Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (9)

8.

— Колко време е останал Ктраг Сардиус тук? — обърна се Белгарат към потресения Сенджи, който се взираше със страхопочитание в мрачно проблясващия скъпоценен камък в ръката на Гарион.

— Сенджи! — рязко каза Белгарат. — Попитах те нещо!

— Дали това нещо в ръката му е онова, което си мисля? — попита алхимикът и посочи Кълбото с треперещи пръсти.

— Да, това е Ктраг Яска — каза Белдин. — Ако наистина възнамеряваш да участваш в тази игра, трябва да знаеш в какви неща се забъркваш. А сега отговори на въпроса.

— Та аз не съм… — започна объркано Сенджи. — Винаги съм си бил само алхимик. Въобще не се интересувам от…

— Не може така — прекъсна го Белгарат. — Независимо дали ти харесва, или не, ти си член на нашата група, в която достъп са получили малцина. Престани да мислиш за злато и други подобни глупости. Време е да започнеш да обръщаш внимание само на важните неща.

Сенджи преглътна мъчително.

— Просто всичко досега беше само като на игра — колебливо каза той. — Никой не ме е приемал сериозно…

— Ние те приемаме — каза му Гарион и протегна Кълбото към дребния мъж, който веднага се отдръпна. — Имаш ли някаква представа на каква могъща сила си се натъкнал? — Изведнъж кралят на Рива страшно се разгневи. — Или може би искаш да срина до основи тази кула — или да изпратя Мелценските острови на дъното на морето — само за да ти докажа колко сериозни са нашите намерения?

— Ти си Белгарион, нали? Богоубиеца?

— Някои ме наричат и така.

— О, богове! — изхленчи Сенджи.

— Губим време — твърдо каза Белгарат. — Говори. Искам да зная точно откъде е дошъл Ктраг Сардиус, колко време е останал тук и кога и как е изчезнал.

— Историята е много дълга — въздъхна Сенджи.

— Съкрати я — каза му Белдин и подритна парчетата стъкло по пода.

— Колко време е останал Сардионът тук? — попита Белгарат.

— Безброй векове.

— Откъде е дошъл?

— От Замад — отговори алхимикът. — Хората там са каранди, ала се страхуват от демони. Мисля, че някои от техните магьосници били изядени живи. Както и да е, според легендата, по времето, преди около пет хиляди години, когато светът се разделил… — Куцият отново се взря невярващо в двамата ужасни мъже, изправили се пред него.

— Беше много шумно. — Белдин плю встрани с отвращение. — Много пара, пушеци и земетресения. Торак обичаше винаги да привлича вниманието към себе си — мисля, че това беше един от недостатъците му.

— О, богове! — отново възкликна Сенджи.

— Престани да повтаряш това — каза му Белгарат отвратено. — Ти дори не знаеш кой е твоят бог.

— Ала ще научиш, Сенджи — каза Гарион с глас, който не беше неговият собствен. — След като се срещнеш с него, ще го следваш през всичките дни на живота си.

Белгарат погледна Гарион и вдигна вежди. Кралят на Рива разпери безпомощно ръце.

— Продължавай, Белгарат, — изрече гласът чрез устните на Гарион. — Времето не чака никого, нали знаеш?

Белгарат отново се обърна към Сенджи.

— Е, добре — рече той. — Сардионът е дошъл от Замад. А как е попаднал там?

— Говори се, че бил паднал от небето.

— Винаги става така — въздъхна Белдин. — Ще ми се някой ден нещо да изскочи от земните недра — просто за разнообразие.

— Много лесно се отегчаваш — каза му Белгарат.

— Аз пък не съм те виждал да седиш на гроба на Торак Изгореното лице цели петстотин години — отвърна гневно Белдин.

— Не мисля, че бих могъл да понеса такова нещо — рече Сенджи и скри лице зад треперещите си длани.

— Човек постепенно свиква и му става по-лесно — утеши го Гарион. — Ние не сме дошли тук, за да направим живота ти неприятен. Просто са ни необходими някои сведения, след което ще си отидем. А ти може би ще си наложиш да вярваш, че всичко е било само сън.

— Та аз съм сред трима полубогове и искате да го нарека сън?

— Добре подбрана фраза — подчерта Белдин. — Полубогове. Харесва ми как звучи.

— Ти лесно се впечатляваш от думите — подхвърли Белгарат.

— Думите са сърцевината на мисълта. Без думи мисълта не би могла да съществува.

Очите на Сенджи светнаха и той предложи:

— Може би да поговорим по-нашироко по този въпрос?

— По-късно — отвърна Белгарат. — Да се върнем към Замад и Сардиона.

— Добре — каза дребният куц алхимик. — Ктраг Сардиус — или Сардионът, наричайте го както желаете, попаднал в Замад, падайки от небето. Живеещите там варвари си помислили, че той е свята реликва, построили параклис в негова чест, долепили лица до земята и започнали да му се молят. Параклисът се издигал в една високопланинска долина; там имало пещера, а в нея бил изграден олтар.

— Вече бяхме там — рече Белгарат. — Сега това място е дъно на езеро. Как е попаднал камъкът в Мелцена?

— Това е станало много години по-късно — отговори Сенджи. — Карандите винаги са били непокорен народ, а социалната им организация е твърде зле развита. Преди около три хиляди години — а може би и повече — кралят на Замад, воден от властническите си амбиции, покорил Воресебо и започнал да се вглежда жадно на юг. Осъществил няколко неудържими набега в Ренгел. Разбира се, Ренгел бил част от Мелценската империя и императорът в Мелцена решил, че е дошло време да даде добър урок на карандите. Той предприел наказателна експедиция, нахлувайки във Воресебо, а след това в Замад, начело на дълга колона от безброй слонове. Карандите никога не били виждали слон и побягнали, обзети от неудържима паника. Императорът унищожил систематично всички градове и села в земите, където преминал. Той чул за светата реликва и за параклиса, издигнат в нейна чест, затова отишъл и взел Ктраг Сардиус — мисля, че го сторил повече от желание да накаже карандите, а не толкова защото му се искало да притежава камъка. Всъщност Сардионът никак не е привлекателен, знаете.

— Как изглежда той? — попита Гарион.

— Доста голям е — отговори Сенджи. — Има овална форма и размерите му са приблизително такива. — Той вдигна ръце на около две стъпки една от друга. — Цветът му е странен — млечночервеникав, каквито са някои мрамори. Както и да е, вече ви казах, че императорът не желаел да го вземе за себе си, затова щом се върнал в Мелцена, го подарил на университета. Прехвърляли го от департамент в департамент и най-сетне му намерили място в този музей. Камъкът останал във витрината в продължение на хиляди години, върху него се стелели гъсти пластове прах и всъщност никой не му обръщал никакво внимание.

— Как е изчезнал? — попита Белгарат.

— Тъкмо се готвех да ви разкажа това. Преди около петстотин години в колежа, където били изучавани силите на мрака, имало някакъв странен учен — той непрекъснато чувал различни гласове. Както и да е — този човек се вманиачил на темата Ктраг Сардиус. Не мисля, че някой щял да забележи липсата на камъка, но ученият побягнал от острова с такава скорост, сякаш всичките легиони на Мелценската империя го преследвали по петите. Качил се на някакъв кораб и се насочил на юг. За последен път корабът му бил видян недалеч от южните предели на Гандахар; хората сметнали, че ученият иска да стигне в някой от Даласианските протекторати. Корабът така и не се завърнал, затова хората решили, че е потънал по време на буря някъде в тези води. Това е всичко, което зная за Сардиона.

Белдин се почеса замислено по корема.

— Струва ми се, че всичко пасва, Белгарат. Сардионът притежава същата мощ като Кълбото. Бих казал, че Камъкът на Мрака предприема съзнателни стъпки, за да се премести от едно място на друго — по всяка вероятност в отговор на определени събития. Предполагам, че ако направим сравнение във времето, ще се натъкнем на следния факт: мелценският император е взел Ктраг Сардиус от Замад точно по същото време, когато ти и Мечото рамо сте отишли Ктхол Мишрак, за да си върнете Кълбото. След това ученият, за когото спомена Сенджи, е откраднал Камъка на Мрака по времето на битката във Воу Мимбре.

— Приказваш така, сякаш камъкът е жив — възрази Сенджи.

— Наистина е жив — потвърди Белдин. — Освен това е в състояние да контролира мислите на хората. Очевидно е невъзможно да напусне мястото си и да се придвижва сам, затова са му нужни хора, които го вземат и го пренасят от място на място.

— Това предположение се крепи на твърде много произволно направени изводи, Белдин — отбеляза Белгарат.

— Силата ми е тъкмо в това — да правя изводи. Ще тръгваме ли вече? Знаете, че трябва да пътуваме с кораб. Може да поговорим за тази неща по-късно.

Белгарат кимна и погледна Сенджи.

— Съобщиха ни, че може би ти ще можеш да ни помогнеш — рече вълшебникът.

— Ще се опитам.

— Добре. Един човек ни довери, че ти разполагаш или най-малкото имаш достъп до древно копие от Пророчествата на Ашаба.

— И кой точно ви каза това?

— Една даласианска пророчица. Казва се Кайрадис.

— Никой не вярва на онова, което приказват пророците — каза подигравателно Сенджи.

— Аз вярвам. Цели седем хиляди години никога не съм чувал някой пророк да е допускал грешка — може би предсказанията са били загадъчни и обвити в неяснота, ала никога не са били погрешни.

Сенджи се отдръпна стреснато от вълшебника.

— Не се преструвай на толкова страхлив, Сенджи — каза Белдин. — Знаеш ли къде можем да намерим копието от Пророчествата?

— В библиотеката на този факултет имаше едно — отвърна уклончиво алхимикът.

— Имаше? Нима вече няма?

Сенджи се огледа нервно, след това сниши глас и прошепна:

— Аз го откраднах.

— От него бяха ли отрязани някои откъси? — попита напрегнато Белгарат.

— Прегледах го и смятам, че няма.

Белгарат издиша шумно въздуха от гърдите си и възкликна:

— Е, най-сетне! Мисля, че победихме Зандрамас в собствената й игра.

— Значи сте тръгнали да се борите срещу Зандрамас? — попита недоверчиво Сенджи.

— Ще го сторим веднага щом я настигнем — отговори му Белдин.

— Нали знаете, че тя е ужасно опасна?

— Ние сме не по-малко страшни от нея — рече Белгарат. — Къде е книгата, която си откраднал?

— Скрих я в лабораторията си. Университетските чиновници са много тесногръди и се проявяват като истински палачи към хората от всички департаменти, които задигат книги от чужди библиотеки.

— Чиновниците са винаги тесногръди. — Белдин вдигна рамене. — Това е едно от най-важните изисквания за чиновническите длъжности. Хайде да се върнем в лабораторията ти. Древният ми приятел трябва да прочете тази книга.

Сенджи закуцука към вратата и тримата го последваха.

Слабият мъж в свещенически одежди беше успял по някакъв начин да върне писалището си на предишното му място и отново седеше зад него. Гарион забеляза, че погледът му е малко неспокоен.

— А сега ще си тръгнем оттук — обърна се Белгарат към мъжа. — Имате ли някакви възражения?

Слабият мъж се отдръпна рязко назад.

— Мъдро решение — подхвърли Белдин.

Вече беше късен следобед. Лъчите на есенното слънце озаряваха добре поддържаната морава.

— Питам се дали приятелите ни вече са проследили Нарадас — рече Гарион, докато четиримата се връщаха с бързи стъпки към факултета по приложна алхимия.

— Това е повече от вероятно — отвърна Белгарат. — Хората на Силк си разбират работата.

Отново влязоха в сградата с укрепените стени и завариха всички коридори изпълнени с пушек. Освен това още няколко врати бяха избити и лежаха по пода на коридорите.

Сенджи подуши дима и отбеляза с професионален тон:

— Слагат прекалено много сяра.

— Натъкнахме се на някакъв учен, който твърдеше съвсем същото — каза Гарион. — Тъкмо бе взривил лабораторията си.

— Непрекъснато им говоря по този въпрос — заяви Сенджи. — Малко сяра наистина е необходима, ала те слагат много и — бух! Експлозия!

— Струва ми се, че тук доста често стават експлозии — отбеляза Белдин и размаха ръка пред очите си да разсее дима.

— Когато човек е алхимик, такива неща нерядко съпътстват работата му — отвърна Сенджи. — Е, просто свикваш с тях. — Той се разсмя. — Освен това никога не знаеш точно какво ще се случи. Веднъж един идиот превърна купчина стъкло в стомана.

Белгарат рязко спря.

— Какво е направил?

— Превърна стъклото в стомана — или в някакво вещество, силно наподобяващо стомана. То пак си беше прозрачно, но нито се огъваше, нито се чупеше, нито се цепеше. Беше най-твърдото вещество, което съм виждал.

Белгарат удари с длан по челото си.

— По-полека — рече му Белдин и се обърна към Сенджи. — Онзи учен спомня ли си подробностите на процеса?

— Съмнявам се. Той изгори всичките си записки и след това отиде в манастир.

Белгарат изстена.

— Имаш ли някаква представа колко безценен може да се окаже този процес? — обърна се Белдин към Сенджи. — Стъклото е едва ли не най-евтиното нещо на света — та то в крайна сметка е просто стопен пясък — освен това хората са в състояние да го моделират в каквато форма пожелаят. Тъкмо този процес може да се окаже по-ценен от всичкото злато на света.

Сенджи примигна.

— Е, както и да е — рече Белдин. — Ти си човек, който се интересува единствено от наука? Парите за тебе нямат никакво значение, нали?

Ръцете на Сенджи се разтрепериха.

Изкачиха се по стълбището и отново влязоха в претъпканата с какво ли не лаборатория на Сенджи. Алхимикът затвори и залости вратата, след това се отправи куцукайки към един голям шкаф до стената. Сумтейки той го отмести малко напред, коленичи и пъхна ръката си в пролуката.

Книгата не беше дебела и беше подвързана в черна кожа. Ръцете на Белгарат трепереха, докато я носеше към масата. После вълшебникът седна и я отвори.

— Много неща в нея ми бяха напълно непонятни — призна Сенджи пред Белдин. — Мисля, че онзи, който я е писал, е бил истински безумец.

— Такъв беше.

— Значи знаеш кой е той?

Белдин кимна и каза:

— Торак.

— Та Торак е просто мит — измислица на ангараките.

— Разправяй тези неща на него — каза Белдин и посочи Гарион.

Сенджи преглътна и се взря в краля на Рива.

— Ти наистина ли… искам да кажа — ти съвсем наистина ли…

— Да — отговори тъжно Гарион. Странно, но откри, че все още съжалява за онова, което се беше случило в Ктхол Мишрак преди повече от дванадесет години.

— Никакви откъси не са отстранени от копието! — възкликна триумфално Белгарат. — Някой е преписал оригинала преди Торак да е имал време да го повреди. Всичките липсващи пасажи са тук. Чуйте това: „И ще се случи така: Детето на Светлината и Детето на Мрака ще се срещнат в Града на Вечната нощ. Ала това не ще бъде мястото на последната среща помежду им, защо изборът няма да бъде направен там и Духът на Мрака ще побегне. Освен това знайте, че новото Дете на Мрака ще се появи на изток.“

— Че защо е притрябвало на Торак да унищожава този пасаж? — попита Гарион.

— Изводите, до които достига човек, никак не са добри — е, поне за него — отговори Белгарат. — Фактът, че на изток ще се появи ново Дете на Мрака, недвусмислено подсказва, че Торак няма да оцелее след срещата в Ктхол Мишрак.

— Пък и не само това — добави Белдин. — Другият извод е, че дори да оцелее, Торак ще бъде понижен в йерархията на боговете. Сигурно му е било твърде тежко да преглътне това.

Белгарат бързо прелисти още няколко страници.

— Сигурен ли си, че не пропускаш някои важни неща?

— Зная точно какво беше написано в онова копие в Ашаба, Белдин. Имам много добра памет.

— Наистина ли? — Тонът на Белдин бе язвителен.

— Остави това засега — рече Белгарат и започна бързо да чете нов откъс: — „Запомнете — камъкът, който съдържа в себе си силата на Тъмния дух, няма да се разкрие пред онова Дете на Мрака, което ще отиде в Града на Вечната нощ. Той ще се прояви единствено пред Онзи, който ще се въздигне в бъдеще.“ — Старият вълшебник почеса брадата си. — Ако разбирам правилно този откъс, Сардионът се е скрил от Торак, защото богът с изгореното лице е нямало да бъде върховният инструмент на Пророчеството на Мрака.

— Надявам се, че това е наранило егото му съвсем, ама съвсем мъничко — разсмя се Белдин.

Ала Белгарат вече беше продължил да чете. Очите му изведнъж се разшириха, а лицето му пребледня.

— „Защото помнете — прочете на глас вълшебникът. — Само онзи, който е докосвал Ктраг Яска, ще бъде в състояние да докосва и Ктраг Сардиус; и в момента на това докосване всичко, което той е бил или може да стане в бъдеще, ще бъде принесено в жертва и той ще се превърне във Вместилище на Духа на Мрака. Затова търси сина на Детето на Светлината — този негов син ще бъде нашето оръжие на Мястото, което вече не съществува. И ако Той — Вместилището на Мрака — победи, ще се издигне над всички останали твари и ще властва над света, стиснал Ктраг Яска в едната си ръка и Ктраг Сардиус в другата. Така онова, което е било разделено в миналото, отново ще стане едно цяло, а Той ще бъде властелин и повелител на всички живи същества и неживи предмети, докато свят светува.“

Гарион замръзна, зашеметен до смърт.

— Значи това са имали предвид под фразата „принасяне в жертва“! — възкликна той. — Зандрамас няма да убие Геран!

— Не — мрачно каза Белгарат. — Тя ще-направи нещо много по-лошо. Тя ще го превърне в същество, по-ужасно от самия Торак.

— Ще стане дори по-страшно — изръмжа Белдин. — Кълбото отхвърли Торак и изгори половината от лицето му. Сардионът дори не разкри пред него присъствието си. Ала Кълбото ще приеме Геран, същото ще стори и Сардионът. Ако синът ти сложи ръка върху двата скъпоценни камъка, той ще притежава абсолютна власт. Торак беше невинен младенец в сравнение с онова, което ще стане синът ти. — Гърбавият магьосник погледна мрачно към Гарион. — Затова Кайрадис ти каза в Реон, че може би ще се наложи да убиеш сина си.

— Това е немислимо! — извика Гарион.

— Може би ще е по-добре, ако започнеш да мислиш по този въпрос. Геран вече няма да бъде твой син. След като докосне Сардиона, той ще се превърне в нещо абсолютно зло и лошо — и освен това ще бъде бог.

Белгарат мрачно продължи да чете:

— Има и друго — каза той. — „Детето на Мрака ще доведе нашето скрито оръжие — сина на риванския крал — на мястото, където ще бъде направен изборът. След това Детето на Мрака ще бъде отдадено изцяло от Духа на Мрака; нейната плът ще бъде само външната обвивка и цялата звездна вселена ще се влее в кръвта й.“

— Какво означава това? — попита Гарион.

— Не съм сигурен — призна Белгарат, прелисти още две страници и се намръщи. — „И ще се случи така, че онази, която е дала живот на нашето скрито оръжие, ще ви разкрие мястото на последната среща. Но вие трябва да я залъгвате и заблуждавате, преди да е проговорила.“

— Се’Недра ли? — попита Гарион, неспособен да повярва чутото.

— Зандрамас и по-рано се опита да обърка съзнанието на Се’Недра. — напомни му Белгарат. — Отсега нататък Поул ще я наглежда непрекъснато. Но защо Торак е изрязал този откъс? — попита объркано той.

— Не само Торак е имал остри ножове, Белгарат — рече Белдин. — Тази информация е изключително важна. Не мисля, че Зандрамас би искала да ни я остави.

— Ясно — раздразнено каза Белгарат. — И Торак и Зандрамас са отстранявали съществени откъси от копието в Ашаба. Учудвам се, че въобще беше останало нещо.

— Продължавай да четеш, старче — подкани го Белдин и погледна през прозореца. — Слънцето вече клони към залез.

— Най-сетне! — каза Белгарат, след като прочетете още няколко пасажа. — Ето го. Слушайте: „Запомнете: мястото на последната среща ще бъде разкрито в Кел, защото то е скрито сред страниците на прокълнатите книги на пророците.“ — Старият вълшебник се замисли. — Глупости! Самият аз съм чел Малореанските евангелия — по целия свят са пръснати десетки други екземпляри! Ако това, което съм чел, е вярно, всеки би могъл да прочете и да научи къде ще е мястото на последната среща.

— Копията обаче не са еднакви — измърмори Сенджи едва чуто.

— Какво? — избухна Белгарат.

— Копията от Малореанските евангелия не са еднакви — повтори алхимикът. — Едно време четях подробно всички тези свети книги. Понякога древните са се натъквали на открития, които можеха да се окажат полезни за моите експерименти. Събрах богата библиотека от подобни съчинения. Точно затова откраднах и тази книга.

— И сигурно имаш и копие от Мринския сборник? — попита Белдин.

— Всъщност две. И са напълно еднакви. Но Малореанските евангелия имат една странна особеност. Имам три комплекта и всичките са различни.

— О, ясно — рече Белгарат. — Знаех, че е имало някаква причина, поради която не си се доверявал на пророците.

— Мисля че го правят нарочно. — Сенджи вдигна рамене. — След като започнах да се натъквам на различни несъответствия, отидох до Кел. Там пророците ми казаха, че в Евангелията има много тайни, които са прекалено опасни и не всеки трябва да разбира смисъла им. Затова всички копия са различни. Всички екземпляри са били променени и по такъв начин истината за тези тайни остава скрита. Естествено само оригиналът е останал непроменен. Той винаги е бил съхраняван в Кел.

Белдин и Белгарат се спогледаха.

— Добре — твърдо каза Белдин. — В такъв случай отиваме в Кел.

— Но сега сме съвсем близо до Зандрамас — възрази Гарион.

— И никога няма да я настигнем, ако не отидем до Кел — каза Белдин. — Все ще вървим след нея. Единственият начин да я изпреварим и да я победим е да отидем в Кел.

Белгарат беше обърнал последната страница на Пророчествата.

— Мисля, че това е послание, изпратено лично до тебе, Гарион — каза вълшебникът и в гласа му прозвучаха нотки на страхопочитание.

— Какво?!

— Торак иска да разговаря с тебе.

— Торак нека си приказва колкото си ще. Аз няма да го слушам. Веднъж едва не допуснах тази грешка — когато се опита да ми каже, че е мой баща. Помниш ли?

— Това е малко по-различно. Този път той не лъже.

Гарион взе книгата и почувства как в ръцете му пропълзява смъртна студенина.

— Прочети го — каза неумолимо Белгарат. Гарион наведе очи към страницата.

— „Здравей, Белгарион — прочете той с потрепващ от вълнение глас. — Ако някога видиш това, значи съм паднал от твоята ръка. Не съжалявам за това. Ще съм се впуснал в тежкото изпитание на съдбата и ако не успея да победя — нека бъде така. Знай, че те мразя, Белгарион. Заради омразата си към теб ще се хвърля в мрака. Заради омразата си към теб ще изплюя последната глътка въздух в дробовете си, проклети мой братко.“ — Гарион млъкна, усетил огромната, непреодолима ненавист на обезобразения бог, достигаща до съществото му след изтеклите безброй, безброй векове. Едва сега кралят на Рива разбра истинското значение на онова, което се беше случило в ужасния Град на Вечната нощ.

— Продължавай! — каза Белгарат. — Има още.

— Дядо, това е повече, отколкото мога да понеса.

— Чети! — Гласът на Белгарат изплющя като удар на камшик.

Изпълнен с чувство на безпомощност, Гарион отново вдигна книгата.

— „Знай, че ние сме братя, Белгарион, макар че омразата ни един към друг някой ден може да разкъса небесата. Ние сме братя, защото помежду ни е поделена ужасна задача. Ако някога прочетеш думите ми, това означава, че си моят палач — ти си ме унищожил. Така аз ти предавам тежестта на задачата, която ще поемеш оттук насетне. Предсказаното в тези страници е ужасяващо. Не позволявай то наистина да се случи. Унищожи света, ако е необходимо, унищожи и вселената, но не позволявай това да се случи. Здравей, мой омразни братко, и сбогом. Ние ще се срещнем — или вече сме се срещнали в Града на Вечната нощ — и спорът между нас ще получи окончателното си решение. Ала все още ни предстои да решим задачата на Мястото, което вече не съществува. Един от нас трябва да отиде там и да се изправи лице в лице с върховния ужас. Ако това си ти, не ни предавай и не се оставяй да бъдеш победен. Ако си изчерпал всички други възможни средства, отнеми живота на единствения си син, както отне моя живот.“

Книгата падна от ръцете на Гарион. Той се строполи на пода и се разрида неудържимо.