Пенчо Славейков
Спастрена наздравица ^[0]

[0] Силно изменено в сравнение с ръкописа в „Преди мълчанието“, където е отбелязана датата на написването му — 15 май 1907 г. В тоя ръкопис „Спастрена наздравица“ представлява сцена-разговор на трима приятели: в деня, когато се празнува паметта на стар български цар, те са отишли в гората. Ето разговора на тримата в ръкописа:

Първий

 

Народен празник, а пък ний в гората

избягахме. Ще излежим на сянка

под буките един тържествен ден.

Не е тъй ред. Ний трябаше в града

днес да останем.

 

Вторий

 

        Столичния прах

да гълтаме! А тука тъй е тихо,

тъй за самотност изворчето шепне

и за молитва кани. Ако има

за празник нещо в твоята душа,

гората е храм божий — отпразнувай,

поете, своя празник във гората.

Свенлив и тих, а дай му все тълпа,

вик, шум и врява.

 

Третий

 

        Да, и мен се струва,

в природата, но може —

 

Вторий

 

                Оставете

тез можания! Един ден дошле

в природата, и него ще покварят

с мъдрувания. И поне да има

защо! Умрял преди десетина века

цар някакъв си… оставете в мир

костите му, и паметта на мъртвий!

Задачите на наште дни, делата

на наште хора, злоба и любов

те да ни вдъхват, те да ни вълнуват.

Живее всяко време с свои болки

и идеали! Подвиг! Славен подвиг —

сган някаква татари, печенеги

във името на Богочеловека

да кръстиш — да им кръстиш имената!

И кръстени те пак са диви. Чу

как почнаха от снощи да реват,

тъй при Бориса както са ревали.

И днеска те цял ден ще да реват.

Пий и реви, реви и пий — това

е за сганта народно тържество,

културен празник!… Видял за изгодно

да изневери своя си народ,

и, с помощта на нов бог, да пристегне

на роба вече хлабите вериги, —

измамник цар, простак народ — о, да,

дай нова вяра, отведи в небето

от земните неволи мътний поглед —

в душата му втълпи, че всяка власт

от бога е… че води сметка той…

Измамник цар, простак народ! реви —

поне след десет века изреви

ти робщината и стани народ!

 

Първий

 

Слова, слова, приятелю. От тях

не вее свежий вятър на живота;

миришат те на книга.

 

Вторий

 

                Та какво!

Нима не е и книгата живот?

Нима живот е само туй, що се

по улиците кряска?

 

Третий

 

                Друже мой,

това, що се по улиците кряска,

то на живота дава съдържане.

Живот е всичко, във което ний

живеем. Даже и онуй, което

е вече мъртво, е живот и то, —

че то е част от нашто битие.

Живот е всичко. Но къде е туй,

живот което ни живота дава?

 

Първий

 

В живота!

 

Вторий

 

В мисълта!

 

Третий

 

                В човека!

Живот и мисли то са празни думи,

ценят се те като пари от книга —

ако зад тях се чуе звън от злато.

Цена на всяка ценност е живота!

В последния стих „живота“ е задраскано и над него е написано „човек“.

Не сочим другите стихове, представляващи продължение на словото на „Третий“; те, с някои неголеми разлики, са като текста на „Спастрена наздравица“ в антологията. Пенчо Славейков е решил да премахне сценичната (разговорна) форма на своята творба — и затова я започва в антологията с думите: „Това е реч за моя роден край. — Мълчат я всички. Ще я кажа аз“. Като използува думите на „Третий“, той е създал от тях монолог.

В 1907 г. са били организирани тържества по случай 1000-годишнината от смъртта на цар Борис (умрял на 15 май 907 г.). За него са следователно думите в „Спастрена наздравица“ за умрелия „пред десетина века славен цар“. В неправилното отричане на прогресивната роля на покръстването Славейков е повлиян от Нитче, който противопоставя на християнството „варварската сила“ на езичеството. ↑