Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (5)

4.

Пристанището беше обвито в мъгла — типичната за ранната есен гъста пелена, която почти винаги донася дъжд. Докато качваха конете на борда, Гарион вдигна глава и забеляза, че вижда само няколко стъпки от мачтите на кораба, с който щяха да пътуват. Силк стоеше на палубата до кърмата и разговаряше с капитана.

— Мъглата ще се разсее, щом навлезем в морето, ваше височество — тъкмо казваше капитанът, когато Гарион се приближи към тях. — В пролива между континента и Мелцена винаги духа силен вятър.

— Добре — рече Силк. — Не ми се ще да се блъснем в някой друг кораб. За колко време смяташ, че ще пристигнем в Мелцена?

— Ще пътуваме почти през целия ден, ваше височество — отвърна капитанът. — Разстоянието е голямо, но вятърът е попътен и ни подпомага. За да се върнеш от острова на континента обикновено са нужни няколко дни.

— Скоро ще свършим с товаренето — каза Силк.

— Можем да тръгнем веднага щом сте готови, ваше височество.

Силк кимна, отиде при Гарион и попита:

— По-добре ли си?

— Какво имаш предвид?

— Ами беше много кисел сутринта — тъкмо беше станал.

— Съжалявам. Толкова много неща са се струпали на главата ми…

— Разкажи на някого за тях — посъветва го Силк. — Грижите не тежат толкова много, когато ги споделиш с приятелите си.

— Идваме все по-близо до целта — рече Гарион. — Дори ако тази среща не стане на Мелценските острови, все пак от нея ни делят само няколко месеца.

— Това е добре. Вече взе да ми омръзва да живея все на седлото.

— Но все още не знаем какво точно ще се случи.

— Разбира се, че знаем. Ще срещнем Зандрамас, ще я съсечеш на две с вълшебния си меч и след това ще заведем жена ти и сина ти в Рива, където им е мястото.

— Ала не можем да сме сигурни, че ще се случи точно това, Силк.

— Не знаехме, че ще победиш и в схватката с Торак, но ти го стори. Всеки, който се е бил с бог и при това е надделял, не бива да се страхува от някаква си долнопробна магьосница.

— Откъде знаем, че е „долнопробна“?

— Тя не е ученичка на някой бог, нали?

— Не знам. Но мисля, че надминава по способности учениците на боговете. Тя е Детето на Мрака и това прави заплахата от нейна страна по-опасна, отколкото би била, ако ни предстоеше схватка с някой от учениците на Торак. — Кралят на Рива стовари юмрук върху парапета. — Ще ми се да знаех как би трябвало да постъпя. Когато се изправих срещу Торак, това ми беше известно. А сега не съм сигурен.

— Ще получиш необходимите инструкции, когато му дойде времето, убеден съм в това.

— Но ако знаех сега, можеше да се подготвя.

— Имам чувството, че човек просто не е в състояние да се подготви за такова нещо, Гарион. Снощи следата те доведе до пристанището, нали?

— Да. Отново бяха двете следи. И Зандрамас, и Сардионът са тръгнали оттука. До голяма степен сме сигурни, че Зандрамас отива в Мелцена. Само боговете знаят накъде е поел Сардионът.

— А може би дори за тях това остава неизвестно.

Голяма водна капка се откъсна от въжетата на такелажа, които се губеха в мъглата, и падна върху рамото на Силк.

— Защо все на мен се случват такива неща?

— Какви?

— Щом нещо влажно и мокро се откъсне от небето, винаги цопва върху мен.

— Може би някой се опитва да ти каже нещо — ухили се Гарион.

Тот и Дурник докараха последните два коня на борда и Силк извика:

— Вече натоварихме всичко, капитане. Можем да тръгваме.

— Да, ваше височество — рече капитанът и започна да крещи заповедите си към моряците.

— Отдавна искам да те попитам нещо — обърна се Гарион към Силк. — Винаги по-рано се държеше така, сякаш изпитваше срам от благородническата си титла. Тук, в Малореа, изглежда, се наслаждаваш на пищния й блясък.

— Колко цветисто!

— Разбираш какво искам да кажа.

Силк се почеса по ухото.

— На запад титлата ми създава само неприятности и неудобства. Привлича прекалено много внимание, а това ми пречи. В Малореа положението е различно. Тук никой не те приема на сериозно, ако не притежаваш някаква титла. Щом имаш такава — използвай я пълноценно. Титлата ми отваря много врати и ми позволява да правя сделки с хора, които не биха изхабили и секунда от ценното си време за Амбар от Кофу или за Радек от Боктор. Всъщност нищо не се е променило.

— Значи всички тези пози и помпозност — прости ми, че използвам тези думи — са само за да бъде представлението ти по-убедително. Така ли?

— Разбира се, Гарион. Нали не мислиш, че наистина съм се превърнал в глупаво магаре?

Странна мисъл проблесна в съзнанието на Гарион.

— В такъв случай и принц Келдар е също измислен образ, каквито са Амбар и Радек, нали?

— Естествено.

— Но кой тогава е истинският Силк?

— Трудно е да се каже, Гарион. — Силк въздъхна. — Понякога ми се струва, че съм го изгубил някъде по пътищата преди много години. — Дребничкият драснианец се взря в мъглата. — По-добре да слезем при другите. Мрачните сутрини винаги предразполагат към такива тъжни разговори.

На около една левга от пристанището мъглата започна да се разсейва. Морето на изток от Малореа се надигаше на дълги тежки вълни, подсказващи за огромни водни пространства без никаква суша. Корабът летеше с попътния вятър, носът му пореше вълните и късно следобед брегът на най-големия от Мелценските острови вече можеше ясно да се види на хоризонта.

Пристанището беше пълно с кораби от всички части на Малореа. Вече се беше смрачило, когато разтовариха конете и багажа, а след това Силк поведе приятелите си по широките улици към къщата, която поддържаше в града. Улиците бяха широки и педантично почистени. Постройките имаха внушителен вид, а всички жители носеха дрехи в убити цветове. Тук нямаше шум и блъсканица, така типични за другите големи градове: и тук гражданите се движеха по улиците с истинско благоприличие, уличните търговци не хвалеха стоките си с пронизителни гласове, които допринасяха най-много за постоянния водопад от крясъци и бъбрене, превърнали се в емблема на други градове, чиито жители се славеха с далеч по-невъздържания си нрав. Макар че Мелцена бе разположена в тропическа географска ширина, непрекъснатият вятър откъм океана правеше климата приятен.

Къщата на Силк тук без никакво преувеличение можеше да бъде наречена „палат“. Беше изградена от мрамор и се издигаше на няколко етажа. Пред нея се простираше голяма, съвършено поддържана градина, в която растяха великолепни дървета. Път, застлан с красиви плочи, минаваше през градината и извеждаше до веранда, оградена с колони. На входа почтително ги очакваха лакеи, облечени в ливреи.

— Наистина великолепна постройка — отбеляза Сади.

— Хубаво малко местенце — призна Силк с небрежен тон, и след това се разсмя. — Всъщност, Сади, направих тази къща, за да я изложа на показ пред гражданите. Лично аз предпочитам стари бедняшки кантори в тесните странични улички, ала Мелцена приема всичко съвсем сериозно и човек просто трябва да е в крак с обичаите. Особено ако желае да има успешен бизнес. Заповядайте, дами и господа.

Изкачиха широкото стълбище и влязоха във внушителния вход. Фоайето беше обширно, а стените блестяха, облицовани с мрамор. Силк ги поведе по величествените стъпала на вътрешното стълбище.

— Използваме стаите на приземния етаж като кантори — обясни драснианецът. — Покоите за гости са горе.

— Какъв бизнес имаш тук? — попита Дурник. — Не видях наблизо нито една постройка, напомняща на склад.

— В Мелцена няма складове — каза Силк и отвори вратата към изключително просторна всекидневна, застлана с дебели сини килими. — Решенията за различни сделки вземаме тук, разбира се, ала стоките остават на склад на континента. Просто няма смисъл да прекарваме нещата дотук, а след това да ги връщаме обратно.

— Звучи логично — рече одобрително ковачът.

Мебелите бяха красиви и удобни кресла. Восъчни свещи горяха в красиви поставки, прикрепени към облицованите с мека дървесина стени.

— Вече е късно да обикаляме улиците да търсим Зандрамас — отбеляза Силк. — Според мен най-добре да похапнем нещо за вечеря, после да се наспим, а утре рано сутринта аз и Гарион ще излезем из града.

— Да, това е, което можем да направим — съгласи се Белгарат и се отпусна на един великолепно тапициран диван.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, докато очакваме вечерята? — попита Силк.

— Мислех си, че въобще няма да се сетиш — изръмжа Белдин, тръшна се на едно кресло и зачеса брадата си.

Силк дръпна шнура на малка камбанка и мигновено след това в стаята влезе един слуга.

— Вино — каза само Силк.

— Да, ваше височество.

— Няколко вида.

— А случайно да имаш пиво? — попита Белдин. — От виното получавам киселини.

— Донеси и пиво за зажаднелия ми приятел — заповяда Силк. — Съобщи в кухнята да приготвят вечеря за единадесет души.

— Незабавно, ваше височество. — Слугата се поклони и излезе.

— Предполагам, че имаш и място, където да се изкъпем? — попита Поулгара и свали наметалото си.

— Но ти се къпа снощи в Джарот, Поул — изтъкна Белгарат.

— Да, татко — отвърна замечтано тя. — Зная.

— Навсякъде в покоите има бани — каза й Силк. — Ваните не са толкова големи, колкото в палата на Закат, но все ще свършат работа.

Вълшебницата се усмихна и седна на един диван.

— Моля, разположете се удобно — обърна се Силк към останалите.

— Мислиш ли, че някой от хората ти тук би могъл да знае какво става по света?

— Да, това е съвсем естествено.

— Че защо пък да е естествено?

— Още от момче се занимавам с шпионски дела, Белгарат, а старите навици трудно умират. Всичките ми хора са получили инструкции да събират информация.

— И какво правиш с нея? — попита Велвет.

Дребничкият драснианец сви рамене.

— Разучавам я и я сортирам. Работата с информацията ми доставя точно същото удоволствие, колкото и работата с пари.

— Изпращаш ли нещо от тази информация на Джевълин в Боктор?

— От време на време му подхвърлям по някоя трохичка — просто му напомням, че все още съм жив.

— Сигурна съм, че това му е известно, Силк.

— Защо не повикаш някого… просто някой от твоите хора, да ни осветли какво ново се е случило, докато пътувахме? — предложи Белгарат. — От известно време нямам никаква връзка със света, а много ми се иска да узная какво правят някои хора.

— Добре — съгласи се Силк, отново дръпна шнура на малката камбанка и в стаята се появи друг слуга, облечен в ливрея.

— Би ли помолил Ветер да дойде при нас? — попита Силк.

Слугата се поклони и излезе.

— Ветер е моят агент тук — каза Силк и седна на едно кресло. — Привлякох го от тайната полиция на Брадор. Този човек има остър ум за бизнеса, освен това е преминал през специално обучение в разузнавателните служби.

Ветер се оказа човек с тясно лице и нервен тик на левия клепач.

— Ваше височество е пожелал да ме види? — попита почтително той от прага.

— А, здрасти, Ветер — рече Силк. — Известно време странствах и се питам дали би могъл да ме осведомиш какво се е случило напоследък.

— Тук, в Мелцена ли, ваше височество?

— Всъщност имам нужда от по-обща информация.

— Добре. — Ветер замълча за миг, после почна: — В Мал Зет имаше чумна епидемия. Императорът затвори града, за да спре разпространяването на болестта, затова известно време нямаме никаква информация от столицата. Но чумата отмина и вратите отново са отворени. Сега агентите на императора се движат свободно из цяла Малореа. В централна Каранда има размирици. Изглежда, са били предизвикани от някакъв бивш гролим на име Менга. Всички каранди вярвали, че в борбите срещу императора са замесени демони, но карандите винаги си обясняват необичайните неща с намесата на демони. Но въпреки това изглежда, че наистина е имало няколко свръхестествени явления по тези места. Менга не се е появявал отдавна и постепенно отново се установява ред и законност. Императорът се отнесе достатъчно сериозно към тези брожения и поради тях изтегли армията си от Ктхол Мургос, за да потуши въстанието.

— Нима вече не е отменил заповедта си за изтегляне на войската? — попита Силк. — Ако положението в Каранда бъде овладяно, той няма да има нужда от всичката войска, нали?

Ветер поклати глава и възрази:

— Войските продължават да пристигат в Мал Джемила. От Мал Зет до нас достигна информация, че императорът е изгубил желанието си да завоюва Ктхол Мургос. Той е искал да осъществи този поход преди всичко поради лични причини, ала очевидно тези мотиви вече не са така неотложни за него. Изглежда, че основната му грижа в момента е предстоящият сблъсък между Урвон, ученика на Торак, и магьосницата Зандрамас. В близко бъдеще ще се разбере кой от двамата ще бъде победителят. Изглежда, че Урвон страда от някакво умствено заболяване, изразяващо се в нестабилност на способността му да разсъждава, ала поддръжниците му съсредоточават голям брой хора по тези места, готвейки се за нещо наистина внушително. Зандрамас също събира силите си. Нашата оценка на създалото се положение е следната: въпрос на време е императорът да изведе силите си от Мал Зет и да възстанови реда. Имаме сведения, че в Мага Рен се натрупват различни боеприпаси. Очевидно е, че Кал Закат възнамерява да използва този район като предмостие в бъдещите военни действия.

— Ние успяхме ли да реализираме някаква печалба при създалата се обстановка? — попита Силк.

— До известна степен, ваше височество. Днес продадохме част от запасите на боб на Бюрото за военни доставки.

— На каква цена?

— С около петнадесет пункта по-висока от тази, на която купихме боба.

— Изпрати съобщение за това на Касвор в Джарот — рече Силк и явно се вкисна. — Казах му да продава на тринадесет пункта. Мелценският консорциум му отправяше предложения. Има ли вероятност цената да се повиши?

Ветер само вдигна рамене.

— Нека се разчуе, че сме продавали на петнадесет пункта. Обади се на Касвор да задържи, докато не стигне такова ниво.

— Ще се погрижа за това, ваше височество. — Ветер се намръщи и продължи: — В Даласия става нещо особено. Все още не сме успели да разберем точно какво е, но всички даласианци са много развълнувани. Кел е затворен — не допускат никого нито да влиза, нито да напуска града. Не можем да изпратим никого от нашите хора да проучи за какво става дума, а Кел е източникът за всичко, което се случва в Даласия.

— Някакви новини от запад? — попита Гарион.

— В Ктхол Мургос все още се запазва равновесие между противниковите сили — отвърна Ветер. — Кал Закат намалява броя на войските си там и е дал заповед на генералите си да се приберат в Малореа. Все още държи в свои ръце градовете в източен Ктхол Мургос, ала провинциите отхвърлят властта му. Все още не е сигурно дали крал Ургит ще се възползва от това положение. Сега умът му е зает с други неща.

— О, така ли? — възкликна Силк. — И с какво по-точно?

— Крал Ургит се жени. Доколкото ми е известно, неговата избраница е принцеса от династията Ктан.

Силк въздъхна.

— Крал Гетел Тул умря — продължи Ветер. — Нател, синът му, наследи трона. Нател е безнадежден некадърник, затова не можем да сме сигурни колко ще продължи царуването му. — Ветер замълча и почеса брадичката си. — Докладваха ми, че в Боктор е имало среща на Съвета на алорните. Алорнските крале се събират веднъж годишно, но обикновено предпочитат за срещите си град Рива. Друг необичаен факт е, че на сбирката им са присъствали мнозина монарси, които не са владетели на алорнски кралства.

— О! — възкликна Белгарат. — И кои са те?

— Кралят на Сендария, императорът на Толнедра и крал Дроста от Гар ог Надрак. Кралят на Арендия бил болен, но изпратил свои представители.

— Какво ли са наумили? — измърмори Белгарат.

— Не успяхме да се доберем до дневния ред на срещата — отвърна Ветер, — но не след дълго делегация от дипломати от кралствата, представени в Боктор, отидоха в Рак Урга. Носят се слухове, че са започнали някакви особено сериозни преговори.

— Какво правят тези хора! — извика Белгарат, изгубил всякакво търпение.

— Непрекъснато ти говорех да не оставяш алорните без надзор — намеси се Белдин. — Ако има най-незначителна възможност да направят някаква голяма грешка, непременно ще я направят.

— Цената на златото се повишава — продължи Ветер. — Цената на малореанските крони спада. Мелценските империали са стабилни, но пазарът на диаманти претърпява такива драстични колебания, че изтеглихме инвестициите си от тази стока. Това е цялата текуща информация, ваше височество. Ще подготвя по-подробен доклад и утре рано сутринта ще го намерите на писалището си.

— Благодаря, Ветер — каза Силк. — Засега това е достатъчно.

Ветер се поклони и излезе.

Белгарат закрачи из стаята и заруга под нос.

— Не можеш да направиш нищо, татко — каза Поулгара. — По-добре въобще въобще не се разстройвай.

— Може би имат някаква причина, за да постъпват така — предположи Силк.

— Какви възможни доводи биха могли да изтъкнат, за да започнат преговори с мургите?

— Не зная. — Силк разпери ръце. — Не съм бил там, когато са взели това решение. Може би Ургит им е предложил нещо, което искат.

Белгарат продължи да ругае.

След около половин час приятелите отидоха в трапезарията и се разположиха в единия край на огромна маса, която с лекота би могла да побере петдесет души. Покривката беше снежнобяла, ножовете и вилиците бяха от чисто злато, а порцелановите чинии бяха украсени със златни кантове. Обслужването беше изтънчено, а гозбите толкова обилни, сякаш бяха приготвяни за голямо пиршество.

— Трябва да поговоря с твоя готвач — рече Поулгара, докато приключваха с десерта. — Очевидно е много даровит човек.

— Би трябвало — отвърна Силк. — Струва ми цяло състояние.

— Бих казал, че можеш да си позволиш такива разходи — отбеляза Дурник, оглеждайки луксозните мебели.

Силк се отпусна в креслото си и започна да върти за столчето красивата си сребърна чаша.

— Няма смисъл да поддържам подобна къща, при положение че идвам тук два пъти в годината — призна той. — Но хората просто го очакват от мен.

— И Ярблек ли я използва? — попита Гарион.

Силк поклати глава.

— Не. С Ярблек сме се споразумели така: позволявам му да прави каквото иска в останалата част на света, ала не бива да се меси в делата ми тук, в Мелцена. Всъщност в Мелцена Ярблек не се чувства в свои води, освен това настоява Вела винаги да бъде с него. А Вела наистина шокира мелцените до смърт.

— Но иначе си е добро момиче — отбеляза Белдин и се ухили. — Когато всичко това свърши, може и да я купя.

— Тя не е крава, нали знаеш?

— Разбира се, че не е. Ако исках крава, щяха да си купя крава.

— Не можеш да купуваш хора.

— Разбира се, че мога — възрази гърбавият магьосник. — Тя е от народа на надраките. Ще се обиди до смърт, ако не направя опит да я купя.

— Много внимавай с камите й — предупреди го Поулгара. — Много е бърза с тях.

Белдин сви рамене.

— Всеки има някой и друг лош навик, нали?

Тази нощ Гарион не спа добре, макар че леглото, което споделяше със Се’Недра, беше меко и удобно. Отначало си помисли, че причината е тъкмо в това. Седмици наред бе спал направо на земята и му се струваше логично, че е отвикнал от меките легла. Ала към полунощ разбра, че леглото няма нищо общо с безсънието му. Времето неумолимо напредваше, срещата му със Зандрамас се приближаваше с всеки изминал ден. Все още знаеше съвсем малко повече, отколкото в самото начало. Във всеки случай сега се намираше по-близо до нея, отколкото в мига, когато започнаха пътешествието — това поне беше сигурно. Ако вярваше на събраната информация, бе изостанал от магьосницата не повече от една седмица. Ала все още продължаваше да върви по следите й и не му беше известно накъде го води Детето на Мрака. Той измърмори няколко мрачни ругатни към безумеца, написал Мринския сборник. Защо всичко трябваше да е толкова загадъчно и неразбираемо? Защо не го беше написал на обикновен и ясен език?

„Защото ако беше така, половината свят щеше да те чака на мястото на последната среща — изрече сухият глас в съзнанието му.“ — „Ти не си единственият, който иска да намери Сардиона, нали знаеш това.“

„Помислих, че си си отишъл завинаги.“

„О, не. Все още съм тук.“

„Колко сме изостанали от Зандрамас?“

„На около три дни път.“

Гарион почувства как в гърдите му се разгаря яркият пламък на надеждата.

„Не се вълнувай толкова — предупреди го гласът. — И не се втурвай като сляп напред, щом попаднеш на следата. Има друго нещо, което трябва да направиш тук.“

„Какво?“

„Знаеш, че не бива да ми задаваш такъв въпрос, Гарион. Не мога да ти отговоря, затова престани да се опитваш да измъкнеш нещо повече от мен.“

„Защо просто не ми кажеш?“

„Защото ако ти разкрия някои неща, другият дух ще бъде свободен да каже нещо на Зандрамас — като например къде е това място, което вече не съществува.“

„Искаш да кажеш, че и тя не знае къде е това място?“ — попита невярващо Гарион.

„Разбира се, че не знае. Ако го знаеше, вече отдавна щеше да е там.“

„Значи в Пророчествата от Ашаба не е описано къде се намира това тайнствено място?“

„Очевидно. Утре бъди много внимателен. Някой ще произнесе мимоходом една фраза, която ще бъде особено важна. Не я пропускай.“

„И кой ще произнесе тази фраза?“

Ала сухият глас вече беше изчезнал.

 

 

На следващата сутрин Гарион и Силк излязоха в града, облечени в дълги тъмносиви роби. Времето беше ветровито. По предложение на Силк Гарион беше свалил Кълбото от дръжката на меча и го носеше скрито под връхната си дреха.

— Мелцените рядко носят оръжие в града — обясни дребният мъж. — Освен това твоят меч привлича вниманието на всички. — Двамата не взеха конете си, а просто излязоха пеш, смесвайки се с гражданите.

— Да започнем с пристанището — предложи Силк. — Всеки кей тук е собственост на различна група търговци и ако разберем къде е спрял корабът на Зандрамас, ще знаем към кого да отправим въпросите си. Така ще съберем допълнителна информация.

— Това ми звучи разумно — каза Гарион и закрачи към пристанището.

— Не тичай — подвикна след него Силк.

— Че аз въобще не тичам.

— Добре тогава, просто се движиш прекалено бързо — рече дребничкият драснианец. — Хората в Мелцена вървят с много по-бавна и величествена походка.

— Знаеш ли, Силк, въобще не ме е грижа какво си мислят за мен хората в Мелцена. Не съм дошъл тук, за да си губя времето.

Силк го хвана за ръката и я стисна здраво.

— Гарион — рече сериозно той. — Знаем, че Зандрамас и слугата й са пристигнали тук. На нея й е известно, че я преследваме, а в Мелцена човек с лекота може да наеме хора, способни да извършат какво ли не. Нека не улесняваме работата им, привличайки към себе си всички погледи.

— Добре — рече Гарион. — Ще правя както казваш.

Поеха с вбесяващо бавни стъпки по една широка красива улица. По едно време Силк спря и измърмори някаква ругатня под нос.

— Какво има? — попита Гарион.

— Виждаш ли онзи човек точно пред нас — онзи с големия нос? Той е от тайната полиция на Брадор.

— Сигурен ли си?

— Познавам го от доста време. — Дребният мъж се изпъчи. — Е, няма как. Той вече ни видя. Да вървим.

Ала човекът с големия като патладжан нос се приближи към тях и застана на пътя им.

— Добро утро, принц Келдар — каза той и леко се поклони.

— Здравей, Рола — отвърна му хладно Силк.

— Ваше величество — добави Рола и се поклони по-дълбоко пред Гарион. — Не очаквахме, че ще се появите в Мелцена. Брадор ще бъде много изненадан.

— Изненадите му действат добре. — Силк сви рамене. — Човек, когото никой не изненадва, става самодоволен.

— Императорът беше направо силно потресен от действията ви, ваше величество — каза Рола с укор на Гарион.

— Сигурен съм, че ще оцелее, след като поразмисли малко.

— Ваше величество, в Малореа за оцеляването си трябва да мислят само онези, които обиждат Кал Закат.

— Не ни заплашвай, Рола — предупреди го Силк. — Ако Негово величество — към когото дръзваш да отправяш тези неприятни думи — реши, че донесението ти до началника на Бюрото по вътрешните работи не го устройва, може въобще да не ти позволи да го напишеш. В крайна сметка Негово величество е алорн, а на теб ти е известно колко гневливи са всички алорни.

Рола отстъпи назад уплашено.

— Винаги ми е приятно да разговарям с тебе, Рола — обърна се към него Силк с тон, даваш на агента да разбере, че трябва да се махне. След това драснианецът и Гарион продължиха напред.

— Обичам да създавам поводи за размишление на хората — усмихна се самодоволно Силк.

— Много лесно се развеселяваш — рече Гарион. — Знаеш, че когато докладът му стигне до Мал Зет, Закат ще залее цялата област със свои хора, опитващи се да ни открият.

— Искаш ли да се върна и да го убия? — предложи Силк.

— Не, разбира се!

— Така си и мислех. Щом не можеш да сториш нищо при определено положение, няма никакъв смисъл да се тревожиш повече, нали?

Когато стигнаха до пристанището, Гарион стисна здраво Кълбото. Понякога тласъците, с които го предупреждаваше мечът на Желязната хватка, бяха много силни и кралят на Рива не желаеше скъпоценният камък да изскочи от дланта му. Двамата продължиха на север покрай кейовете. Пристанището на Мелцена, за разлика от повечето пристанищни градове по света, беше изненадващо чисто и по водата не плуваха никакви отпадъци.

— Как поддържат такава чистота? — попита Гарион. — Искам да кажа — как успяват да изчистят водата?

— Има много тежки глоби за изхвърляне на боклук в района на пристанището — отговори Силк. — Мелцените са принудени да поддържат чистота. Освен всичко друго има и работници, снабдени със специални мрежи, които патрулират в крайбрежните води и събират всички плаващи отпадъци. Така в града няма никаква безработица. — Драснианецът се засмя. — Тази работа наистина е отвратителна и винаги се възлага на хора, които не проявяват особена упоритост в търсенето на редовни трудови занимания. След като прекарат няколко дни в малка лодка, пълна с отпадъци и мъртви риби, амбицията им да си намерят подходяща работа се увеличава неимоверно.

— Знаеш ли — рече Гарион, — това наистина е много добра идея. Чудя се дали… — Кълбото изведнъж се затопли много силно в дланта му и той разтвори леко връхната си дреха и го погледна. То светеше с яркочервен гневен блясък.

— Зандрамас ли? — попита Силк.

Гарион поклати глава и отговори:

— Сардионът.

Силк подръпна нервно върха на носа си.

— Значи сме изправени пред истинска дилема. Кого да следваме — Сардиона или Зандрамас?

— Зандрамас — каза Гарион. — Моят син е при нея.

— Ти решаваш. — Силк вдигна рамене. — Това е последният кей на пристанището. — Ако не открием следата тук, трябва да проверим градската порта от север.

Минаха покрай последния кей, ала Кълбото не прояви никакви признаци, че е открило дирята на Зандрамас.

— Възможно ли е да са отишли на някой от другите острови? — попита Гарион разтревожено.

— Това е възможно само ако са сменили курса, след като са излезли в морето — отвърна Силк. — По крайбрежието има много други места, където е удобно да се хвърли котва. Хайде да огледаме северната порта.

Отново тръгнаха по улиците с убийствено бавни крачки. Минаха няколко пресечки и изведнъж Силк спря и изстена:

— О, не!

— Какво има?

— Виждаш ли онзи дебел мъж, който идва насреща ни? Това е виконт Еска, един от старшите членове на Мелценския консорциум. Непременно ще иска да разговаря с мене по работа.

— Кажи му, че имаме уговорена среща.

— Това няма да свърши никаква работа в неговия случай. Времето не означава нищо за мелцените.

— А, намерих те най-после, принц Келдар — извика дебелият мъж, облечен в дълга сива дреха. — Търсих те из целия град.

— Здравей, виконт Еска — поздрави го Силк и се поклони.

— Аз и колегите ми бяхме изпълнени със страхопочитание след набега ти на стоковия пазар — каза с възхищение виконтът.

Очите на Силк блеснаха лукаво, дългият му нос трепна. След това лицето му придоби оскърбен израз.

— Всъщност допуснах груба грешка, скъпи ми виконте — подхвана драснианецът с тъжен глас. — От такива обемисти стоки, каквито са плодовете и зеленчуците, се извлича малка печалба.

— Чул ли си последните новости на пазара? — попита Еска. Лицето му светкавично се покри с умела маска — самото олицетворение на безпристрастността, — ала в очите му грейна неприкрита алчност.

— Не — излъга Силк. — Не съм запознат с положението на пазара. Все още не съм имал възможност да приказвам с търговския си агент тук, а се връщам от обиколка из провинциите. Инструктирах го да приеме първата оферта, която му предложат — дори ако се наложи да претърпим известна загуба. Сега изпитвам остра нужда от складове, а те са претъпкани до тавана с боб.

— Е, добре — подхвърли Еска, — ще разговарям с колегите си по този въпрос. Може би ще ти отправим една скромна оферта. — След тези думи виконтът започна да се поти обилно.

— Не бих могъл да ви позволя да направите това, Еска. На практика стоката ми не носи никаква печалба. Защо не оставим някой непознат да поеме загубите? Не бих могъл да постъпя така с истински приятели като вас.

— Но, скъпи ми Келдар — възрази Еска с тон, в който вече започваха да се прокрадват нотки на болка. — Ние въобще не очакваме, че ще реализираме огромни печалби. Покупката ни ще бъде преди всичко вид дългосрочна спекулация.

— Ами… — почна нерешително Силк. — Щом като осъзнавате риска от подобна сделка…

— О, да, разбира се, че го осъзнаваме — рече нетърпеливо виконтът.

— Добре тогава — въздъхна Силк. — Защо не пратиш офертата си до Ветер? Надявам се, че няма да се възползваш от положението, в което съм изпаднал.

— О, разбира се, Келдар, разбира се. — Еска бързо се поклони. — Трябва да тръгвам. Неотложна работа ме притиска, нали разбирате.

— О, да — отвърна Силк. — Напълно те разбирам.

Еска се отдалечи, тътрейки крака с необичайно висока скорост.

— Хванах го на въдицата! — изкиска се Силк. — Сега ще оставя Ветер да му измъкне паричките!

— Никога ли не мислиш за нищо друго? — попита Гарион.

— Разбира се, че мисля. Но точно сега сме заети и нямаме на разположение цял ден да слушаме празните му приказки. Хайде да тръгваме.

Изведнъж една мисъл проблесна в съзнанието на Гарион и той попита:

— Ами ако Зандрамас въобще не е влизала в града, а просто го е заобиколила?

— В такъв случай ще се качим на конете и ще обиколим цялата крайбрежна ивица на острова. Все някъде трябва да е спряла, нали?

Когато наближиха северната порта, движението по улиците стана по-натоварено. Карети и конници се появяваха все по-често, гражданите, които обикновено бяха съвсем невъзмутими, сега се движеха по-бързо. Наложи се Гарион и Силк да си пробиват път през тълпата.

— Има ли нещо? — попита Силк.

— Все още не — отвърна Гарион. И в същия миг усети познатото придръпване. — Тя е била тук — съобщи той на Силк. — Излязла е от ей тази уличка… или може би е влязла в нея. Все още не мога да определя точно кое от двете. — Той направи няколко крачки по уличката, ала Кълбото се опита да го избута назад и Гарион се обърна и се върна при Силк. Силният тласък на Кълбото го насочи към портата. — Минала е оттук — каза бързо Гарион.

— Добре — отбеляза Силк. — Хайде да се връщаме при другите. Може би след това ще успеем да открием защо Зандрамас е дошла в Мелцена.