Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (6)

5.

По някакъв странен начин нетърпението на Гарион се беше предало и на Кретиен. Големият сив жребец беше неспокоен още от мига, когато напуснаха къщата на Силк и излязоха на улицата, и раздразнено присви уши, щом Гарион се опита да го укроти. Той потупа красивата шия на коня, за да го успокои, ала усети нервното потрепване на мускулите под лъскавата кожа.

— Зная — каза кралят на Рива. — И аз изпитвам същото чувство, но трябва да почакаме още малко, докато излезем извън града. Там ще можем да потичаме.

Кретиен изпръхтя, после жално изцвили.

— Още малко остава — увери го Гарион.

Яздеха един след друг по пълните с хора улици. Силк предвождаше колоната. Вятърът носеше прашен аромат на есен.

— Какви са тези сгради ей там? — извика Ерионд на Силк и посочи високите постройки, които се издигаха в центъра на един зелен парк.

— Това е университетът на Мелцена — отговори Силк. — Най-крупната учебна институция за получаване на висше знание в цял свят.

— Дори по-голям от университета в Тол Хонет? — попита Гарион.

— О, да. Много по-голям. Мелцените изучават всичко. В този университет се развиват области от знанието, които в Толнедра въобще не признават.

— Така ли? И кои са те?

— Приложна алхимия, астрология, некромантия, основи на магьосничеството и разни други такива неща. Има дори цял колеж, който се занимава с предсказания за бъдещето по листата на чая.

— Не говориш сериозно, нали?

— Аз наистина не приемам такива неща сериозно, но те — да.

Гарион се засмя и продължи напред.

Движението по улиците стана още по-натоварено, ала дори в суетнята хората запазваха благоприличния си вид. Независимо от това колко нетърпящи отлагане бяха делата на мелценските търговци, те никога не се отдаваха на грижите си до такава степен, че да не намерят време за приятелско бъбрене с конкурентите си. Откъслечните разговори, долитащи до слуха на Гарион, докато яздеха из улиците на града, се простираха в различни области — от времето и политиката до подреждането на различни видове цветя. Ала повечето разговори бяха посветени на цената на боба.

Когато стигнаха до северната порта, огромният меч отново започна да го тегли напред. Въпреки критиките на Силк, кралят на Рива беше решил, че няма да излиза извън пределите на града без оръжието си. Зандрамас имаше обичай да оставя капани след себе си, а Гарион определено не желаеше да попадне в някой от тях съвсем неподготвен. Щом излязоха през портата, той пришпори Кретиен и се придвижи напред до Силк.

— Тръгнала е по този път — каза риванският крал и посочи широкото шосе, простиращо се на север.

— Добре поне че не минава направо през полето — отбеляза Силк. — Земята тук на места става блатиста, а аз никак не обичам да яздя из рядка кал.

Белгарат не беше изрекъл нито дума, откакто напуснаха къщата на Силк, и изглеждаше ядосан. Сега той излезе напред, присъедини се към Силк и Гарион и каза:

— Нека повторим още веднъж всичко — стъпка по стъпка. Какво точно каза твоят приятел?

— Ами — започна замислено риванският крал, — започна с това, че всички пророчества били загадъчни — по такъв начин предпазвали информацията и не позволявали тя да попадне в неподходящи ръце.

— В това има известен смисъл, Белгарат — намеси се Белдин, който яздеше зад тях.

— Може — отвърна Белгарат. — Ала в никакъв случай не облекчава работата ни.

— Никой не е обещавал, че ще е лесно.

— Зная. Просто ми се ще да не ни създават всевъзможни пречки, усложнявайки бездруго трудно разбираемите текстове. Продължавай, Гарион.

— След това каза, че сме само на три дни път след Зандрамас — отвърна Гарион.

— Това означава, че тя вече е напуснала острова — отбеляза Силк.

— И как стигна до този извод? — попита го Белгарат.

— Мелцена е голям остров, но не чак толкова — за два дни човек може да стигне на кон от единия до другия му край. Може би е отишла до един от островите на север, но щом сме изостанали на три дни път от нея, значи вече не е тук.

Белгарат изсумтя и попита:

— Какво друго каза?

— Спомена, че трябва да извършим тук нещо друго — искам да кажа, че трябва да сторим нещо, освен това, че намерихме следата на Зандрамас.

— Но не е посочил точно какво е то, така ли?

— Не, не ми каза. Ала обясни защо не трябва да го прави: ако каже на мен какво трябва да направим, другото пророчество ще съобщи на Зандрамас някои неща, които не са й известни. И ми каза, че тя не знае къде се намира Мястото, което вече не съществува. Освен това ми разкри, че в Пророчествата от Ашаба това място също не е посочено.

— Подсказа ли ти по някакъв начин каква точно ще е нашата задача?

— Само спомена, че днес някакъв човек ще каже нещо, което ще бъде изключително важно за нас.

— И кой ще бъде този човек?

— Не ми каза. Само отбеляза, че човекът щял да изрече тази фраза мимоходом и предупреди, че не бива да я пропускаме. Трябвало да сме нащрек, за да я забележим.

— Нещо друго?

— Няма. Каза го и изчезна.

Възрастният мъж започна да ругае.

— И аз се чувствах по съвсем същия начин — съгласи се с реакцията му Гарион.

— Той е направил всичко, каквото е могъл, Белгарат — рече Белдин. — Останалото зависи от нас.

Белгарат направи гримаса.

— Имаш право.

— Разбира се, че имам право. Винаги съм прав.

— Не стигай толкова далеч в твърденията си. Е, нека направим план за действие. Първо трябва да открием къде е отишла Зандрамас. След това ще започнем да анализираме всяка случайна забележка, която сме чули. — Вълшебникът се обърна назад и викна на останалите: — Всички да слушат и да помнят! — След това пришпори коня си и се понесе напред.

Някакъв ездач облечен в тъмносини дрехи, профуча в галоп край тях — яздеше към града с нетипично висока скорост. След като непознатият се отдалечи на достатъчно голямо разстояние от тях, Силк се разсмя.

— Кой беше този? — попита Дурник.

— Един от членовете на Консорциума — отвърна весело Силк. — Очевидно виконт Еска спешно свиква нова сесия.

— Трябва ли и аз да зная подробности по този въпрос? — попита Белгарат.

— Не, освен ако не се интересуваш от пазарната цена на боба.

— Би ли престанал с глупостите си и да се съсредоточиш върху онова, с което трябва да се справим?

— Просто беше наложително да го направи, дядо — защити приятеля си Гарион. — Виконтът ни спря на улицата, докато търсехме следата на Зандрамас. Щеше да бъбри цял ден, ако Силк не го бе пратил за зелен хайвер.

— А спомена ли нещо по въпроса, който ни интересува?

— Не, приказва само за боба.

— Днес срещахте ли някого другиго? Разкажи ни за срещите си, Гарион.

— Натъкнахме се на един човек от тайната полиция на Брадор. Предполагам, че изпратеният от него вестоносец вече е на път към Мал Зет.

— Той каза ли нещо особено?

— Отправи ни няколко завоалирани заплахи, това беше всичко. Император Закат не е във възторг от нашата постъпка. Полицаят ме разпозна, но това е съвсем естествено. Силк искаше да го убие, но аз го спрях.

— Защо? — попита сърдито Белдин.

— Бяхме на оживена улица — това първо. Убийството е нещо което човек извършва, без наоколо да има твърде много свидетели, нали?

— Беше много по-мило момче преди да станеш толкова умен — изръмжа Белдин.

Гарион вдигна рамене.

— Всички се променяме.

— Бъди учтив, Гарион — извика зад тях Поулгара.

— Да, лельо Поул.

Една черна карета профуча с бясна скорост край тях. Белите коне, които я теглеха, препускаха лудо, телата им бяха плувнали в пяна.

— Още един купувач на боб? — подхвърли Белгарат.

Силк се усмихна самодоволно и кимна.

Дурник се огледа и каза:

— Не виждам никакви признаци някой да обработва тази земя.

Силк се засмя.

— Земята в Мелцена е прекалено ценна, за да правят на нея някакви си ферми, Дурник. Хората тук внасят всички необходими за живота им храни от континента. Тук има единствено имения на много, много богати хора — оттеглили се от активен живот търговци, благородници и така нататък. Целият остров е един огромен парк. Дори планините са оформени като декоративни градини.

— Това не ми изглежда особено практично — изрече ковачът с неодобрение.

— Хората, които живеят в именията, харчат много пари за поддръжката им, затова според мен могат да правят със земята каквото пожелаят.

— Това също ми прилича на истинско разсипничество.

— Разбира се, че е така. Богатите умеят да правят най-добре тъкмо това — да съсипват разни неща.

Зелените хълмове на север бяха приятно полегати, тук-там по тях растяха специално засадени горички. Много от дърветата бяха окастрени внимателно, за да привличат вниманието на пътниците с красивите си форми. Гарион реши, че тази намеса в установения от природата ред го дразни. Оказа се, че не само той изпитва подобни чувства — лицето на Се’Недра изразяваше открито неодобрение и от време на време малката кралица сумтеше отвратено при вида на някое внимателно подкастрено дърво.

Напредваха в лек галоп по широкия път, покрит с блестящ бял чакъл. Пътят правеше леки завои, на равните места описваше внушителни извивки без никаква очевидна причина освен стремежа на строителите да разсеят еднообразието на дългите прави участъци. Къщите, които се издигаха далеч от пътя, бяха от мрамор и бяха заобиколени от паркове и градини. Беше слънчев есенен ден и вятърът носеше аромат на море — миризма, твърде добре позната на Гарион. Той изведнъж почувства остра носталгия по своето далечно кралство Рива.

Докато минаваха в галоп покрай едно от именията, многобройна тълпа хора, облечени в пъстроцветни одежди и яхнали бързоноги коне, прекосиха пътя, следвайки глутница лаещи кучета. Хората лекомислено прескачаха канавки и огради с лудешка невъздържаност.

— Какво правят? — попита Ерионд.

— Тръгнали са на лов за лисици — отговори Силк.

— Но в това няма никакъв смисъл, Силк — възрази Дурник. — Щом като тук няма ферми, значи хората не отглеждат пилета. Защо толкова се тревожат, че има лисици?

— А като си помислиш, че лисицата въобще не е разпространена на тези острови, ще откриеш още по-малък смисъл в заниманието им. Лисиците се внасят от континента.

— Но това е нелепо!

— Да, разбира се. Богатите хора винаги вършат нелепи неща. Техните спортове са екзотични — и често жестоки.

— Питам се какво ли ще почувстват, ако тръгнат да преследват глутница алгроти — а може би един-два елдрака? — изсмя се Белдин.

— Стига — рече му Белгарат.

— Всъщност никак няма да е трудно да отгледаме няколко елдрака, Белгарат — ухили се гърбавият магьосник: — А защо не и няколко трола. Тролите са много приятни твари. Ще ми се отнякъде да зърна физиономиите на тези натруфени пеперуди, щом прескочат някоя ограда и се озоват лице срещу лице с някой трол.

— Стига де — повтори Белгарат.

На едно място пътят се раздели на две и Кълбото ги насочи наляво.

— Отново се е насочила към океана — отбеляза Силк. — На какво ли се дължи тази нейна привързаност към водата? Откакто започнахме да я преследваме, все прескача от остров на остров.

— Може би й е известно, че Кълбото не може да я следва, когато се движи по вода — предположи Гарион.

— Не смятам, че това сега е най-голямата й грижа — възрази Поулгара. — Времето изтича — както за нея, така и за нас. Тя няма на разположение излишни часове, които би си позволила да губи в заобиколни маршрути.

Пътят ги изведе до високи скали и Кълбото тласна Гарион към една внушителна сграда, издигната на самия ръб на гигантската пропаст. Докато яздеха към постройката, Гарион разхлаби ножницата на меча си.

— Някакви неприятности ли очакваш? — попита го Силк.

— Просто искам да съм готов — отвърна Гарион. — Къщата е голяма и в нея могат да се скрият много хора.

Ала хората, които излязоха от къщата, не бяха въоръжени и всички бяха облечени в пурпурни ливреи.

— Мога ли да попитам по каква работа идвате тук? — попита един от тях. Беше висок и слаб, снежнобялата му коса се спускаше по раменете му като грива. И се държеше надуто — като слуга с висок ранг, привикнал да се разпорежда с конярите и камериерките.

Силк бързо излезе напред и каза:

— Аз и приятелите ми излязохме да пояздим рано сутринта. Бяхме очаровани от великолепието на тази къща и особено от нейното разположение. Може би собственикът й си е вкъщи?

— Негова светлост ерцхерцога в момента го няма — отговори мъжът.

— Колко жалко! Какъв срам! — възкликна Силк и се огледа. — Това място наистина ми взе ума — добави той и изведнъж неочаквано се разсмя. — Може бие по-добре, че не е вкъщи. Защото щях да му направя предложение да купя тази къща.

— Не зная дали негова светлост би проявил интерес — заяви слугата.

— Дали не познавам негова светлост — я да видим? — рече хитро Силк. — Кой е той?

— Ерцхерцог Отрат, сър — отвърна слугата и се наду още повече. — Негова светлост е член на императорското семейство.

— О, така ли?

— Той е трети братовчед на Негово императорско величество Кал Закат по линия на бабата на своята майка.

— Наистина ли? Колко удивително! Съжалявам, че не го заварих у дома. Но следващия път, когато го видя, ще му кажа, че съм се отбивал.

— Значи познавате Негова светлост?

— О, да. Ние сме стари приятели.

— Мога ли да попитам как е вашето име, ваша милост?

— О, съжалявам. Какъв глупав пропуск от моя страна. Аз съм принц Келдар от Драсния.

— Прочутият принц Келдар?!

— Искрено се надявам, че няма друг човек със същото име като моето — засмя се Силк. — Достатъчно неприятности си имам и сам.

— Негова светлост много ще съжалява, че е пропуснал срещата си с вас, ваше височество.

— Ще остана в Мелцена няколко седмици. — рече Силк. — Може би пак ще се отбия тук. Кога очаквате да се върне Негова светлост?

— Много ми е трудно да отговоря на въпроса ви, ваше височество. Той замина преди три дни с някакви хора от континента… — Белокосият слуга замълча замислено. — Ако вие и вашите приятели нямате нищо против да почакате няколко секунди, принц Келдар, ще съобщя на Нейна светлост ерцхерцогинята, че сте тук. При Нейно превъзходителство идват толкова малко посетители, а тя толкова обича компания. Бихте ли влезли, моля? Веднага ще отида да я уведомя, че сте тук.

Приятелите слязоха от конете и последваха слугата през широкия вход. Коридорът бе украсен с десетки гоблени.

— Много добре се справи, Келдар — измърмори Велвет с възхищение.

— Че как иначе? — отвърна той.

Слугата ги помоли да изчакат и когато се върна, на лицето му бе изписано тъжно изражение.

— В момента Нейна светлост е леко неразположена, ваше височество — извини се той на Силк.

— Колко жалко, че госпожата не е добре! — изрече Силк с искрено съжаление. — Може би ще се видим някой друг път.

— О, не, ваше височество. Нейна светлост настоява да ви види, но моля, простете й, ако ви изглежда мъничко… не на себе си.

Силк изненадано вдигна вежда.

— Това се дължи на факта, че води изключително уединен живот, ваше височество — довери му слугата. — Нейна светлост не е щастлива в провинцията, затова прибягва до подсилващи средства, приемайки, че те ще облекчат нейното изгнание тук.

— Какви подсилващи средства?

— Мога ли да разчитам на дискретността на ваше височество?

— Разбира се.

— От време на време Нейна светлост прибягва до помощта на виното, ваше височество. И изглежда, точно сега е един от моментите, когато се е възползвала от него. Боя се, че е поела малко повече, отколкото е полезно за нея.

— Толкова рано сутринта?

— Нейна светлост не води, както биха се изразили някои хора, редовен начин на живот. Бихте ли ме последвали, моля?

Докато вървяха след слугата, Силк измърмори през рамо на приятелите си:

— Внимавайте как реагирам и правете същото. Само се усмихвайте и се опитвайте да не изглеждате уплашени след онова, което кажа.

— Не е ли прекрасно, когато този човек започне да показва хитростите си? — прошепна възхитено Велвет на Се’Недра.

Ерцхерцогинята беше жена на около тридесет и пет години с буйна тъмна коса и големи очи. Долната й устна бе леко нацупена, фигурата й бе едва доловимо по-пълна, отколкото би трябвало, и изпълваше до пръсване копринената й рокля. Освен това нейна светлост беше пияна до козирката. Беше захвърлила чашата и сега се наливаше направо от каната.

— Принц Келдар — изхълца тя и се опита да направи реверанс. Сади ловко се приближи до нея и предотврати предстоящата катастрофа, при която дамата щеше да се просне на пода.

— Извинете — каза не особено разбрано тя. — Много мило от ваша страна.

— Удоволствието е изцяло мое, ваша светлост — учтиво отговори Сади.

Благородницата примигна няколко пъти срещу него и попита:

— Наистина ли си плешив, или само се преструваш?

— Избрал съм такава прическа поради разбиранията си в областта на културата, ваша светлост — обясни той и се поклони.

— Какво разочарование! — въздъхна ерцхерцогинята, потри с длан бръснатата му глава и отпи от каната. — Мога ли да предложа на всички ви нещичко за пиене? — попита тя, осенена от внезапно бляскаво хрумване.

Повечето от тях отказаха, ала Белдин пристъпи напред и протегна ръка.

— Защо не? — рече дребният гърбушко. — Я да си пийнем мъничко от питието ти, моето момиче. — Неизвестно защо той отново започна да приказва като Фелдегаст.

Белгарат възмутено вдигна очи към тавана.

Ерцхерцогинята се разсмя и подаде каната на Белдин, който я пресуши на един дъх.

— Много вкусно — рече той и се оригна, после захвърли с истинско пренебрежение каната в ъгъла. — Обаче аз предпочитам пиво, ваша светлост. Щом пия вино толкова рано сутрин, получавам киселини.

— Нека бъде пиво тогава — кресна щастливо тя. — Всички ще седнем около тази маса и ще пием, докато изгубим съзнание. — Тя се отпусна на един диван, разкривайки по-голяма част от тялото си пред погледите на своите гости. — Донеси пиво — заповяда тя на загубилия и ума и дума слуга. — Искам направо да ни удавиш в пиво, разбра ли?

— Както нареди ваша светлост — отвърна високият мъж и се оттегли.

— Хуав чвек — изфъфли ерцхерцогинята. — Но понякога е страхотно надут. Винаги отказва, щом го поканя да пийнем заедно. Очите й изведнъж се наляха със сълзи. — Никой не ще да пие с мене — оплака се тя, протегна умолително едната си ръка към Белдин и той я прегърна. — Ти ме разбираш, нали, приятелю? — захълца тя и зарови лице в рамото му.

— Естествено, че те разбирам — рече и той и я потупа по гърба. — Хайде, хайде, мило момиче. Успокой се. Скоро ще ти мине.

Тя възвърна самообладанието си, подсмъркна шумно и затърси носна кърпа.

— Не че специално ми се иска да съм такава, каквато ме виждате, ваше височество — извини се тя, опитвайки да съсредоточи погледа си върху Силк. — Тук просто умирам от скука. Отрат е истински охлюв. Няма никакви приятели и ме натика в този затвор. Че какво е забавното на този пуст бряг? Само прибоят се блъска в скалите и чайките пищят — това е единствената ми компания. Така ми липсват баловете и вечерните увеселения — какво да правя тук като непрекъснато съм сама като кукувица?

— Това е ужасно жестоко, скъпа — съгласи се Белдин, взе малкото буренце с пиво, донесено от слугата с раболепен поклон, и изби капака с коравия си юмрук. — Искаш ли и ти да пийнеш с мене, скъпа? — учтиво попита той ерцхерцогинята и вдигна буренцето към нея.

— Ако направя опит да пия направо от това, ще се удавя — възрази тя и се изсмя глупаво.

— Имаш право — съгласи се гърбавият магьосник. — Хей, ти — обърна се той към Белгарат. — Я дай на това мило момиче някаква чаша.

Белгарат се намръщи, ала без да произнесе нито дума, му подаде една сребърна халба от бюфета.

Белдин загреба дълбоко с халбата, потапяйки я в буренцето, изтри дъното и с ръкав и я подаде на ерцхерцогинята.

— Да си жива и здрава, моето момиче — вдигна тост той и отпи направо от буренцето.

— Толкова си мил! — изхълца тя. После пресуши половината халба, а от ъгълчетата на устните и потекоха струйки пенливо пиво и накапаха роклята й.

— Много съжаляваме, че не успяхме да се срещнем с Негова светлост — подхвана Силк, очевидно твърде смутен от грубия подход на Белдин към благородната дама, която въпреки синята кръв във вените си, беше доста пийнала.

— Не сте пропуснали нищо интересно, ваше височество. — Тя се оригна, благовъзпитано прикривайки устата си с ръка. — Моят съпруг е дебела зелена крастава жаба, притежаваща не повече чар от някой мъртъв плъх. Прекарва цялото си време, опитвайки се да открие родствена връзка с императорския трон. Кал Закат няма наследник, така че всичките му братовчеди по цял ден седят и се дебнат кой от тях ще умре по-бързо. А същевременно всички се опитват да сключат някакви съюзи помежду си. Били ли сте някога в Мал Зет, ваше височество? Този град е направо отблъскващ. Честно ви казвам — дори да получи императорската корона, предпочитам да отида в ада, вместо в столицата. — Тя изпи на един дъх останалото пиво в халбата и без да промълви нито дума, я подаде на Белдин. След това се огледа с блеснали очи, неспособна да съсредоточи поглед върху някой от гостите си. — Но, скъпи ми принц Келдар — рече ерцхерцогинята, — все още не сте ме представили на приятелите си.

— О, колко ужасно разсеян съм днес, ваша светлост — възкликна драснианецът, плесна се по челото, стана и направи официален поклон. — Ваша светлост, имам честта да ви представя Нейна светлост херцогинята на Ерат. — Дребният мъж протегна величествено ръка към Поулгара, която стана и направи реверанс.

— Ваша светлост — измърмори вълшебницата.

— Ваша светлост — отвърна ерцхерцогинята и се опита да се надигне, ала това не и се удаде.

— Нищо, нищо, скъпа — рече Белдин и я подпря с рамо, помагайки и отново да се разположи на мястото си. — Още е рано, а тук всички сме само приятели. Не е необходимо да се подчиняваме на всички тези досадни формалности.

— Този човек ми харесва — заяви тя и посочи с лявата си ръка Белдин и междувременно гребна още пиво с дясната. — Може ли да го задържа при мен?

— Съжалявам, ваша светлост — отговори й Белгарат. — но той ни е необходим.

— Я какво мрачно лице имаш — отбеляза ерцхерцогинята, като погледна древния вълшебник. След това палаво се ухили. — Обзалагам се, че мога да те накарам да се усмихнеш.

Силк бързо я прекъсна, продължавайки с представянето на спътниците си:

— Нейно височество принцеса Се’Недра от династията на боруните — обяви той. — А това е маркграфиня Лизел от Драсния. Младият мъж с големия меч е известен с прозвището Повелител на Западното море — признавам, че титлата му не е особено известна, но неговият народ също не може да се похвали с някакви големи постижения.

Гарион направи дълбок поклон.

— Какъв огромен меч имате, милорд — отбеляза тя.

— Това е семейна реликва, ваша светлост — отвърна той. — Дал съм обет винаги да го нося.

— Останалите не притежават титли, достойни да бъдат споменати пред ваша светлост — заяви Силк. — Те са търговци, а ние не се интересуваме от титлите, щом стане дума за пари.

— А ти имаш ли някаква титла? — обърна се ерцхерцогинята към Белдин.

— Няколко, милейди — отвърна небрежно той. — Ала всички са валидни в кралства, които едва ли са ви известни — повече от тези земи са изчезнали отдавна от света. — Гърбавият магьосник отново вдигна буренцето и отпи няколко глътки.

— Какво мило дребно мъжле си ти! — заяви дамата разнежено.

— В това се състои моят чар, милейди — отвърна той сдържано. — Моята привлекателност винаги ми е създавала огромни проблеми. Понякога трябва буквално да се крия от симпатичните девойки, които при вида ми незнайно защо изпитват необуздана страст. — Гърбавият магьосник въздъхна и се оригна.

— Искаш ли да си поговорим в близките дни — както сме се събрали такава симпатична компания? — предложи ерцхерцогинята.

Силк се почувства като риба на сухо след въпроса й.

— Ами… — подхвана неубедително той, — както вече изтъкнах, ние много съжаляваме, че не успяхме да се срещнем с Негова светлост ерцхерцога…

— Просто не мога да ви опиша колко съм благодарна, че пропуснахте срещата с него — направо заяви дамата. — Съпругът ми е безподобно магаре, което въобще не се къпе редовно. Измъчват го неутолими аспирации към императорския трон, макар да няма никакви реални изгледи за успех. — Тя протегна халбата си към Белдин. — Би ли ми налял малко пиво, скъпи?

Той погледна буренцето с присвити клепачи.

— Скъпа, струва ми се, че някой трябва да ни донесе още една от тези великолепни малки бъчвички.

— Цялата ми изба е пълна с пиво — въздъхна щастливо благородницата. — Можем да продължим така цяла седмица.

Белгарат и Белдин се спогледаха, без да откъсват очи един от друг.

— Не може.

— Но…

— Не може.

— Споменахте, че съпругът ви има амбиции да се възкачи на императорския трон — поде Силк, за да поддържа разговора.

— Можете ли да си представите този идиот като император на Малореа? — изрече подигравателно благородната дама. — Та той не може дори да си върже обувките. За щастие кръвната му връзка с императорския престол е твърде далечна и шансовете му да го наследи са съвсем незначителни.

Изведнъж Гарион се досети за нещо.

— Някой правил ли е предложение на съпруга ви, чрез което би могъл да окуражи тези негови амбиции?

— Самата аз със сигурност не съм правила нищо в тази насока — заяви ерцхерцогинята. — Но като заговорихте за това, се сетих — да, преди пет години по тези места мина един човек с бели очи. Да сте виждали някога такова чудо — мъж с бели очи? Направо почувствах как кръвта ми замръзва. Както и да е, той и съпругът ми се уединиха в кабинета на ерцхерцога и разговаряха насаме. — Дамата изсумтя подигравателно. — Кабинет! Не мисля, че моят идиот изобщо може да чете. Той дори не умее да разговаря с мен, а нарича онова помещение „кабинет“! Нима това не е абсурдно! Е, както и да е. Това се случи по времето, когато все още се интересувах от делата на това изчадие. Бях накарала един от лакеите да пробие дупка в стената — така можех хем да слушам, хем да наблюдавам какво е наумил онзи глупак… — Долната й устна започна да трепери. — Много скоро след това го видях в кабинета с една от камериерките от втория етаж! — Херцогинята протегна трагично ръце и заля Белдин с пиво от халбата си. — Той ми изневери! — изкрещя тя. — Направи го в собствената ми къща!

— И за какво говориха? — попита я тихо Гарион. — Имам предвид съпругът ви и белоокият мъж?

— Белоокият каза на мъжа ми, че някой си Зандрамас може да му гарантира императорския престол в Мал Зет. Това име Зандрамас ми звучи познато. Някой от вас случайно да го е чувал? — Тя се огледа, опитвайки се да задържи погледа си на фокус.

— Не си спомням — отвърна любезно Силк. — Вие виждали ли сте отново онзи белоок човек?

Ерцхерцогинята беше твърде заета да загребе последните няколко глътки пиво от буренцето.

— Онзи, белоокият — нетърпеливо я попита Белгарат. — Връщал ли се е тук?

— Разбира се. — Дамата се отпусна в креслото си и енергично пресуши пивото. — Беше тук преди няколко дни. Дойде с някаква жена, облечена в черна рокля, и с някакво малко момче… — Ерцхерцогинята се оригна и продължи: — Можеш ли да дръпнеш шнурчето на ей това звънче, мой гърбави приятелю? — помоли тя Белдин. — Мисля, че приключихме с това буренце, а пък още съм жадна.

— Веднага ще се погрижа за това, скъпа! — Гърбавият вълшебник отиде с несигурна стъпка до звънеца и дръпна шнурчето.

— Толкова е хубаво човек да е обкръжен с приятели — замечтано каза ерцхерцогинята. След това главата й се килна на една страна и тя захърка.

— Събуди я, Поул — рече Белгарат.

— Да, татко.

Вълшебницата съсредоточи волята си и клепачите на дамата незабавно се отвориха.

— Какво правех, приятели? — попита тя.

— Ами… разказвахте ни за посещението на белоокия преди няколко дни, ваша светлост — подсказа й Силк.

— О, да. Дойде привечер, вече се беше смрачило. Той и онази вещица с черната рокля.

— Вещица ли?

— Сигурно беше вещица. И си криеше лицето! Но малкото момченце беше наистина очарователно — с червеникаворуси къдрици и най-сините очи, които съм виждала. Дадох му мляко, защото беше гладно. Както и да е, белоокият и вещицата заминаха нанякъде с мъжа ми, после се върнаха, взеха всички коне от къщата и отново изчезнаха. Онази крастава жаба, мъжът ми, ми каза, че известно време нямало да се връща у дома. Освен това добави да извикам добър шивач — да съм си направела рокля, подходяща за коронясване. Забравих точно каква трябваше да бъде роклята.

— А малкото момче? — попита напрегнато Се’Недра.

Ерцхерцогинята сви рамене.

— Не знам. Май го взеха с тях. — Тя въздъхна. — Така ми се приспа изведнъж…

— Съпругът ви каза ли къде възнамерява да отиде? — попита Силк.

Тя размаха ръце и заяви:

— От години съм престанала да слушам какво дрънка. Имаме малка яхта в едно заливче на около миля оттук. Сега я няма, затова мисля, че са отпътували с нея. Той спомена нещо за търговските кейове на юг от града… — Ерцхерцогинята се огледа. — Още ли не са донесли друго буренце?

— Ще го донесат след секунда, скъпа — увери я Белдин с тих, нежен глас.

— О, добре.

— Искаш ли да разбереш още нещо от нея? — попита Силк Белгарат.

— Мисля, че не. — Възрастният мъж се обърна към дъщеря си. — Приспи я, Поул.

— Не е е необходимо, татко — отвърна тя и погледна тъжно ерцхерцогинята, която отново бе обвила ръце около врата на Белдин. Главата й лежеше на рамото на магьосника и вече се чуваше лекото й хъркане. Гърбавият внимателно се освободи от ръцете й и я сложи да легне. После оправи роклята й, взе едно одеяло и я зави.

— Лека нощ, милейди — измърмори той, докосвайки леко лицето й. След това се обърна, измери Белгарат с войнствен, яростен поглед и попита с тон на човек, готов да се сбие с някого. — Е?

— Нищо не съм казал — рече Белгарат.

Без да произнесе нито дума, Се’Недра стана, отиде до ужасния дребен мъж, прегърна го и го целуна по бузата.

— Това пък защо? — попита я подозрително той.

— Аз също нищо не съм казала — отвърна малката кралица, разсеяно измъкна няколко сламки от брадата на вълшебника и му ги подаде.