Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (3)

2.

Тази сутрин станаха късно. Напрежението през изтеклите няколко седмици, изглежда, най-сетне беше надвило Гарион и макар че светлината, нахлуваща през отвора на палатката, му подсказваше, че слънцето вече се е изкачило високо в небето, никак не му се ставаше. Чуваше подрънкването на съдовете, с които Поулгара приготвяше закуската, долавяше и човешки гласове. Знаеше, че тъй или иначе скоро все пак трябва да стане. Помисли си дали да не подреме още малко, ала реши да не го прави. Раздвижи се внимателно, за да не събуди Се’Недра, и се измъкна от одеялата. Наведе се и нежно целуна косата й, после облече покритата с ръжда туника, взе меча и ботушите си и излезе от палатката.

Поулгара, облечена в сивите си дрехи за пътуване, шеташе край огъня и както обикновено си тананикаше. Силк и Велвет разговаряха тихо наблизо. Незнайно защо Силк се беше преоблякъл и сега носеше мек перленосив жакет, който подсказваше, че дребничкият драснианец ще се представя за богат търговец. Белгарат, разбира се, бе със старата си туника, кърпените панталони и ботушите от различни чифтове. Дурник и Тот ловяха риба в близкото езеро, а Ерионд разседлаваше дорестия си жребец. Останалите очевидно още не бяха станали.

— Помислихме, че ще спиш цял ден — рече Белгарат, щом Гарион седна на един пън да нахлузи ботушите си.

— Аз също си помислих да го направя — призна Гарион, изправи се и погледна към отсрещния бряг на блещукащото езеро. Там имаше горичка от трепетлики и цветът на стволовете им наподобяваше този на току-що навалял сняг. Листата бяха започнали вече да пожълтяват и проблясваха на слънчевите лъчи като ковано злато. Въздухът беше хладен и леко влажен. Кралят на Рива въздъхна и попита Силк: — Защо си облякъл тази пищна премяна?

Силк сви рамене.

— Навлизаме в област, където съм доста известен — отвърна той. — Може да извлечем някаква полза от това — стига да ме познаят. Напълно ли си сигурен, че трябва да вървим на югоизток?

Гарион кимна.

— Отначало имаше малко объркване, но после всичко се изясни.

— Какво объркване? — попита го Белгарат.

— Сардионът също е бил тук — преди много време. Стори ми се, че за няколко секунди Кълбото искаше да следва и двете следи едновременно. Трябваше да поговоря с него твърде решително по този въпрос. — Гарион преметна ножницата на гърба си и я закопча, след това я издърпа малко напред, за да му бъде по-удобно. Кълбото върху дръжката на меча сияеше с гневен ален цвят.

— Защо го прави? — попита с любопитство Силк.

— Заради Сардиона — отговори Гарион, погледна през рамо към сияещия камък и му каза: — Спри вече.

— Не наранявай чувствата му — предупреди го Силк. — Можем да си докараме големи неприятности, ако реши да ни се разсърди.

— Кое кралство е разположено на югоизток? — обърна се Белгарат към дребничкия мъж.

— Воресебо — отвърна Силк. — В него няма почти нищо, като изключим малобройните пътища, използвани от керваните, и няколко мини високо в планините. В Панор има пристанище. Понякога се отбивам там на връщане от Мелцена.

— Там живеят каранди, нали?

— Да, но са дори по-сурови и необразовани от събратята си в централните кралства — ако това въобще е възможно.

Ястребът със сините пера по крилете описа величествена спирала в яркото утринно небе, спусна се, проблесна за миг и щом докосна земята, прие формата на Белдин. Дребният гърбав магьосник беше облечен в обичайните си парцали, а по брадата и косата му висяха сламки и клечки. Той потрепери и измърмори:

— Мразя да летя, когато е студено. Болят ме крилете от мразовития въздух.

— Всъщност не е чак толкова студено — отбеляза Силк.

— Я литни на две хиляди стъпки, че да те видя тогава. — Белдин посочи към небето, след това се обърна и изплю две-три мокри сиви пера.

— Пак ли си излапал някоя беззащитна птица? — попита Поулгара.

— Нали трябваше да закуся, Поул — отвърна той. — Просто един гълъб тази сутрин се беше събудил прекалено рано.

— Не е трябвало да го правиш, знаеш ли. — Тя почука изразително с дългата дървена лъжица по бълбукащата тенджера.

Белдин сви рамене.

— Светът няма да усети липсата на един гълъб.

Гарион потрепери.

— Как можеш да ги ядеш сурови?

— Просто свикваш. Знаеш ли, никога не съм имал особен успех, когато съм опитвал да запаля огън с ноктите на краката си, за да приготвя нещо за хапване. — Той погледна Белгарат и продължи: — Напред ни очакват неприятности. Навсякъде дими. Освен това има десетки групи въоръжени мъже.

— Успя ли да разбереш какви са?

— Не можах да стигна толкова близо. В подобни тълпи обикновено има един-двама отегчени стрелци с лъкове. Хич не ми се ще да загубя перата от опашката си само защото някой идиот иска да се изфука пред другарите си колко е ловък.

— Това случвало ли се е някога? — попита Силк.

— Веднъж — преди много, много време. Оттогава бедрото все още ме боли, щом дойдат студени дни и нощи.

— И направи ли нещо по въпроса?

— Ами побъбрих си със стрелеца. Помолих го да не прави такива неща в бъдеще. Когато си тръгнах, момъкът трошеше лъка на коляното си. — Гърбавия отново се обърна към Белгарат. — Сигурни ли сме, че вървим във вярна посока?

— Кълбото е сигурно.

— Тогава ще трябва да рискуваме. — Вълшебникът се огледа. — Защо още не сте прибрали палатките?

— Реших, че няма да е лошо, ако позволя на всички да поспят малко повече. Мисля, че имахме напрегнато пътуване, а ни предстои дълъг и труден преход.

— Винаги подбираш такива идилични местенца за почивка, Белгарат — отбеляза Белдин. — Смятам, че дълбоко в себе си си романтик.

Белгарат сви рамене.

— Никой не е съвършен.

— Гарион — извика Поулгара.

— Да, лельо Поул?

— Защо не събудиш останалите? Закуската е почти готова.

— Веднага, лельо Поул.

След закуска прибраха палатките и поеха по следата на Зандрамас, следвайки Белдин, който летеше напред, разузнавайки възможните опасности по пътя. Беше приятно топло и във въздуха се носеше силното ухание на вечнозелени дървета. Странно притихнала, Се’Недра яздеше до Гарион, обвила плътно тялото си с тъмносивото наметало.

— Какво има, скъпа? — попита я кралят на Рива.

— Тя не беше с Геран — измърмори тъжно малката кралица.

— Имаш предвид Зандрамас? Да, не беше.

— А тя наистина ли се появи пред нас, Гарион?

— В известен смисъл — да; ала същевременно не е била тялом на мястото, където я видяхме. Също както става и с Кайрадис — тя хем се появява пред нас, хем не.

— Нищо не разбирам.

— Всъщност образът, който видяхме, беше нещо повече от обикновена проекция, ала същевременно не е самото живо същество. Снощи разговаряхме за това и Белдин ми обясни. Да си призная, не разбрах всичко, което ми каза. Понякога обясненията на Белдин са много неясни.

— Той е много умен, нали?

— Ала не е много добър учител. Губи търпение, когато трябва приказва с хора, неспособни са следват мисълта му с достатъчна бързина. Както и да е — положението, че Зандрамас е наполовина проекция и наполовина човешко същество, я прави много опасна. Ние не сме в състояние да я нараним, но тя може да нарани нас. Вчера без малко не те уби — когато Поледра я спря. Тя много се страхува от Поледра.

— Това беше първият път, когато видях баба ти.

— Всъщност не е така. Тя беше и на сватбата на леля Поул, помниш ли? Тя ни помогна и в Улголандия, когато трябваше да се бием с елдрака.

— Но първия път беше приела формата на кукумявка, а втория — на вълчица.

— Не мисля, че това има някакво значение в случая с Поледра.

Се’Недра изведнъж се разсмя.

— Какво ти е толкова смешно?

— Когато всичко това свърши и се приберем у дома с нашето бебе, защо не се превърнеш за известно време във вълк?

— Че защо?

— Ще е много хубаво да си имам огромен сив вълк, изтегнал се пред камината. През студените нощи ще заравям краката си дълбоко-дълбоко в козината ти.

Той я изгледа проницателно.

— Ще те почесвам между ушите, Гарион — предложи малката кралица. — Освен това ще ти давам хубави кокали от кухнята и ще можеш да си ги глозгаш, колкото желаеш.

— Недей — твърдо каза той.

— Но винаги ми е студено на краката.

— Забелязал съм.

Пред тях Сади и Силк спореха разгорещено.

— Абсолютно не — заяви енергично Силк.

— Наистина смятам, че проявяваш неблагоразумие по този въпрос, Келдар — възрази Сади. Евнухът беше съблякъл блестящата във всички цветове на дъгата копринена роба и сега носеше туника както западните народи, панталони и високи здрави ботуши. — Системата за разпространение вече е на твое разположение, освен това аз имам достъп до неизчерпаем резерв. Можем да спечелим милиони.

— Забрави това, Сади. Няма да търгувам с опиати.

— Но ти търгуваш с всичко останало, Келдар. Към нас се простира огромен пазар, който само чака някой да го овладее. Защо позволяваш на скрупулите да пречат на бизнеса?

— Ти си нийсанец, Сади. Опиатите са част от твоята култура, затова не би могъл да ме разбереш.

— Лейди Поулгара използва опиати, когато лекува болни — изтъкна Сади в своя защита.

— Това е съвсем различно.

— Не виждам защо.

— Никога не бих могъл да ти го обясня.

— Разочарован съм от тебе, Келдар — въздъхна Сади. — Ти си шпионин, наемен убиец и крадец. Мамиш, когато играеш на зарове, фалшифицираш пари и нямаш никакви скрупули по отношение на омъжените жени. Жестоко мамиш клиентите си и се наливаш с пиво като смок. Ти си най-поквареният човек, когото съм срещал, ала отказваш да прекараш няколко безвредни съединения, които биха изпълнили с щастие хората, когато ги купят.

— Човек все трябва да сложи граница някъде — отвърна Силк.

Велвет се размърда на седлото си и погледна назад към тях.

— Това е един от най-очарователните разговори, които съм чувала, господа — направи им комплимент тя. — Особено сравняването на морала ви. — След което им се усмихна и трапчинките грейнаха ослепително на лицето й.

— А… маркграфиня Лизел — рече Сади. — Случайно пак да сте ми взели Зит?

— Всъщност да, Сади — Девойката, чиято коса наподобяваше цвета на пресен пчелен мед, вдигна ръка. — Но този път не я откраднах. Тя сама допълзя посред нощ в палатката ми и се свря в любимото си скривалище. Бедното животинче буквално трепереше от студ.

Силк леко пребледня.

— Искаш ли да ти я върна? — обърна се Велвет към евнуха с бръснатата глава.

— Не — въздъхна Сади и потри с длан голото си теме. — Щом е щастлива, нека я оставим на мястото, което сама си е избрала.

— Наистина е щастлива — буквално мърка от удоволствие. — Велвет леко се навъси. — Смятам, че трябва да се грижиш по-добре за диетата й, Сади. Струва ми се, че мъничкото й коремче все повече се подува. — Тя отново се усмихна. — Не бихме желали пред очите ни да пълзи дебела змия, нали?

— О, не, разбира се — възкликна Сади.

В най-високата точна на прохода имаше голямо изсъхнало дърво. Ястребът със синя ивица по крилете бе кацнал на един от голите клони и енергично почистваше перата си с клюн. Когато приятелите се приближиха, птицата се спусна надолу и след миг пред тях се изправи Белдин, бълвайки ругатни.

— Какво става? — попита го Поулгара.

— Попаднах на отвратително въздушно течение. Сплъстиха ми се перата — изръмжа той. — Знаеш как се чувстваш в такива случаи.

— О, знам. Непрекъснато ми се случва.

— Перата ти са прекалено меки.

— Не аз съм създала совите, Белдин. Така че не ме обвинявай, че перата ми са меки.

— Напред има кръстопът и кръчма — рече Белдин на Белгарат. — Искаш ли да се отбием там, за да проверим какво става долу в равнината?

— Тази идея никак не е лоша — съгласи се Белгарат. — Не е нужно да си създаваме неприятности, ако можем да ги избегнем.

— В такъв случай ще ви чакам в кръчмата — заяви Белдин и се издигна в небето.

— Защо все избира кръчма? — въздъхна Поулгара.

— Защото хората, които пият, обичат да приказват, Поул — обясни й Белгарат. — В кръчма за пет минути можеш да събереш повече информация, отколкото за цял час на чашка чай.

— Знам си, че винаги намираш убедителни оправдания.

— Естествено.

Продължиха надолу, докато стигнаха до кръчмата — ниска сграда, направена от греди, измазани с кал. Покривът беше увиснал, дървените плочки, служещи за керемиди, се бяха огънали от времето. Жълтеникавокафяви пилета ровеха в прахта пред вратата, една голяма шарена свиня лежеше в кална локва пред тях и цяла дузина прасенца сучеха щастливо от нея. Няколко мършави коня бяха вързани пред кръчмата и трима каранди, облечени в изтъркани кожени дрехи, хъркаха на малката веранда пред вратата.

Поулгара спря коня си на няколко крачки от постройката, подуши спарената миризма на вонящата кръчма и каза:

— Дами, мисля, че ние ще предпочетем да почакаме навън на сянка.

— Уханието наистина е доста особено — съгласи се Велвет.

— Ти също, Ерионд — заяви твърдо Поулгара. — Не е нужно да започнеш да придобиваш лоши навици толкова отрано. — И вълшебницата подкара коня си към една горичка от високи ели, разположена на значително разстояние от кръчмата. За миг Дурник и Тот се спогледаха, след това тръгнаха след нея, следвани от Велвет, Се’Недра и Ерионд.

Сади понечи да слезе от коня си пред пивницата, после помириса въздуха и почти се задави.

— Това място не е по вкуса ми, господа — рече той. — Мисля, че аз също ще почакам навън. Освен това сега е тъкмо време да нахраня Зит.

— Както искаш. — Белгарат сви рамене, слезе от седлото и поведе останалите към кръчмата. Прекрачиха хъркащите на верандата каранди и влязоха.

— Разделете се и се пръснете — измърмори възрастният мъж. — Разговаряйте с колкото се може повече хора. — Той погледна Силк. — Не сме тук, за да правим бляскава търговска кариера.

— Имай доверие в мен — отвърна драснианецът и бързо се отдалечи.

Гарион спря до вратата и присви очи, за да привикнат с мрака в постройката. Нямаше никакви признаци, че кръчмата някога е била почиствана. Подът беше посипан с изгнила слама и вонеше на разлята бира, в ъглите лежаха вмирисани остатъци от различни гозби. В срещуположния край на помещението пушеше грубо направена камина. Масите бяха от обикновени дъски, поставени на дървени магарета, пейките също. Гарион забеляза, че Белдин вече разговаря с няколко каранди в един от ъглите, и понечи да отиде при него.

Докато минаваше покрай една от масите, усети, че настъпва нещо меко. Разнесе се недоволно квичене, след това изведнъж се чу тропот от забързаните стъпки на някакво животно.

— Я не стъпвай на парсето ми — каза войнствено един каранд с гурелясали очи. — Аз не стъпвам на твоето парсе, нали?

В първия миг Гарион не го разбра, но карандът продължи:

— И си гледай в карката!

— Какви „карка“?

— Карката, дето си нахлузваш чизмите, ясно ли ти е?

— А, да, краката. Разбрах.

— Точно това ти казах — „карката“!

— Съжалявам — извини се Гарион — Отначало не схванах какво ми приказваш.

— Това е проблемът с вас, чужденците. Не загрявате какво ви приказваме, а то е ясно като бял ден.

— Защо не изпием заедно по една бира? — предложи Гарион. — Ще се извиня на прасето ти веднага щом се появи, обещавам.

Карандът го изгледа подозрително. Беше старец с побеляла брада и беше облечен в дрехи, направени от зле ощавени кожи. Шапката му беше от цяла кожа на язовец — краката и опашката на животното висяха от нея. Беше много мръсен и из брадата му подскачаха рояци бълхи.

— Аз плащам — каза Гарион и седна на масата срещу собственика на прасето.

Лицето на каранда видимо засия.

Изпиха по две халби вкисната бира, ала карандът примляскваше и вдигаше очи към тавана, сякаш никога в живота си не бе опитвал по-великолепно пиво. Нещо студено и влажно докосна ръката на Гарион и той бързо я отдръпна. После погледна надолу и срещна две сини очи, оградени от остри бели мигли. Прасето очевидно съвсем наскоро беше излязло от калта и носеше със себе си миризмата й.

Старият каранд се изкикоти.

— Това е парсето ми — отбеляза той. — Много добро парсенце е и въобще няма зъб на никого. — Облеченият с кожи мъж примигна, сякаш бе късоглед. — То е сираче, разбираш ли.

— О, така ли?

— Обаче от майка му стана страхотен бекон! — Старецът се изсекна и изтри носа си с ръкав. — Понякога тя страшно много ми липсва — призна той. След това отново изгледа Гарион и каза: — Много голям нож си нарамил.

— Голям е — съгласи се Гарион и разсеяно почеса ушите на прасенцето. Животното затвори очи, обзето от истинска наслада, отпусна глава в скута му и започна доволно да грухти.

— Слязохме по пътя, прекосяващ планината — подхвана Гарион, — и видяхме в равнината много дим. Има ли някакви неприятности там?

— Там стават най-страшните неща на света, приятелю — отвърна сериозно старецът и отново погледна Гарион с присвити очи. — Ти не си от ония малореанци, нали?

— Не съм — увери го Гарион. — Не съм малореанец. Роден съм далеч на запад.

— Не знаех, че има нещо по-далеч на запад от Малореа. Както и да е, долу, в равнината, цели тълпи са се хванали за гушите и спорят ли спорят за някаква религия.

— Че каква религия?

— Самият аз не разбирам много-много от тези неща — призна карандът. — Някои хора схващат религията, други — не. На мен лично тя никак не ми е ясна. Да оставим боговете да се грижат сами за себе си — това ми е мнението. Аз ще се грижа за себе си, за децата, и внуците и така ще сме квит — всички ща са доволни, нали?

— Струва ми се мъдро — рече предпазливо Гарион.

— Радвам се, че възприемаш така нещата. В Даршива се подвизава някаква Зандрамас. Та значи тази Зандрамас — тя е гролимка, да го знаеш от мен — се появила и във Воресебо и започнала да приказва за някакъв нов бог на ангараките — разбираш ли, твърдяла, че Торак вече е мъртъв. Обаче мене това знаеш ли колко ме интересува, а? Точно колкото го интересува парсенцето ми. А то е умно животно и веднага усеща кога хората дрънкат глупости.

Гарион потупа прасенцето по гърба и то издаде силно, изпълнено с дълбоко задоволство грухтене.

— Добро прасенце — рече Гарион и веднага се поправи: — Искам да кажа добро „парсенце“.

— Много съм привързан към него, да знаеш. Не можеш да си представиш колко ми е топличко, като се сгуши до мен през студените нощи — пък и въобще не хърка. Е, господине, бях започнал да ти разправям за Зандрамас — тази жена, разбираш ли, дойде при нас и като взе да проповядва и да крещи, просто не мога да ти опиша какви ги приказваше. Всички гролими паднаха като круши на земята и забиха носове в прахта, демек признават силата й. Добре обаче преди известно време цяла група други гролими дойдоха от планината и взеха да разправят, че Зандрамас се била побъркала и говорела само лъжи. Над земите на ангараките наистина щяло да има нов бог, но Зандрамас излъгала кой ще е той. Ето затова цялата равнина долу е в пушеци. И всички само палят и избиват де когото видят, при това не млъкват — все проповядват кой според тях щял да е новият бог. Лично аз не ща да имам нищо общо нито с тая, нито с оная страна. Взимам си парсенцето и двамата отиваме в планината, пък те нека се изколят до крак, щом искат. Когато пушилката утихне, ще се върнем — тогава ще се кланям на онзи олтар, дето се е наложил след цялата дандания.

— Значи Зандрамас е жена? — попита Гарион.

— Да! Можеш ли да повярваш в това? — изсумтя сърдито карандът. — По-глупаво нещо не съм чувал през живота си! Жените трябва да си знаят мястото и да не си пъхат носовете в мъжките дела.

— Виждал ли си я някога?

— Както вече ти казах, въобще не се бъркам в тия спорове около религията. Аз и парсенцето си знаем нашите работи и хич не се интересуваме от проповеди, така да знаеш.

— Добре си го намислил — каза Гарион. — Но аз и приятелите ми ще трябва да прекосим равнината. Само от гролимите ли трябва да се пазим?

— Ето, сега напълно ми стана ясно, че не си оттука — заяви старецът и недвусмислено погледна празната си халба.

— Слушай — предложи му Гарион. — Искаш ли да изпием по още една? — Измъкна монета от кесията си и повика кръчмаря.

— Цялата работа, приятелю — продължи словоохотливият собственик на прасенцето, — е, че в тази част на страната гролимите винаги ходят с многобройна войска. Войниците, които следват Зандрамас, са от армията на краля на Воресебо. Старият крал въобще нямаше вземане-даване с религиозните свади, но него го свалиха от престола — от мен да го знаеш. Синът му реши, че старецът е твърде оглупял да управлява кралството, затова изхвърли баща си от трона и сам седна на него. Синчето е опасен хитрец — това от мен да го знаеш — и само наблюдава кой ще победи, за да се присъедини към него. Затова взе страната на Зандрамас, обаче тъкмо тогава се появи онзи… как му беше името? Да, Урвон. Та тогава се появи Урвон начело на цялата армия на Джено и Ганезия — всички войници в бляскави доспехи, освен това с тях имаше и едни грозни черни кучета — да не ти споменавам какво пълчище гролими ги следваха. Долу в равнината положението е ужасно, приятелю. Палят, убиват и принасят в жертви пленници и на олтара на Зандрамас, и на олтара на Урвон. Ако зависеше от мен, веднага щях да прекратя това безумие, независимо колко ще ми струва, разбираш ли!

— Ще ми се и аз да можех да го направя, приятелю — отвърна му искрено Гарион. — Чухме, че в Джено имало демони.

— Демони ли? — каза карандът и потрепера, а после направи знака, за който в тези земи вярваха, че предпазва от зли духове. — Не съм чувал такова нещо. Ако до ушите ми бе долетяла дори една дума за това, аз и парсенцето ми щяхме отдавна да изчезнем в планината, дето нито звяр, нито човек може да ни открие.

Гарион почувства, че въпреки волята си харесва този бъбрив старец — макар и необразован, той умееше да даде проницателна, дори съвсем точна оценка на хаоса, царящ наоколо. Кралят на Рива изпита истинско съжаление, когато забеляза как Силк едва забележимо му кима към вратата. Той внимателно отмести главата на животинчето от скута си и то издаде тих недоволен звук.

— Трябва да тръгвам — рече Гарион на каранда и стана. — Благодаря ти за компанията… и задето позволи на прасенцето си да дойде при мен.

— Казва се „парсенце“ — поправи го старецът.

— Парсенце — съгласи се Гарион, извади още една монета от кесията си и спря кръчмаря, който минаваше край него. — Донеси на моя приятел и на неговото „парсенце“ всичко, което пожелаят.

— Е, благодаря ти, млади ми приятелю — рече разчувстван старият каранд.

— За мене беше истинско удоволствие — отвърна му Гарион, погледна животното и добави: — Желая ти приятен ден, „парсенце“.

Прасето изгрухтя и се премести при господаря си.

Се’Недра сбърчи нос, щом Гарион се приближи към горичката и каза:

— Какво си правил? Миришеш ужасно.

— Запознах се с едно прасенце.

— С прасенце ли? — възкликна тя. — Че за какво ти е притрябвало то?

— Знаеш ли, трябваше да бъдеш там, за да ме разбереш.

Продължиха по пътя и почнаха да обменят информацията, която бяха събрали. Стана ясно, че собственикът на прасето бе дал удивително пълна и стегната оценка на положението във Воресебо. Гарион повтори разговора си с него с подробности.

— Не е възможно да е приказвал така! — засмя се Велвет недоверчиво.

— Че защо пък не? — отвърна Гарион. — Във всеки случай аз и „парсенцето“ станахме добри приятели.

— Гарион — рече Поулгара. — Би ли могъл да отидеш ей там? — И посочи края на колоната. — Всъщност по-добре изостани на двеста-триста метра.

— Да, госпожо — отвърна той и дръпна юздите на Кретиен. Забеляза, че едрият сив кон също е обиден от нещо, носещо се във въздуха.

Вечерта, по обща молба на дамите, Гарион се изкъпа в зашеметяващо мразовитите води на планинския ручей. Когато се върна разтреперан от студ при огъня, Белгарат го погледна и рече:

— Мисля, че е най-добре отново да сложиш ризницата си. Дори половината от онова, което е казал карандът с прасенцето, да е вярно, очевидно ще имаш нужда от тях.

— Карандът с „парсенцето“ — поправи го Гарион.

На следващата сутрин времето беше ясно и определено мразовито. Металната ризница беше хладна и влажна, въпреки дебелата туника, която Гарион винаги носеше под нея, а освен това тежеше и беше неудобна. Дурник отсече от близкия гъсталак прът, направи копие за краля на Рива и го подпря на едно дърво близо до мястото, където бяха вързани конете.

— Доколкото разбрахме, размириците са обхванали цялата област — каза Белгарат. — В такъв случай няма смисъл да се опитваме да избягваме срещите с хора. Колкото по-бързо успеем да минем през Воресебо, толкова по-добре, затова нека прекосим кралството по най-прекия път. Ще се опитваме да убедим всички да ни пуснат да преминем с добро. Ако не сполучим обаче, ще се наложи да прибегнем до сила.

— Предполагам, че ще е най-добре да отида да си потърся някаква здрава тояга — въздъхна Сади.

Потеглиха. Гарион яздеше начело в пълно въоръжение и се опитваше да придаде на лицето си навъсено, заплашително изражение. Мечът в ножницата, привързана към гърба му, го тласкаше напред, показвайки, че продължават да вървят по следата на Зандрамас. Когато слязоха от хълмовете, лъкатушещата пътека се превърна в тесен път с дълбоки коловози.

На няколко мили в равнината минаха покрай горящо село, но не спряха да разберат кой и защо го е подпалил.

Към обяд срещнаха група въоръжени пешаци. Бяха петнадесетина и носеха дрехи, които с много усилия на въображението можеха да минат за униформи.

— Е? — рече Гарион през рамо и стисна здраво копието.

— Нека първо поговоря с тях — каза Силк. — Опитай се да изглеждаш много опасен. — След това тръгна с коня си право към непознатите и им каза с твърд, враждебен тон: — Задръствате пътя.

— Заповядано ни е да проверяваме всеки, който минава оттук — рече единият от мъжете и погледна някак нервно към Гарион.

— Е, добре. Вече ни проверихте. А сега се дръпнете от пътя.

— На коя страна сте вие?

— Това е глупав въпрос, човече — заяви Силк. — По-добре кажи вие на коя страна сте.

— Няма да дам отговор на такъв въпрос.

— Тогава и аз няма да го направя. Използвай очите си, човече. Приличам ли ти на каранд — или на някой от пазачите на храма — или пък на гролим?

— На кого сте последователи — на Урвон или на Зандрамас?

— Нито на нея, нито на него. Нашата цел е да трупаме пари, а човек не прави пари, като се бърка в религиозни разпри.

Изразът на зле облечения войник стана още по-несигурен.

— Трябва да доложа на капитана чии последователи сте.

— Това трябва да стане, ако приемем, че си ме видял — подхвърли Силк и изразително раздрънка добре напълнена кесия в шепата си. — А аз бързам, приятелю. Вашата религия хич не ме интересува. Моля те, окажи ми тази любезност да ме оставиш да си вървя по пътя.

Войникът гледаше кесията в ръката на Силк с неприкрита алчност.

— За мен е много важно да не се бавя — подметна лукаво Силк и театрално изтри челото си с ръкав. — Освен това тук взе да става много топло — добави той. — Защо ти и хората ти не намерите някое сенчесто местенце, където ще можете да си отдъхнете? Аз пък „съвсем случайно“ ще изтърва кесията си тук и вие по-късно „ще я намерите“. Така вие ще направите добра печалба, аз ще си вървя по пътя, без да ви преча, пък и никакъв началник няма да разбере, че съм минал оттук.

— Знаеш ли, тука наистина взе да става много топло — съгласи се войникът.

— Надявах се, че ще го забележиш.

Останалите войници се ухилиха широко.

— Нали няма да забравиш да оставиш кесията?

— Имай ми доверие — отговори му Силк.

Войниците запратиха през полето към малката горичка наблизо, а Силк небрежно хвърли кесията край пътя, направи знак на приятелите си да продължат напред и каза:

— Ще трябва да побързаме.

— Пак ли използва кесия, пълна с камъчета? — засмя се Дурник.

— О, не, Дурник. В кесията този път има истински пари — малореански пиринчени петачета. С тях наистина не можеш да купиш кой знае какво, но са истински.

— Какво щеше да правиш, ако онзи беше поискал да види какво има в нея?

Силк се ухили и протегна ръка. Притиснати здраво между пръстите му лъщяха няколко сребърни монети.

— Обичам да съм готов за всякакви случаи — рече драснианецът, след това погледна назад през рамо. — Мисля, че трябва веднага да тръгнем. Войниците се връщат към пътя.

Следващата среща беше по-сериозна. Пътят беше блокиран от трима пазачи на храма. Бяха вдигнали щитовете пред гърдите си и стискаха копията, готови за бой. Лицата им бяха лишени от всякакви признаци, че са мислещи същества.

— Мой ред е — каза Гарион, вдигна щита пред гърдите си, приготви копието си за бой и пришпори Кретиен. Чу, че още един кон лети след него, ала нямаше време да се обърне. Всичко това беше невероятно глупаво, но той пак почувства пламтящо вълнение в кръвта си. — Идиотска работа — измърмори той под нос, след това събори с лекота пазача в центъра, дръпна рязко юздите и обърна сивия жребец, за да се изправи лице срещу лице с другите двама, които беше оставил зад гърба си. Ала не беше необходимо да го прави — мъжът, яздещ зад него, беше Тот, а двамата пазачи вече бяха проснати на земята, забравили, че преди секунди са били на седлата на конете.

— Бих могъл да ти намеря работа в Арендия, Тот — рече Гарион на гиганта. — Там все пак трябва да има някой човек, който да убеди арендите, че не са непобедими.

Тот се ухили насреща му в беззвучен смях.

В централната част на кралство Воресебо цареше пълен хаос.

Гъсти стълбове дим се издигаха над горящи села и ферми, навсякъде нивите бяха подпалени, а шайки въоръжени мъже яростно се биеха, без изобщо да обръщат внимание нито на пламъците, нито на препускащите по пътя ездачи.

Осакатени трупове лежаха буквално навсякъде и не беше възможно Гарион да предпази Се’Недра от ужасните гледки на мъртви тела.

Когато над обхванатата от ужас земя се спусна здрач, Дурник и Тот се отклониха от пътя да потърсят убежище, където групата можеше да пренощува. Скоро се върнаха и съобщиха, че са открили гъсталак от ниски храсти в малка клисура, разположена на около миля встрани от пътя.

— Няма да можем да запалим огън — рече сериозно Дурник, — но ако не вдигаме шум, не мисля, че някой ще дойде да ни нападне.

Нощта никак не беше приятна. Вечеряха със студена храна сред гъстите шубраци и се опитаха да се подслонят някак сред клоните, без да привличат ничие внимание — беше невъзможно да опънат палатките сред храстите. Във въздуха се чувстваше полъхът на есента и щом се стъмни, веднага стана студено. Приятелите станаха с първите лъчи на утрото, озарили хоризонта на изток, закусиха набързо и продължиха напред.

Студената неприятна нощ и безсмислените кръвопролития навсякъде разгневиха Гарион. Яростта му нарастваше с всяка измината миля. Малко преди обяд видяха облечен в черно гролим, изправен край олтар, издигащ се на неколкостотин метра вдясно от пътя. Шайка от облечени в изпокъсани дрехи войници влачеха към олтара трима ужасени селяни със завързани около вратовете им въжета. Гарион не се замисли нито за миг, а захвърли копието, измъкна меча на Желязната хватка, предупреди Кълбото да не се показва и се втурна в атака.

Очевидно гролимът беше толкова погълнат от религиозно усърдие, че нито чу, нито забеляза как Гарион връхлита срещу него. Изпищя само веднъж, когато копитата на Кретиен се стовариха върху тялото му. Войниците за миг се взряха ужасено в Гарион, след това захвърлиха оръжията си и побягнаха. Ала това не уталожи гнева на риванския крал и той неумолимо се впусна след тях. Яростта му все пак не беше толкова голяма, за да го подтикне да отнеме живота на невъоръжени хора, и той просто ги събори на земята един подир друг. Когато и последният се сгромоляса в прахта под копитата на сивия жребец, кралят на Рива се върна, освободи затворниците и пак излезе на пътя.

— Не мислиш ли, че беше излишно да правиш това? — попита гневно Белгарат.

— Не, при тези обстоятелства не беше — отвърна Гарион не по-малко сърдито. — Сега поне съм сигурен, че една от войнишките банди в тази воняща страна няма да мъкне обикновени хора към някой от многобройните олтари наоколо — поне докато не зараснат строшените им кости.

Белгарат изсумтя отвратено.

Все още обхванат от ярост, Гарион изгледа войнствено Поулгара и попита:

— Е?

— Нищо не съм казала, скъпи — отвърна меко тя. — Въпреки това не смяташ ли, че дядо ти трябва да знае какви са плановете ти, когато следващия път отново се впуснеш в атака? Понякога тези малки изненади го притесняват.

— Конят ми се нуждаеше от малко раздвижване — отвърна Гарион с нетърпящ възражение тон. — Тези войници просто се изпречиха на пътя му.

— Защо си в толкова отвратително настроение тази сутрин?

— Всичко, което става пред очите ни, е отвратително.

— Разбира се, че е така, но се подготви за още подобни картини. Границата с кралство Ренгел е пред нас, а положението там е също толкова лошо, колкото тук.