Войдан са очертани, като се има пред вид немският поет Фридрих Боденщедт (1819–1892 г.), известен като преводач на руската литература; от 1840 г. той живее няколко години в Русия, а в 1843 г. пътува в Армения, Грузия, Персия; в Тифлис се запознава с азербайджанския (и персийски) поет Вазех Мирза Шафи (1805–1852 г.), като взема при него уроци по източни езици, главно персийски. В 1851 г. Боденщедт издава сборника „Песните на Мирза Шафи“ (много от тях П. Славейков превежда); — поради разпространеното в Германия писане от немски поети на стихове в източен дух, с посочване, че са уж от източни поети, тия стихове на Шафи минават за Боденщедтови и му създават голяма слава (въпреки че Боденщедт има и свое оригинално творчество). Така че фактически в основата на Меддахи и Войдан, с персийския произход на първия и с живота в Персия на втория, стои Мирза Шафи. — За Войдан е посочено, че е живял „дълги години в Мюнхен“, тъй като в Мюнхен живее — от 1854 г. — Боденщедт.

[3] Паул Хайзе (1830–1914 г.) и граф Адолф Шак (1815–1894 г.) — известни немски писатели, живели в Мюнхен и приятели на Боденщедт.

[4] Аданя — град в Турция (в Мала Азия); въпреки че е посочен като град на „Острова“, т.е. в България, взето е това източно название във връзка с целия дух на очерка за Войдан.

[5] И тук, като в очерка за Боре Вихор, Стефан Стамболов е наречен Селвини; в очерка за Фингар Стамболов е наречен „главореза Стефа“ — това определение се подзема и тук: „знаменития главорез Селвини“.

[6] Стамболов пада от власт в 1894 г.; тук годината 1877 е взета от започването на Руско-турската война като начало на освобождението на България.

[7] „Синът на слънцето“ — заглавие по подобие на заглавието на пиесата на М. Горки „Деца на слънцето“, написана, когато той е затворен в Петропавловската крепост (1905 г.); „Врагове“ — пиеса от Горки (1906 г.)

[8] Шемзедин Хафис (роден в началото на 14 в., умрял в 1388 или 1389 г.) — ирански поет; Омар Хаям (1040–1123 г.) таджикски поет-философ; негови стихове са влезли и като съставна част на иранската поезия; Джалолидин (Джехаледин) Руми (1207–1272 г.) — ирански и таджикски поет.

[9] Диван — тук в смисъл на название на сборник стихове в източната поезия.

[10] Намек за многобройните издания на книгата на Боденщедт „Песните на Мирза Шафи“.

[11] Ако се вземат годините на раждането и смъртта на Войдан, посочени в очерка (1843–1891 г.), той е умрял на 48-годишна възраст; поради това, че нямаме на ръка оригинала, не можем да установим дали в случая имаме авторско недоглеждане или печатна грешка; най-вероятно е да е била прочетена невнимателно, при набора в „Пряпорец“, годината на смъртта на Войдан, която ще да е била 1895 г. — още повече че тая година отговаря на годината на смъртта на Петко Славейков, а Пенчо Славейков и на други места в антологията, когато говори за поети-борци, има пред вид образа на баща си.

[12] Книга с преведени на френски Славейкови стихотворения не е имало; за по-голяма правдоподобност — с оглед очерците на поетите да имат вид на истински биографии — тук са посочени преводач, издател и година на изданието.

Край