Пенчо Славейков
В Аида ^[0]

„Какво е туй?“… Нито веднаж до днес

не е било такъва шум в Аида —

тълпи отвред прииждат и вървят

и тънат татък някъде зад рида.

 

И чуват се и глъч, и препирни,

но нищо се от думи не разбира;

от погледите в разведрений мрак

се блясък само оживен съзира.

 

„Какво е туй?“ Но Омир веч е стар,

не е, що беше нявга на земята,

макар и сляп, когато се навред

и вреше той и вслушваше в тълпата.

 

Сега я вижда… все пак тя, тълпа,

на горний свят каквато бе отколя! —

Но стареца тя вече не плени,

не буди врясък уморена воля…

 

Ей Агамемнон, Аякс, Одисей…

„Какво е туй? Къде ги е подзело?“

И чак сега се той нататък взре,

и гъста мрежа бръчки сви му чело.

 

А Одисей, съгледал отдалеч

самотний старец, се запре, остави

другарите — и бързо се отби

там при певеца, който го прослави.

 

„Нима не чу? Ела с мен. Доста тук

при тихий извор бдя и съзерцава —

стани и виж оназ, която ти

не видя, а й хубостта възпява.

 

И зарад нея спряха земни дни,

с нетрайните си бури и наслада;

но има вест — и тук, в Аида, тя

дохожда все тъй хубава и млада.

 

По-хубава дори. Без сянка тя

се в царството на сенките вестява.

Не казваше ли сам ти: Хубостта

живот я ражда — смърт разхубавява!

 

Ела…“ Унесен, неподвижно глед

впи стареца полека в Одисея.

А споменът му грабна паметта

и го унесе в миналото с нея.

 

И стана той и тръгна. А мечта

подир мечта откриваше му дните

по тъмний път на земния живот —

и спре го там на Троя пред стените.

 

Ей Илион… На гордите стени

далеч се вие ивицата черна —

и вижда се той как се качва сам

на замъка по стълбата мермерна.

 

На равний покрив ето го възйет

и наедно с Приама долу гледа

полето бойно — враг срещу врага

където са два споредени реда.

 

Пред редовете воини отпред

самите вожди — отборните двама…

Той тъй ги ясно вижда! Чува той

как старците разправят на Приама.

 

Разправят му за вражеската рат,

кой откъде е и с какви е сили…

И вижда той, като море брегът

вразите как са Троя притеснили.

 

Той тъй ги ясно вижда! Боже мой,

той вижда всичко… Не, не ослепиха

певеца боговете… Само те

нищожното пред погледа му скриха —

 

което те не виждат и сами

на видимото в облика световни…

Унесъл глед към бойното поле,

той сепна се и мигом се опомни.

 

Приама чу той… „Ето я, при нас

сама че идва дивната Елена, —

от земна майка за неволна чест

на синовете земни тук родена.

 

За нея два народа са на бой

безбройни ратни сили тука сбрали…

И пак бих рекъл: онзи е честит,

живот за хубост който ще прежали.“

 

Великий старец, колко той е прав!

Живота е на хубостта в ръката…

Очите си към нея той изви

и видя я — извивът на снагата.

 

закръглят гордо мряморни плещи:

смола коса й погледа засеня —

бездънний поглед, во чиято власт

бе в смърт живота да променя.

 

Преди години тъй я видя той

царица горда в Спарта. Оттогава

какво не се в живота промени —

в промените неменна тя остава…

 

А Одисей, подхванал бърза реч,

между това разправяше. За нея

не първи път хероя хитроум

разправя тъй… И слуша Одисея

 

той без да чува — някаква си вест

че имало, че някакви промени

тя носяла в мъртвилото живот

по тихите асфоделни полени.

 

Че уж… Но Омир в своите мечти,

не слушайки, пристъпваше полека.

И ей на Стикса тъмните вълни

прибляснаха зад сетний хълм напреко.

 

Тълпи — ни изглед имат, нито брой —

са в полумрака на брега насбрани,

и глъч бучи, тъй както от гора

когато буря се над нея кани.

 

В боят при Троя и при грозний плен

загиналите ратоборни млади

херои, горди в цвят на дни мъже,

жени, деца и старци белобради, —

 

те всичките се бяха стекли тук —

безброй и други татъка прииждат

из равнината… Сянка се далеч

по Стикс примярна. Ето я, те виждат —

 

три горди черни лебеди отпред,

висока лодка излеком повели —

и в ведрия таинствен полумрак

изпъква ясно силуета белий

 

на таз, която иде тук сама…

И рукна тамо на брега ронливи

навалицата, и разля се вик

под сводовете грохотливи.

 

И цяла се гора пестници в гняв

издигнаха и люшнаха в закана —

и тя най-сетне иде тук при тях,

виновницата на смъртта им ранна.

 

О, ще изпита тук гневът им тя…

Ей лебедите край брегът извиха

и спряха… Но преди тя на брегът

да стъпи — трепна в погледа й тиха

 

усмивка, — трепна и оттамо в миг

на бледните й устни се изгуби.

И тя излезе, сложила на гръд

десница. Стихна около й грубий

 

и вик и глъч и дигнати во гняв,

безмълвно се отпуснаха пестници…

Пристъпваше полека, гордо тя;

очите й, под дългите ресници

 

неотразили в тъмни глъбини

най-малка сянка, грееха с унесен

и неподвижен поглед. И обзе

навалицата трепет унесвесен.

 

И настрана се там разстъпи тя,

и стори й неволно път да мине, —

че погледа й всичко там за миг

направи да заглъхне и застине.

 

Тоз поглед, който в земния живот

на земен дял скръбта изясни

и вдълбочи го — всяка радост там

в безмълвната му бистрина да гасне…

 

Недвижно вгледан, бистър, сляп почти —

всевидящия поглед на душата.

С какъвто поглед гледа само тя

и богослепий Омир на земята.

 

Една усмивка, един поглед… Тях

ги само Омир и прозре и схвана —

я тя отмина с лекия си ход

нататък сред навалицата сбрана.

 

И никой дума не пророни там,

и с погледи в замая опоени

последваха по дирите й те

по белите асфоделни полени, —

 

там, закъдето я последен път

отвожда към последната отрада,

и закъдето с изстъп лек и горд

върви тя, все тъй хубава и млада…

 

И просветлен се Омир в нея взре.

„Светът една такава хубост видя!“ —

пошепна той — „Живота я позна, —

и на живота тя се не посвидя.

 

Живота е слана за хубостта.

Добре смъртта навреме че превари

и я отведе… преди още той

с тлетворния си дъх да я поквари:

 

световността преди да затъми

всевластната божественост у нея…“

И той глава преведе и назад

се заедно упъти с Одисея.