Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (4)

3

Спряха на границата, за да обсъдят положението. Граничният пост беше изоставен, но пред тях се издигаха черни стълбове дим и се виждаха големи групи хора, движещи се из полето — изглеждаха съвсем мънички в далечината.

— Тук нещата са малко по-добре организирани — каза Белдин. — Във Воресебо видяхме само малобройни банди, които повече се интересуваха от плячката по селата и не ги беше особено грижа да навлизат в сериозни битки. Пред нас шайките са по-големи, в тях е установено някакво подобие на дисциплина. Не мисля, че ще успеем да си проправим път с измама, както във Воресебо.

Тот направи цяла серия неясни знаци с ръце.

— Какво казва? — обърна се Белгарат към Дурник.

— Предлага да пътуваме нощем — отвърна ковачът.

— Това е абсурдно, Тот — възрази Сади. — Щом е толкова опасно денем, през нощта сигурно ще е поне десет пъти по-страшно.

Ръцете на Тот отново започнаха да се движат. Незнайно защо Гарион откри, че почти разбира какво се опитва да каже огромният ням мъж.

— Казва, че даваш оценка за предложението му прекалено бързо, Сади — преведе Дурник. — Ако го приемем, определено имаме някои преимущества. — Ковачът се намръщи, отново погледна приятеля си и го попита: — Ами ти как разбра за това?

Тот направи нов знак с ръце.

— О, да — кимна Дурник, след това се обърна към другите. — Казва, че Белгарат, Поул и Гарион могат да ни водят, като приемат формата на животни. Тъмнината няма да бъде никакъв проблем за два вълка и една сова.

Белгарат подръпна замислено ухото си и каза на Белдин:

— Предложението му наистина разкрива редица възможности. По такъв начин ще успеем да избегнем всякакви нежелани срещи. Войниците не се движат много-много в тъмнината.

— Но поставят часовои на пост — изтъкна гърбавият магьосник.

— За мен, Гарион и Поул няма да е трудно да открием къде са те и да ви преведем на безопасно разстояние покрай тях.

— Ще се придвижваме много бавно — намеси се Велвет. — Няма да можем да пътуваме в галоп и ще се налага да заобикаляме всеки часовой, който се изпречи на пътя ни.

— Знаеш ли — рече Силк, — хрумването на Тот никак не е лошо. Дори направо ми харесва.

— Винаги ти е допадало да се промъкваш дебнешком в тъмното, Келдар — каза Велвет.

— А нима на теб не ти харесва?

— Ами как да кажа… — Тя му се усмихна. — Да, и на мен ми харесва. Аз също съм драснианка.

— Това ще ни отнеме прекалено много време — възрази Се’Недра. — Сега разстоянието, което ни отделя от Зандрамас, не е голямо. Ако направим опит да се промъкваме дебнешком, тя отново ще ни остави далеч зад себе си.

— Просто нямаме друг избор, Се’Недра — каза й нежно Гарион. — Ако се опитаме да си пробием път със сила, прекосявайки Ренгел, рано или късно ще се натъкнем на повече войници, отколкото бихме могли да победим.

— Та ти си вълшебник — обвиняващо каза тя. — Можеш просто да махнеш с ръка и те ще изчезнат!

— Във вълшебствата има определени граници, които трябва да се спазват, Се’Недра — намеси се Поулгара. — И Урвон, и Зандрамас водят гролими. Ако се опитаме да направим онова, което предлагаш, всички в Ренгел ще разберат точно къде се намираме.

Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи, долната й устна започна да трепери, тя се обърна и затича през полето, разтърсвана от горчиви ридания.

— Иди при нея, Гарион — каза Поулгара. — Опитай да я успокоиш.

През останалата част от деня се подслониха в една букова горичка край пътя. Гарион се опита да заспи, предчувствайки, че го очаква дълга нощ, но след около час се отказа от намерението си и започна да броди неспокойно из лагера. Нетърпението, обхванало Се’Недра, измъчваше и него. Почти настигаха Зандрамас, ала щом започнеха да се придвижват нощем, скоростта им можеше да се сравни единствено с пълзене. Но колкото и усилено да мислеше, не успяваше да открие никаква друга възможност.

Когато слънцето залезе, вдигнаха лагера и зачакаха да стане достатъчно тъмно.

— Мисля, че открих слабо място в плана ни — рече Силк.

— Така ли? — попита Белгарат.

— Кълбото трябва да може да следва дирята на Зандрамас. Ако Гарион се превърне във вълк, дали безценният камък ще успее да му показва накъде да върви?

Белгарат и Белдин се спогледаха, после Белгарат каза:

— Не зная. Ами ти?

— Нямам представа — отговори Белдин.

— Е, има само един начин да открием какъв е отговорът на този въпрос — рече Гарион.

После подаде юздите на Кретиен на Дурник, отдалечи се от конете, внимателно създаде образ на вълк в съзнанието си и започна да съсредоточава волята си върху него. Както винаги, отново изпита особеното усещане, че се разтапя, след миг вече беше постигнал онова, което желаеше. Отпусна се на задните си лапи и почна да проверява дали всичко в него е наред.

Носът му изведнъж долови позната миризма, той обърна глава и погледна през рамо. Се’Недра стоеше неподвижно на мястото си, разтворила широко очи и притиснала пръсти към устните си.

— Т-това ти ли си все още, Гарион? — попита несигурно.

Гарион се изправи на четирите си лапи и се отърси. Не беше възможно да й отговори — устата на вълка не бе в състояние да произнася човешки думи. Той изтича с къси подскоци до нея и близна ръката й. Малката кралица падна на колене, обви врата му с ръце и притисна буза в муцуната му.

— О, Гарион!

Поддавайки се на някакъв необясним порив, родил се внезапно желанието му да направи някаква палава постъпка, той съвсем преднамерено облиза лицето на Се’Недра от брадичката до челото. Езикът му беше твърде дълъг и твърде влажен.

— Стига! Веднага спри — заповяда тя, ала се разсмя въпреки волята си, опитвайки се да изтрие лицето си. Той завря за миг студения си нос във врата й и Се’Недра се отдръпна. Тогава звярът се обърна и се отдалечи с дълги скокове към пътя, където го зовеше дирята на Зандрамас. Спря в храстите край пътя и надникна внимателно между листата. Ушите му щръкнаха напрегнато, носът му подуши въздуха, търсейки в околността следи от присъствие на непознато човешко същество. След това, удовлетворен, Гарион се измъкна от храстите, прилепи корем до земята и спря по средата на пътя.

Усещането, което изпита, разбира се, не беше същото. Имаше едва доловима разлика в чувството, което му внушаваше притеглянето напред — но без никакво съмнение го усещаше. Изпита особено задоволство и му се наложи да обуздае изгарящото желание да вдигне муцуна към небето и да нададе триумфален вой. След това красивият звяр се обърна и се понесе с величествени скокове към мястото, където се криеха приятелите му. Ноктите му се забиха в тревата и в същия момент го обзе опияняващо чувство на безкрайна свобода. С истинско съжаление той отново прие човешкия си вид.

— Е? — попита го Белгарат.

— Няма никакъв проблем — отвърна Гарион небрежно и потисна желанието си да се изсмее, защото му беше известно, че такова високомерно държане ще раздразни дядо му.

— Наистина ли си сигурна, че този младеж ще ни е необходим през останалата част от пътуването? — обърна се Белгарат към дъщеря си.

— Ами… да, татко — отговори тя. — Струва ми се, че все някъде ще ни влезе в работа.

— Боях се, че ще ми дадеш тъкмо такъв отговор. — Старият вълшебник огледа останалите и каза: — Добре. Значи разбрахме, че Кълбото действа. Поул и Дурник могат да поддържат връзка дори с когато са на голямо разстояние един от друг, така че Дурник ще може да ви предупреди, ако се натъкнем на войници или пък ако следата се отклони от пътя. Движете се ходом, не тичайте, за да не вдигате шум. Бъдете готови да се скриете, и то бързо. Гарион, нека твоят ум поддържа връзка с ума на Поул. Не забравяй, че освен очи имаш нос и уши. От време на време се връщай на пътя — така ще сме сигурни, че не сме се отклонили от следата. Имате ли някакви въпроси?

Всички поклатиха глави.

— Тогава да тръгваме.

— Искаш ли да дойда с теб, момиче? — попита Белдин.

— Благодаря, но е по-добре да съм сама — отклони предложението му Поулгара. — Ястребите не виждат особено добре в тъмнината. Няма да ми бъдеш от особена полза, ако се блъскаш в дърветата.

Осъществяването на плана се оказа изненадващо лесно, защото първото нещо, раждащо се в главите на войниците, след като установяваха лагера си, бе да напалят огъня, второто — да го поддържат цяла нощ. Водени от тези ярки огньове, както моряците от светлината на фар, Гарион и Белгарат успяха да открият с лекота местата за нощуване на всички банди в околността, а после надушиха къде са застанали на пост часовите. По някаква случайност повечето от отредите бяха направили лагерите си недалеч от пътя и приятелите на Гарион съумяха да се промъкнат незабелязано край тях. Полунощ отдавна вече бе минала. Гарион беше пропълзял до върха на един хълм да огледа долината пред тях. В нея се виждаха много огньове, примигващи в мрака.

„Гарион?“ — Гласът на Се’Недра сякаш прозвуча точно над главата му. Той нададе уплашен вой и подскочи високо във въздуха.

След миг успя да възвърне самообладанието си и помисли:

„Се’Недра. Моля те, не прави така! Направо изгубих ума и дума от уплаха. Насмалко да изляза от козината си.“

„Просто исках да разбера дали си добре — рече тя. — Щом се налага да нося този амулет, все пак някога трябва да го използвам, нали?“

„Добре съм, Се’Недра — отвърна той. — Просто не ме плаши повече така. Вълците са неспокойни животни.“

„Деца — намеси се твърдо гласът на Поулгара. — Друг път ще си играете. Опитвам се да чуя Дурник, но вие го заглушавате с бъбренето си.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна автоматично Гарион.

„Обичам те, Гарион“ — прошепна му Се’Недра вместо „довиждане“

През следващите няколко дни пътуваха нощем, а сутрин, щом първите лъчи на слънцето обагреха в златисто хоризонта на изток, търсеха уединени места за укритие. Всичко беше толкова лесно, че накрая Гарион стана непредпазлив и през четвъртата нощ, както тичаше, изведнъж настъпи суха съчка.

— Кой е там? — Гласът долетя срещу вятъра: затова миризмата на войника не беше дошла до ноздрите му. Мъжът навлезе в гъсталака и насочи копието си напред. Ядосан по-скоро на себе си, отколкото на непохватния часовой, Гарион изблъска копието с рамо, изправи се на задните си крака и сложи предните на раменете на ужасения войник. След това започна за ругае — и продължи доста дълго. Гневните му проклятия се чуваха като ужасяващ вой и ръмжене.

Очите на войника изхвръкнаха от орбитите си, когато ужасните зъби на Гарион блеснаха само на сантиметри от лицето му. Той изкрещя и побягна. Гарион се измъкна виновно от храсталака и се отдалечи с големи подскоци.

„Какво стана?“ — долетя до слуха му гласът на Поулгара.

„Нищо — отвърна той, дълбоко засрамен от себе си. — Кажи на Дурник и останалите да се отклонят на запад и известно време да продължат в тази посока. Тази група войници е направила лагера си твърде близо до пътя.“

Вече се зазоряваше, когато вятърът донесе до ноздрите на Гарион миризма на пържен бекон. Той пропълзя през високата трева, ала преди да успее да стигне достатъчно близо и да разбере какво става, срещна дядо си.

„Видя ли ги? — попита кралят на Рива. — Колко са?“

„Около двеста войници — отвърна Белгарат. — С цял керван мулета.“

„Движат се по пътя, нали?“

„Не мисля, че ще представляват някакъв проблем за нас. Чух как двама от тях си приказваха. Изглежда, че работят за Силк.“

„Значи Силк има своя собствена армия?“ — попита недоверчиво Гарион.

„Така излиза. Ще ми се този малък крадец да няма тайни от мен. — Гарион почувства как мислите на стария вълшебник политат някъде далеч. — Поул, кажи на Дурник да изпрати Силк при мен. — След това възрастният мъж погледна Гарион. — Да се върнем на пътя. Ще ми си да си поговоря с гордостта на кралство Драсния.“

Двамата се върнаха с красиви дълги подскоци на пътя, приеха човешкия си образ и се изправиха срещу Силк.

— Напред по пътя има голяма група войници, облечени в сини туники — каза хладно Белгарат. — Случайно да знаеш какви са?

— Че какво правят тук? — попита Силк и се намръщи. — Беше им заповядано да избягват областите, където има размирици и напрежение.

— Може би не са разбрали какво точно им заповядваш. — Гласът на Белгарат прозвуча саркастично.

— Това е постоянна и неотменна заповед. Определено ще разговарям с техния капитан по този въпрос.

— Нима имаш своя собствена армия? — попита Гарион.

— Не зная дали бих избрал точно думата „армия“. Двамата с Ярблек просто платихме на неколцина наемници да охраняват керваните ни.

— Нима това не е ужасно скъпо?

— Не чак толкова, колкото е цената на стоките. Обирите по пътищата са истинска индустрия, с която се препитават цели села в Каранда. Хайде да отидем да поговорим с тях.

— Не би било зле. — Гласът на Белгарат не трепна, макар че в него се промъкнаха враждебни нотки.

— Не одобряваш това мое начинание, така ли, стари приятелю?

— Не прекалявай, Силк. Пет нощи поред дебна из мократа трева, козината ми се проскуба, в опашката ми се заби грамаден трън и ще трябва да дъвча цяла седмица, докато го измъкна, а през цялото това време ти да разполагаш с въоръжен ескорт на един хвърлей от нас!

— Не знаех, че са тук, Белгарат — възрази Силк. — Въобще не трябваше да бъдат в това кралство.

Белгарат изруга.

 

 

Рано сутринта към кервана се приближиха трима мъже на коне — в средата беше Силк, а от двете му страни яздеха Гарион и Белгарат. Един як мъж с лице, изпъстрено с белези от шарка, тръгна към тях и отдаде чест.

— Ваше височество — обърна се той към Силк. — Не знаехме, че странствате в тази част на Малореа.

— Аз пътувам навсякъде по света — отговори му Силк. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас, капитан Ракос?

— Не, разбира се, ваше височество.

— След малко ще дойде останала част от моята група — каза Силк. — Какво ще има за закуска тази сутрин?

— Бекон, пържени яйца, пържоли, топъл хляб, конфитюр — както обикновено, ваше височество.

— И никаква каша?

— Мога да накарам готвача да приготви една тенджера за вас, ако желаете, ваше височество — отвърна Ракос.

— Не, благодаря, капитане. — отклони поканата му Силк. — Струва ми се, че мога да мина без каша — е, поне днес.

— Бихте ли желали да проверите какво е състоянието на войниците?

Силк направи гримаса, след това въздъхна.

— Те очакват това от мен, нали?

— Би било добре за бойния им дух, ваше височество — увери го Ракос. — Войник, когото не проверяват, винаги се чувства недооценен.

— Имаш право, капитане — рече Силк и слезе от коня си. — Накарай ги да се строят и веднага ще повдигна бойния им дух.

Капитанът се обърна и изрева някаква заповед.

— Извинете ме — обърна се Силк към Белгарат и Гарион. — Човек понякога си губи времето с формалности — това е цената да бъдеш командир на собствена армия. — Дребничкият драснианец приглади косата си и оправи гънките по дрехите си, след това последва капитан Ракос към петте редици войници, вече застанали мирно край пътя. Държеше се величествено и педантично изтъкваше липсата на копчета, сочеше необръснатите лица и ботушите, които не бяха лъснати до съвършенство. Дурник, Поулгара и останалите пристигнаха тъкмо когато беше стигнал до последната редица и Белгарат бързо им обясни какво е положението.

Когато Силк се върна при приятелите си, лицето му изразяваше неприкрито самодоволство.

— Наистина ли всичко това бе чак толкова необходимо? — попита го Велвет.

— Момчетата очакват от мен да го направя. — Той сви рамене и хвърли поглед към хората си. — Изглеждат добре, нали? Може би не разполагам с най-голямата армия в Малореа, но пък е най-боеспособната. Защо не отидем да закусим?

— Ял съм войнишка храна — изсумтя Белдин. — Предпочитам да си хвана някой гълъб.

— Правиш прекалено прибързани изводи, Белдин — увери го Силк. — Лошата храна е най-главната причина за недоволство в редиците на всяка армия. Ярблек и аз проявяваме особено внимание и наемаме най-добрите готвачи, освен това осигуряваме по възможност най-доброто ядене за войниците си. Сухата храна може би е на почит в армията на Кал Закат, но не и в моята.

Капитан Ракос се присъедини към тях на закуската. Очевидно беше военен, свикнал с походите, и имаше трудности с приборите за хранене.

— Накъде се е запътил керванът? — попита го Силк.

— Към Джарот, ваше височество.

— И какво превозвате?

— Боб.

— Боб ли? — Гласът на Силк прозвуча малко сепнато.

— Вашите заповеди са такива, ваше височество — каза Ракос. — До нас достигна информация от вашия агент в Мал Зет, точно преди да се разрази чумната епидемия, че сте искали да завладеете пазара, предлагайки навсякъде боб. Складовете ви в Мага Рен са пълни с това вариво, затова напоследък ги прекарваме в Джарот.

— Че защо ли пък съм издал такава заповед? — рече Силк учудено и се почеса по брадата.

— Закат реши да върне армията си от Ктхол Мургос в Малореа — напомни му Гарион. — Предвиждаше да организира военен поход в Каранда. Ти искаше да изкупиш всичкия боб в Малореа, за да прецакаш Бюрото по военните доставки.

— Що за думи използваш, Гарион! — възрази Силк обидено. — Мислех си, че съм отменил тази заповед.

— Не съм чувал такова нещо, ваше височество — каза Ракос. — Стотици тонове боб идват в Мага Рен от Делчин и цяла южна Ганезия.

Силк изстена и после попита:

— Колко трябва да пътуваме, докато стигнем до Джарот? Трябва да сложа край на всичко това.

— Няколко дни, ваше височество — отвърна Ракос.

— А през това време ще идва още и още боб?

— Вероятно, ваше височество.

Силк отново изстена.

 

 

Прекосиха останалата част от кралство Ренгел без повече инциденти. Професионалните войници на Силк очевидно имаха завидна репутация в областта и зле обучените войски на различните групировки им правеха път без никакви схватки. Силк яздеше начело на колоната като същински фелдмаршал и се държеше като пълновластен господар.

— Нима ще го оставиш без никакво наказание за тази постъпка, предприета без твое знание? — обърна се Се’Недра към Велвет след два дни.

— Не, разбира се — отговори й русокосата девойка. — Но засега ще го оставя да се порадва на положението си. По-късно ще имам достатъчно време да го науча на някои истини от живота.

— Ужасна си! — изкикоти се Се’Недра.

— Естествено. Но нима ти не стори същото с нашия герой? — И Велвет погледна многозначително към Гарион.

— Лизел — твърдо каза Поулгара. — Пак издаваш тайни!

— Съжалявам, лейди Поулгара — отвърна гузно русокосата драснианка.

Към следата на Зандрамас скоро се присъедини мрачната алена следа на Сардиона: двете продължиха заедно напред, прекосявайки Ренгел към река Калахар и границата на Селанта. Изглежда двете следи на злото също се бяха насочили към Джарот.

— Защо Зандрамас е тръгнала към морето? — разтревожено попита Гарион дядо си.

— Кой знае? — отвърна Белгарат. — Тя е чела пророчествата от Ашаба, а аз не съм. Може би знае накъде и с каква цел е тръгнала, а аз просто вървя след нея слепешком.

— Но какво ще стане, ако…

— Моля те, не повтаряй непрекъснато „какво ще стане, ако“, Гарион — рече Белгарат. — Имам си достатъчно проблеми.

Прекосиха река Калахар с няколко лодки, които, изглежда, принадлежаха на Силк, и пристигнаха в града-пристанище Джарот, разположен в кралство Ренгел. Докато минаваха по калдъръмените улици, цели тълпи хора излязоха от къщите да ги приветстват. Силк яздеше начело на колоната и благосклонно махаше с ръка в знак, че приема поздравите на посрещачите.

— Какво става? — попита Дурник.

— Неговите хора го обичат — обясни Ерионд.

— „Неговите“ хора ли?

— Кой притежава човека, Дурник? — попита тъжно русокосият младеж. — Онзи, който го управлява ли, или онзи, който му плаща?

Канторите на Силк в Джарот бяха наистина пищни — видът им беше дори прекалено показен. Подовете бяха застлани с дебели малореански килими, стените бяха облицовани с рядка, полирана до блясък дървесина, чиновници в скъпи ливреи се движеха буквално навсякъде.

— Човек трябва да действа съобразно положението, което заема в обществото — каза дребничкият мъж на приятелите си. — Местните жители се впечатляват силно от подобно представление.

— Разбира се — отвърна сухо Белгарат.

— Ти сигурно не мислиш, че аз…

— Я да забравим това, Силк.

— Но всичко това създава толкова голямо удоволствие, Белгарат — ухили се Силк.

И тогава Белгарат направи нещо, каквото Гарион никога не би повярвал, че някой ден ще види — вдигна умолително и двете си ръце към небето, лицето му придоби трагично изражение и Белгарат промълви едва чуто:

— О, защо тъкмо аз трябва да изтърпя всичко това?

Белдин буквално щеше да се пръсне от смях.

— Е? Какво? — сърдито го изгледа Белгарат.

— Нищо, нищо — отвърна Белдин.

Агентът на Силк в Джарот беше един мелцен с опулени очи, казваше се Касвор. Касвор крачеше така измъчено, сякаш цялото бреме на света се бе стоварило върху плещите му, при това непрекъснато въздишаше. Той влезе уморено в канцеларията, където се бе разположил Силк, седнал зад огромно писалище, сякаш върху императорски трон. Останалите си бяха избрали удобни столове, подредени край стената.

— Принц Келдар — поздрави Касвор и се поклони.

— Здравей, Касвор — небрежно отговори Силк.

— Погрижих се да получите помещенията които пожелахте, ваше височество. — Касвор въздъхна. — Странноприемницата се нарича „Лъвът“. Намира се на две пресечки оттук. Запазил съм целия последен етаж за вас и приятелите ви.

Дурник се наведе и прошепна на Гарион.

— В Камаар бяхме отседнали в една странноприемница — не се ли казваше и тя „Лъвът“? Мястото, където ни арестува Брендиг?

— Струва ми се, че във всички градове по света има странноприемница, която носи името „Лъвът“ — отговори му Гарион.

— Отлично, Касвор. Отлично — тъкмо казваше Силк.

Касвор се усмихна едва-едва.

— Как върви бизнесът? — попита Силк.

— Правим добра печалба, ваше височество.

— Колко добра?

— Около четиридесет и пет процента.

— Не е зле. Но все пак трябва да поприказвам с тебе по един друг въпрос. Хайде да престанем да купуваме боб.

— Страхувам се, че вече е късно да сторим това, ваше височество.

— Така ли? — Думите на Силк прозвучаха уплашено, ала очите му светнаха. — Как се случи това?

— До нас долетяха най-различни слухове, освен това няколко пъти пращаха хора от Бюрото по военните доставки. Всички се опитват да купуват боб, но ние изкупихме цялата реколта.

— До зрънце, така ли?

— Да, ваше височество.

— Продавайте боба — рече Силк.

Тези думи, изглежда силно сепнаха Касвор.

— Изкупихме бобената реколта, очаквайки военен поход на император Закат в Каранда. Ала такъв поход няма да има.

— Наистина ли сте сигурен в това, ваше височество?

— Имам достъп до определени източници на информация. Когато истината за похода се разчуе, пазарът за боба ще замре — ще потъне като камък към дъното. Ние не щем няколко милиона тона боб, с които няма да знаем какво да правим, нали? Имаме ли някакви предложения за откупуване?

— Мелценският консорциум прояви известен интерес, ваше височество. Готови са да заплатят с два пункта по-високо от пазарната цена.

— Преговаряй с тях, Касвор. Щом приемат да ни дадат три пункта над пазарната цена, продавай. Хич не ми се ще да ям сам целия боб, натрупан при тебе.

— Да, ваше височество.

Белгарат многозначително се прокашля.

Силк погледна възрастния мъж и кимна.

— Току-що пристигнахме, прекосявайки Воресебо и Ренгел — каза драснианецът. — Нещата там са твърде хаотични.

— Аз също чух за това, ваше височество — отвърна Касвор.

— Има ли размирици и на други места в тази част на Малореа? Предстои ни да свършим някои неща тук и хич не ни се ще да ги правим в области, където вилнее война — ако това не е крайно необходимо, разбира се.

Касвор вдигна рамене.

— Даршива е раздирана от дрязги и заговори, но в това няма нищо ново. През последните десетина години в Даршива цари безредие и размирици. Позволих си да изтегля всички наши хора. Там не е останало нищо, за което би си струвало да положим някакви усилия. — Той погледна към тавана с престорено благочестие и каза: — Дано на Зандрамас й излезе цирей на носа.

— Амин — подкрепи го пламенно Силк. — Има ли някое друго място, което би трябвало да избягваме?

— Положението в северен Гандахар е твърде напрегнато — отговори Касвор. — Но това не ни засяга, защото не търгуваме със слонове.

— Най-мъдрото решение, което сме вземали някога — обърна се Силк към Белгарат. — Имаш ли някаква представа колко може да изяде един слон?

— Говори се, че сега и Пелдан е разтърсван от брожения, ваше височество — продължи Касвор. — Зандрамас разпространява своята зараза във всички посоки.

— Ти виждал ли си я? — попита Силк.

Касвор поклати глава.

— Все още не е идвала чак толкова далеч на изток. Мисля, че се опитва да укрепи позициите си, преди да пристигне тук. Императорът няма да се натъжи особено от загубата на Даршива, Ренгел и Воресеба. Пелдан и Гандахар му създават повече неприятности, а не носят почти никакви приходи. Ала Селанта — и със сигурност Мелцена — са нещо съвсем друго.

— Така е — съгласи се Силк.

Касвор се навъси.

— Все пак дочух нещо интересно, ваше височество — каза той. — По крайбрежието се носи слух, че слугата на Зандрамас Нарадас преди няколко дни наел кораб и отплавал за Мелцена.

— Нарадас ли?

— Може би ваше височество никога не го е виждал, но той бие на очи и сред многобройна тълпа. Очите му са съвършено бели. — Касвор потрепери. — Видът на този човек всява ужас. Както и да е, за него се говори, че е заедно със Зандрамас от самото начало и че е дясната й ръка. Има и други слухове, но не мисля, че би трябвало да приказвам за тях в присъствието на дамите. — Той погледна извинително към Поулгара, Се’Недра и Велвет.

Силк почука замислено с показалец брадичката си.

— Значи Нарадас е отишъл в Мелцена — тихо каза той. — Ще ми се да науча повече подробности за това.

— Ще пратя хора по крайбрежието, ваше височество — каза Касвор. — Сигурен съм, че ще успеем да открием някой, който би могъл да ни даде по-подробна информация.

— Добре — рече Силк и стана. — Ако попаднеш на такъв човек, изпрати го при мен в странноприемницата. Кажи му, че ще проявя голяма щедрост.

— Разбира се, ваше височество.

Силк посочи кожената кесия на пояса си и каза:

— Имам нужда от пари.

— Веднага ще се погрижа за това, принц Келдар.

Когато напуснаха кантората и заслизаха по полираните до блясък каменни стъпала, Белдин издаде остър, недоволен звук.

— Това не е здравословно — измърмори той.

— Кое не е здравословно? — попита го Белгарат.

— Да имаш толкова голям късмет.

— Не те разбирам.

— Не е ли забележително, че Касвор съвсем случайно си спомни нещо, което ти непременно трябваше да узнаеш отнякъде, просто го избъбри сякаш ей така между другото.

— Боговете винаги са били особено привързани към мен — отговори самодоволно Белгарат.

— Значи смяташ, че късметът е бог, така ли? Ако нашият Учител те чуеше да приказваш така, щеше да те остави няколко столетия само на хляб и вода.

— Може би не всичко се дължи изцяло на добрия късмет — подхвана замислено Дурник. — Пророчеството просто е подтиквало някои хора от време на време. Спомням си едно време в Арендия, когато Се’Недра трябваше да произнесе реч. Тя беше толкова ужасена, че едва не се разболя. Докато най-сетне онзи млад благородник не я обиди. Тогава тя се ядоса и речта и буквално подпали хората. Тогава Поул каза следното: че може би Пророчеството е накарало младия мъж да се напие. Така той е обидил Се’Недра, за да я вбеси до такава степен, че тя да измисли речта си. Нима и сега случаят не е точно такъв? Просто е бил пръстът на съдбата, а не на късмета.

Белдин погледна ковача и очите му изведнъж блеснаха.

— Този ковач е истинско съкровище, Белгарат — рече той. — Векове наред търся човек, с когото мога да си поприказвам на философски теми, а той бил тук — точно пред собствения ми нос. — Магьосникът отпусна грубата си ръка на рамото на Дурник. — Когато стигнем в странноприемницата, приятелю, ще сложим началото на един дълъг, дълъг разговор. Той може да продължи няколко столетия, да.

Поулгара въздъхна.

Странноприемницата „Лъвът“ представляваше голяма постройка със стени от жълти тухли и покрив с червени керемиди. Широко стълбище отвеждаше до внушителния й вход, пред който стоеше облечен в ливрея лакей.

— Къде е конюшнята? — попита Дурник.

— Вероятно на гърба на сградата — отговори Силк. — Мелценската архитектура е малко по-различна от стиловете на запад.

Щом приятелите слязоха от седлата, двама коняри веднага дотичаха да отведат конете им. Силк се изкачи по стълбището и лакеят пред вратата направи дълбок поклон.

— Вашето присъствие е истинска чест за странноприемницата, принц Келдар — каза той. — Моят господар ви очаква, за да ви поднесе почитанията си.

— Е, благодаря, приятелю — отговори Силк и му даде една монета. — Сигурно след малко при мен ще дойде един човек — възможно е да бъде моряк или докер. Ще бъдеш ли така добър да го доведеш при мен веднага?

— Разбира се, ваше височество.

Последният етаж на странноприемницата наподобяваше кралски палат. Стаите бяха големи и застлани с красиви килими, стените бяха измазани с бял хоросан, а на прозорците имаше завеси от синьо кадифе. Мебелите бяха масивни и удобни. Всички врати приличаха на арки.

Дурник внимателно изтри краката си преди да влезе и се огледа.

— Тези хора очевидно са твърде силно привързани към арките — отбеляза той. — Самият аз предпочитам конструкции с колони и трегери. Не зная защо, но изпитвам някакво недоверие в арките.

— Постройката е изключително здрава, Дурник — увери го Силк.

— Тази теория ми е известна — отвърна Дурник. — Проблемът е, че не познавам лично човека, който е направил арката, затова се питам дали мога да му имам доверие.

— Все още ли искаш да приказваш с него на философски теми? — обърна се Белгарат към Белдин.

— Защо не? Безпогрешната практичност има своето място в света, а освен това моите разсъждения понякога са доста откъснати от реалността.

— Мисля, че към твоите разсъждения повече приляга думата „вятърничави“, Белдин. Да, вятърничави.

— И трябваше да го кажеш, нали?

Белгарат го огледа критично и отговори:

— Да. Наистина беше наложително да го кажа.

Поулгара, Се’Недра и Велвет се оттеглиха в банята, която беше дори по-голяма от онази в императорския дворец в Мал Зет.

Докато дамите се къпеха, Силк каза на приятелите си:

— Има още няколко неща, за които трябва да се погрижа. Ще се върна скоро.

По едно време, след като всички вече се бяха окъпали, ала бе все още рано за вечеря, в главната всекидневна въведоха дребен жилав мъж, облечен в оцапана с катран роба.

— Казаха ми, че тук имало някакъв си принц Келдар, който искал да си поприказва с мен — рече човекът и се огледа.

— Ами… — Гарион се обърка. — Принцът излезе да се поразходи, но ще се върне всеки момент.

— Не мога да седя тук цял ден и да си клатя краката, момче — възрази дребният човек. — Трябва да свърша куп неща и да се срещна с много хора, разбираш ли ме?

— Но…

— Това не е никакъв проблем — намеси се Дурник с малко по-твърд от типичния за него тон. — Принцът просто искаше да ти зададе няколко въпроса, това е всичко — добави той едва ли не уморено. — Ние с теб ще се справим сами с това, без да безпокоим негово височество. — Ковачът се засмя. — Нали знаеш какви са благородниците — обиждат се от нищо и никакво.

— Точно така, точно така. Човек само трябва да сложи титла пред името си и можем да кажем, че си е изгубил ума от превземки и надутост.

Дурник разпери ръце.

— Какво повече от теб мога да кажа аз? Защо не седнем да си поговорим малко спокойно като хората? Искаш ли пиво?

— Слушай, понякога ми се случва заедно с пивото и да похапна за вечеря. — Дребният мъж се ухили. — Ти си човек по моя вкус, приятелю. Какъв си по професия?

Дурник протегна грубите си, мазолести ръце, по които имаше белези от изгорено, и каза:

— Ковач съм.

— Тюх! Тюх! — възкликна докерът. — Тежка работа си си избрал, приятелю. Аз пък работя на доковете. И моята работа е тежка, но поне е под открито небе.

— Така е — съгласи се Дурник. След това се обърна и щракна с пръсти към Белгарат. — Я виж дали можеш да намериш малко пиво за мен и моя приятел. Вземи една халба и за себе си — ако ти се пие с нас.

Белгарат изсумтя недоволно, но отиде до вратата да поговори със слугата, който чакаше отвън.

— Този е роднина на жена ми — довери се Дурник на изцапания с катран докер. — Не е много умен, но настоява да проявявам уважение към него. Нали знаеш — така си върви светът.

— О, зная. Моята собствена скъпоценна съпруга има десетки братовчеди и братовчедки, които не могат да различат брадва от лопата — толкоз са прости. Ала доста ги бива да се наливат с пиво за моя сметка, така да знаеш.

Дурник се засмя, после попита:

— Как е работата? Искам да кажа как върви там, на доковете?

— Много е тежко. Направо смазващо. Господарите задържат цялото злато за себе си, а ние вземаме медните монети.

Дурник се засмя иронично.

— Нима винаги не става така?

— Така е, приятелю. Така е.

— Няма справедливост на този свят — въздъхна Дурник — И човек трябва само да се моли да го подминат злите ветрове на съдбата.

— Истината говориш, да. Виждам, че и ти си страдал от лоши господари.

— Случвало се е — призна Дурник. И пак въздъхна. — Е, сега да поговорим по работата, за която си дошъл. Принцът се интересува от човек с бели очи. Ти виждал ли си го?

— Аха — възкликна докерът. — Онзи ли? Дано потъне в някоя помийна яма чак до веждите!

— Значи си го срещал, така ли?

— И срещата ми с него никак не беше приятна — вярвай ми.

— Добре тогава — рече спокойно Дурник. — Виждам, че имаме еднакво мнение за този човек.

— Ако си решил да го убиваш, ще ти дам назаем куката си.

— Интересно предложение — засмя се Дурник.

Гарион се вгледа изумен в стария си приятел. Това беше нова страна в характера на Дурник, с която кралят на Рива никога не се беше сблъсквал. Той хвърли бърз поглед към Поулгара и забеляза, че и тя е разтворила широко очи, изненадана до крайност.

В този момент Силк влезе в стаята, ала остана неподвижно на мястото си, защото Велвет му направи знак да не се намесва.

— Както и да е — продължи лукаво Дурник, — какъв по-добър начин да развалим настроението на тип, когото и двамата не харесваме, от това да провалим неговия план, който той е подготвял вече цяла година?

Докерът се ухили свирепо.

— Слушам те, приятелю — изрече пламенно той. — Кажи ми как да сложа прът в колелата на белоокия и ще бъда твой човек до гроб. — След това плю на дланта си и протегна ръка на Дурник.

Дурник също плю на десницата си и двамата стиснаха ръце, спазвайки ритуала, стар като света. После ковачът поверително сниши глас.

— Значи така — подхвана той. — Чухме, че онзи, белоокият — дано му изпадат всичките зъби, — бил наел кораб до Мелцена. Искаме да научим кога е тръгнал, какъв е бил корабът, кой се е срещал с него и къде ще хвърли котва.

— Та това е съвсем проста работа — заяви сърдечно докерът и се намести удобно на стола.

— Хей, ти — подвикна Дурник на Белгарат. — Кога ще ни донесеш пивото?

Белгарат отново изсумтя.

— Напоследък е трудно човек да намери добри домашни помощници — въздъхна Дурник.

Поулгара правеше усилени опити да не се разсмее.

— Слушай сега, приятел — рече докерът и се наклони напред поверително. — Това, което ти казвам, го видях със собствените си очи, така че не ти предлагам някакъв слух или приказки от втора или трета ръка. Преди пет дни белоокият дойде и започна да се разхожда по доковете. Беше призори, утрото беше мрачно — една от онези сутрини, когато човек не може да направи разлика дали има мъгла, или пушек от комин пред очите му. В такива случаи никак не ти се ще да дишаш дълбоко, нали? Както и да е. Та значи онзи, белоокият, дойде на доковете, а с него имаше някаква жена. Беше облечена в черна дреха с качулка и още нещо — с нея имаше едно малко момче.

— Как разбра, че е жена? — прекъсна го Дурник.

— Че нали имам очи, човече! — изсмя се докерът. — Жените не вървят като нас. Те поклащат бедрата си по особен начин и никой мъж на този свят не може да ги имитира. Да, белоокият беше придружаван от жена, разчитай на думата ми. А малкото момченце беше красиво като изгрева на слънцето, но ми се стори, че е малко тъжно. Изглеждаше здраво хлапе и си мисля, че най-голямото му желание беше да грабне някой меч и да се отърве от онези двамата, защото изведнъж ми стана ясно, че детето никак не ги харесва. Както и да е, тримата се качиха на борда на един кораб. И отплаваха в мъглата. По доковете се говореше, че щели да отплават до град Мелцена — щели да хвърлят котва в някакво малко тихо заливче наблизо. Предполагам, че са искали да се вмъкнат незабелязано в града, защото по онези места белоокият и жената били добре познати на хората.

Дурник сграбчи здраво десницата на изцапания с катран дребен мъж и каза:

— Приятелю. Ще забием такъв здрав прът в колелата на белоокия, че ще ни помни, докато е жив.

— С радост бих ви помогнал в тази работа — рече замечтано докерът.

— Вече го стори, приятелю — увери го Дурник. — Вече много ни помогна. Аз ще го фрасна един-два пъти от твое име. Силк — продължи ковачът сериозно. — Мисля, че трябва да платим на нашия приятел за труда, който си направи заради нас.

Силк, който изглеждаше изпълнен с истинско страхопочитание, извади няколко монети от кесията си.

— Само толкова ли? — попита го критично Дурник.

Силк удвои броя на монетите. След това, забелязвайки неодобрителния поглед на ковача, извади още толкова — само че този път златни.

Докерът излезе от стаята, стиснал здраво парите, сякаш се боеше, че някой ще му ги отнеме.

Без да каже нито дума, Велвет стана и направи грациозен реверанс пред Дурник с най-искрено уважение.

— Откъде си се научил да правиш това? — попита го Силк.

Дурник го погледна с известна изненада.

— Никога ли не си продавал коне на селски панаир, Силк?

— Защо се впусна в толкова приказки? — попита Белгарат.

Дурник сви рамене.

— Много пъти съм срещал подобни хора. Те могат да ти помогнат много, ако успееш да ги убедиш, че имат причина да го направят. Ала същевременно се обиждат много лесно и подходът ти към тях трябва да е много внимателен. — Ковачът се усмихна. — Ако имах повече време, можех да продам на този човек дори кон с три крака — при това щях да го убедя, че е направил блестяща сделка.

— О, Дурник! — възкликна Поулгара и обви ръце около врата на ковача. — Какво ли щях да правя без тебе?

— Надявам се, че никога няма да ни се наложи да разберем — рече той.

— Добре — прекъсна ги Белгарат. — Сега знаем, че Зандрамас е отишла в Мелцена. Въпросът е защо?

— За да се измъкне от нас? — предположи Силк.

— Не мисля така, Келдар — възрази Сади. — Центърът на нейната власт е в Даршива. Защо ще се отдалечава тъкмо в противоположната посока?

— Ще поработя по въпроса — отвърна драснианецът.

— Какво има в Мелцена? — попита Велвет.

— Нищо особено — побърза да й отговори Силк. — Нищо, ако не броиш парите — това е най-голямото финансово средище в цял свят. Поне такава е последната информация, с която разполагам.

— Нима Зандрамас се интересува от пари? — попита русокосото момиче.

— Не — отвърна твърдо Поулгара. — Парите за нея нямат никакво значение — поне на този етап. Нещо друго я е накарало да предприеме това пътуване.

— Единственото нещо, от което се интересува Зандрамас сега, е Сардионът, нали? — рече Гарион. — Възможно ли е Камъкът на злото да се намира някъде из островите?

Белдин и Белгарат се спогледаха.

— Какво е значението на онази фраза? — попита Белдин, изгубил всякакво търпение. — Мисли, Белгарат. Какво е значението на израза „Мястото, което вече не съществува“?

— Ти си по-умен от мен — отвърна остро Белгарат. — Ти намери отговора на тази гатанка.

— Ненавиждам гатанките.

— Мисля, че единственото, което можем да направим, е просто да вървим след нея — така ще разберем всичко — изтъкна Силк. — Зандрамас знае точно къде се е запътила, а ние — не. Така че бездруго нямаме голям избор, нали?

— Сардионът също е бил в Джарот — замислено каза Гарион. — Това се е случило преди много време, но Кълбото долови следата му пред самия град. Ще отида до пристанищните докове. Ще ми се да проверя дали двете следи — тази на Зандрамас и на Черния камък — все още още вървят заедно. Възможно е Зандрамас да разполага с някакъв начин, позволяващ й да следва Сардиона — също като нас. Може би не й е известно къде точно отива. Има вероятност просто да върви по дирята на Сардиона.

— Той има право — съгласи се Белдин.

— Ако Сардионът е скрит някъде в Мелцена, всичко може да свърши още преди края на тази седмица — добави Гарион.

— Не. Все още е прекалено рано — заяви решително Поулгара.

— Прекалено рано ли? — възкликна Се’Недра. — Поулгара, бебето ми го няма повече от година. Как може да казваш, че все още е прекалено рано?!

— Между двете неща няма нищо общо, Се’Недра — отвърна вълшебницата. — Ти чака повече от година завръщането на сина си. Аз чаках повече от хиляда години да се появи Гарион. Съдбата, времето и боговете не обръщат внимание на нашето летоброене. В Ашаба Кайрадис каза, че до последната среща остават девет месеца — а до изтичането им остава много време.

— Може би е сбъркала — възрази Се’Недра.

— Може би… но грешката й във всеки случай е не повече от секунда, скъпа.