Пенчо Славейков
На другия бряг ^[0]

На пладня той на морский стръмен бряг

възйе се уморен и бодър,

и там застана като тъмен стълп

напречен в небосвода модър.

 

И впи той поглед в далнини, орел

тъй както в плячка поглед впива —

вълните спят, и в свята тишина

спи далнината мълчалива.

 

И дълго той недвижен там стоя,

и в тишината му се стори

като че ли нечут да чува глас

из бездната да му говори.

 

И той се вслуша в далнината взрян.

Мълчат вълните спотаени…

И като сянка там на другий бряг

тъмнеят се едвам съзрени

 

ред кипариси, тъмен, строен ред —

таинствена, без край алея…

Той знаеше кои и накъде

вървяха с векове през нея.

 

И мъчеше душата му за там

блян тъмен още от години,

блян и купнеж — и някакъв си страх

от тоз на онзи бряг да мине.

 

И дълго той стоя и слуша, взрян

с пронизен поглед, ням и бледен…

А тоя глас подслушваше и друг

от Заратустра несъгледан.

 

Тоз други беше сянката му, там

на тъмний бряг до него спряна:

по стъпките му като верен пес,

тя го последва отзарана.

 

„Виж, ето…“ — тихо проговори тя. —

„Ей лодката за тебе иде —

очакваната толкоз дни наред…

Не я ли Заратустра види?

 

Къде? Защо? Или на тоя бряг

изгуби в свят и хора вяра?

Но другий бряг, и всичко ти що мниш

там да намериш, е превара…“

 

А Заратустра слязъл по брегът,

и вече в лодката, полека,

извърна поглед. Бледните уста

му озари усмивка лека.

 

И тъй на свойта сянка рече той:

„На тоя бряг си ти честита —

и остани на него. Който знай

де и защо върви, не пита

 

той сянката си — песът, що върви

по стъпките на господаря.

Пред мен се днес широката врата

на бъдащите дни разтваря.

 

И там отивам аз, на другий бряг,

и радостен отивам ази —

на бурното небе на моя дух

по безпокойните талази.

 

Там чакат ме ония, като мен

що времето са победили,

и са живота с своя светлина

към нови цели осветили.

 

И като Цезар, своя горд триумф

кога отива да празнува,

аз малко ща да знам, какво след мен

които тичат ги вълнува.

 

Не аз след тях, а подир мене те,

вървят където аз ги водя…

И почвата е твърда само там,

аз дето с твърди стъпки ходя.

 

И дни са дните само, моя дух

в които своя смисъл вдъхне —

на нова обич семето посей,

де прежната во плевел глъхне, —

 

родената в животът от духът

и съвестта на добродушни

раби на случай, навик и закон —

на времето раби послушни.

 

Любов, която не твори живот,

а чрез живота смъртта храни…

От нея моя горди дух и гняв

и отвращение отбрани.

 

И против нея дигнах аз ръка,

от духом нищите родена

за нищи духом… и простре се тя

сред тържището умъртвена.

 

Оттласнах я — и с нея наедно

оттласнах днешното надиря…

И даде ми живота во ръка

на свойта радост слънчева потиря.

 

От него пих — и той ми проясни

в душата разума на дните…

Живях — отивам на отвъдний бряг

да преживея бъднините…“

 

И млъкна той. На млъкнали уста

усмивка горда в миг пресветна…

А лодката с налетели вълни

морето от брегът отметна.

 

И зе я то — и в тъмни далнини

далеч нататък тя изчезна…

И бурно пляскат гордите вълни

с брега над зиналата бездна.

 

А над брега от Заратустра там

оставената сянка крея —

докле нощта си сянката простре

и в своя мрак прибра и нея.