Пенчо Славейков
Незнайник

Вихъра вие и стене и плаче,

млъкне, смири се и пак избухти,

тропа на прозорци и по врати,

като че просяще подслон сираче.

 

Вихър — невихър е. Мина година,

мина и друга и третя, безчет

минаха… То е незнайника клет,

в бащин край който живя на чужбина.

 

Чуден бе негова образ и чудни

думите, дето говореше той.

Своите в него не видяха свой,

не проумяха го разуми скудни.

 

Думите тихи и дивни и страшни —

свиваше трепет сърцето от тях,

ала ни волята спираше страх,

рабските чувства и сметки домашни.

 

Кой беше той? За какво ни говори?

Бедний незнайник с тъга на уста, —

никой му своите къщни врата,

никой душата си не му отвори.

 

Чужд между свои, той бледен се скита

с тихи и дивни и тъмни слова…

Чу се „умрял“! Ден и други мълва…

Де? От какво? Ни един не попита.

 

Свои позна, не познаха го свои.

„Волному воля — спасеному рай! —

казаха… — Кой беше? Кой ти го знай —

доста живота ни той безпокои!

 

Всякой с честта си живей и умира!“

Всякой от съвест така го свали…

Но… той живота на две раздели,

както дървото разделя секира.

 

Жив го ний виждахме. Де му е гроба?

Как и от що го сполетя смъртта?…

Вихъра вие — прозорци, врата:

ще ги изкърти! Чуй, слушай как тропа.

 

Вихър — невихър! Незнайника бледен

тропа на нашата съвест, зове…

Чужд за бащите, у нас синове

търси приют той — приюта последен.