Пенчо Славейков
Епиталамии ^[0]

Хор

 

Чемшир порти притворени

стар побащим ще отвори,

помайчима да затвори —

щом с погледи оборени

влезе двойката отбрана,

влезе — чак за дозарана.

 

Дето има за сбъдване,

нека да се сбъдне тамо —

да завършат двама само

божието отсъдване:

днес тъй както и отколя,

по обичай и по воля!

 

Мъже

 

Разстъпете се отсам,

разстъпете се оттатък —

ето го часът благатък,

цял ден чаканий едвам.

 

Всякой го от нази знай,

всякой го от нази минал —

че се бави е проклинал,

а дошел — че няма край.

 

Не пречете на това

дето има тук да стане —

и в милувки и в стенане,

и в мълвеж и без мълва.

 

Во което той се вий,

во което тя се кърши —

воля божия се върши —

и от хора се не крий!

 

То скрепено е с любов,

и предяла означава,

че живот един престава

и започва други, нов.

 

Моми

 

Време има — нощ голяма.

О, не бързайте така!

 

Момци

 

Хванали ръка в ръка, —

те са дето бързат двама!

 

Мъже

 

Дето любят и ги любят,

с времето си не играят.

Време само тия губят,

що цената му не знаят!

 

Моми

 

На другарки от венеца

момко грабна цвят най-росен,

но завяхна ще венеца —

момку на челото носен.

 

Тя венец е хубавила —

о, не я от нас делете:

от другарки дружка мила,

от венеца росно цвете!

 

Жени

 

Росен ли само цвят хубавее?

Или моминство радост е само?

Радост и хубост двойно по̀ грее

момку на сърце, момку до рамо!

 

Росно ливаде е за коситба —

и без коситба вехне сиротно…

Двойна е радост подир женитба

зарад живели в младост самотно!

 

Хор

 

Мълчаливи и свенливи

чакат нашта воля двама, —

и свекърва до тях първа,

и момина на чест мама.

 

Ред сдвоете, отстъпете!

Ако е за тежки дари —

свекър дава и придава

момин баща стари.

 

Баща

 

Обещал съм дар и дал съм,

ето го на вас в ръцете.

Бог да дава и придава

на живота даровете.

 

Свекър

 

Исках дари, свата стари

даде — ето го до сина!

Бог да дава и придава

нова дара догодина —

дара нова мен обнова:

мъжка рожба син от сина!

 

Стари

 

От земя родени, ний орем земята

и в недрата нейни сеем плодно семе:

майка на живота, тя го с обич свята

къта и твори го до за рожба време.

 

А роди ли — с рожба на света се хвали,

радостна го милва все на златни скути,

радва се, че вижда как и друг го гали,

и му шепне мили думи ней нечути.

 

Слънце рожба гали… Хубавей и зрее

за живот — в живота за чест отредена:

в божията воля туй, което крее

и вехне, да дойде нему тя на смена.

 

Зрей и хубавее в зной на жалба жива

и честта си в мъка на душата чака:

момата при майка, на слънцето нива —

нивата за сърпа — мома за юнака!

 

Рожби на земята, честта на земята

тука, през живота, тя е чест и наша!

Тия, що живеят в труд и обич свята —

щастието тям им носи пълна чаша!

 

Моми

 

Вит се вие от Балкана,

а Росица от полето;

вият се досред път — дето

кръст Росици Вит прехвана.

 

Кръст прехвана и се слея

дружно с нея да се леят,

насаме да не копнеят,

тя за него, той за нея.

 

Пролетем да не лудуват,

да не съхнат лятна пора —

от сеитби и от хора

зли навети да не чуват.

 

Вит се вие от Балкана,

а Росица от полето;

туй, що искаше сърцето,

то за обща радост стана!

 

Жени

 

Влизай с нова чест в живота,

момне, и недей се вайка:

женска чест — да бъде майка —

най-висока чест в живота.

 

Ти си извор — момко жадник!

В самотия извор гине, —

покрай извор ли да мине

и отмине в зноя жадник?

 

Извор щастие познава —

жадник стан кога привие

и от него се напие,

и му благостта познава.

 

Едно щасте друго сбира;

две — за рожбата на трето,

две — за рожба на сърцето:

двете то в едно събира.

 

Нов живот се с него почва, —

да е бистър, без утайка!

Женска чест — да бъде майка:

а от майка свят се почва!

 

Мъже

 

В тайна свят започва

да живей на ява —

слънце го огрява

и на път насочва:

 

към целта му права

в пътя предуречен —

вечно в пътя вечен,

тям и нам за слава!

 

Кум

 

Не за мен си тука пея,

а за него и за нея —

стига вече, престанете

и да минат път сторете!

 

Вече си нощта отива.

Виж, чело им пот облива,

и от свян и от умора, —

разберете вече, хора!

 

Майка

 

Сбогом, дъще, от род и роднини!

Свършиха се момини години,

и живота се при нази свърши —

плод от вейка родна се откърши.

 

Своя чест от наша те отдвоя,

заживей ти в нея, щерко моя,

и носи я с божия подмога —

че я зе от волята на бога.

 

Дано младост в нея не заглъхне,

дано в грижи хубост не изсъхне

и в живота майчиното бреме

да не скърши радостта ти с време.

 

Плод расте — за цвят се възнадява,

цвят цъфти — за зърно прецъфтява,

зърното зърни — да бъде брано,

и за плод отново пак посяно.

 

Плод и цвят и зърно се не губи —

че едното в другото се люби

и едно се в другото очаква:

тъй на свят живота не пресяква.

 

Плод от родна вейка се откърши —

свой живот и своя чест да върши,

и в това, което го очаква,

майка го блажи — а не оплаква!

 

Баща

 

Во чужда къща, щерко моя,

отиваш — направи я своя:

дан на живота в нея дай —

обичай, чедо, и страдай!

 

Другаря, който бог ти дава,

дели ти с него чест и слава,

той теб, ти нему щасте дай —

обичай, рожбо, и страдай!

 

Които с майка ти ни сбраха,

те свят завет ни завещаха,

и него ти от нази знай —

обичай, чедо, и страдай!

 

Живота обичта го дава,

страданието укрепява

и с благолепие венчай —

обичай, рожбо, и страдай!

 

Гайдар

 

На безчетни сватби свирил,

по хора ручило вирил,

по трапези и засевки

и по момини запевки —

 

Хор

 

Тука хеппа! Тамо хайда! —

всичко все по мойта гайда!

 

Гайдар

 

Три дни как ручило вия,

три дни стана както свиря,

и дотука я докарах —

смях се, плаках и се карах —

 

Хор

 

Тука хеппа! Тамо хайда! —

всичко все по мойта гайда!

 

Гайдар

 

Сватбата се свърши вече,

кой що имаше изрече,

веселба и врява спира —

всеки нека се прибира —

 

Хор

 

Тука хеппа! Тамо хайда! —

всичко все по мойта гайда!

 

Гайдар

 

Хайдете подир гайдаря —

път пред него се разтваря,

пътя води през чардака,

дето ми късметя чака —

 

Хор

 

Тука хеппа! Тамо хайда! —

дето може и без гайда!

 

Тъпанар

 

Изгайдари си гайдаря

и пискуня му изписка,

следом иде тъпанаря.

Хей, недейте се притиска!

 

Тъпан е живот човешки —

сам човек му е тотмака:

удряй тъпана пилешки

и не питай що те чака!

 

Думба-лумба, тамка-тумка!

 

На живота от хорото

тъпан тумка, гайда свири:

който си му знай доброто,

той върви по техни дири.

 

От зори та до вечеря,

от неделя до година —

с тъпан време се измеря

ден по деня до амина.

 

Думба-лумба, тамка-тумка!

 

И веднаж в живота само

той е тих, като одумка:

дето най е силен — тамо

най се слабо чуй да думка.

 

То е дето сватба става,

и с наздравици и песни

на версия го опява

свесния наред с несвесни.

 

Думба-лумба, тамка-тумка!

 

И неврели ни кипели

му езика шокалкави —

и на праг на радост, спрели,

младоженците да бави!

— Дръжте! „Пущайте!“ Оттука!

„Хей, недейте се притиска!“

Стойте, тъпана пропука!…

Гайдата изписка!…

Тъй си му е ред —

тъй и става.

Глъч и врява

проглуши!…

„Запуши

ти уши!“

Затворете! Подлостете!

И по село из тъма

хайде всякой у дома.

„Нека, нека

ощ!“

Лека

нощ!