Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (23)

22.

— Виждам, че сте имали доста работа — забеляза Белгарат, когато Силк спря кабриолета.

— Трябваше ни нещо, с което да докараме провизиите — обясни Силк доволно.

— Разбирам.

— Надявам се, че сте донесли не само боб — каза Сади. — Войнишката храна взе да става твърде еднообразна.

— Силк измами един търговец — каза Гарион, докато отваряше багажното отделение на кабриолета.

— „Измами“ ли? — възкликна дребничкият драснианец.

— Нима не го направи?

— „Мамя“ е твърде неподходящ глагол за обобщение на цялата случка — каза Силк.

— Принц Келдар — каза Поулгара, докато оглеждаше внимателно провизиите. — Ще бъда честна с теб — въобще не ме интересува по какъв начин си се сдобил с всичко това.

Драснианецът се поклони и рече вежливо:

— Удоволствието е изцяло мое, Поул.

— Какво научихте? — попита Белдин.

— Едно-единствено нещо — и то е, че Зандрамас пак е пред нас — отговори Гарион. — Минала е оттук преди няколко дни. Известно й е, че армията на Урвон приближава откъм планините. Изглежда, войските му се придвижват по-бързо, отколкото предполагахме, тъй като е заповядала на цивилното население да се опита до го забави. Но хората вече не й се подчиняват.

— Много умно от тяхна страна — промърмори Белдин. — Нещо друго?

— Зандрамас ги е уверила, че всичко ще приключи още преди края на лятото.

— Думите й съвпадат с онова, което ни разкри Кайрадис в Ашаба — рече Белгарат. — Добре. Сега всички знаем кога ще се състои срещата. Остава ни да разберем къде ще бъде.

— Точно затова всички бързаме да стигнем до Кел — продължи Белдин. — Кайрадис пази тази информация както квачка пиленцата си.

— Ох, не мога да се сетя! — избухна раздразнено Белгарат.

— Какво?

— Не мога да си спомня нещо — нещо много важно, което ми каза!

— Аз съм ти казвал много неща, Белгарат, но ти обикновено не ме слушаш.

— Не, слушах те! Седяхме в моята кула и си приказвахме.

— Но ние го правим от няколко хиляди години.

— Не беше чак толкова отдавна. Ерионд беше с нас, тогава той беше още мъничък.

— Значи е било преди десетина години.

— Точно така.

— И какво правехме?

Белгарат се намръщи.

— Помагах на Дурник — ремонтирахме къщата на Поледра. А ти беше тук, в Малореа.

Белдин се почеса замислено по корема.

— Май си спомням. Изпихме едно буре светла бира, което ти беше откраднал от близнаците, а Ерионд си играеше на пода.

— Ти за какво ми разправяше тогава?

Белдин сви рамене.

— Току-що се бях върнал от Малореа и ти разказвах какво става тук. Разказвах ти и за Сардиона, макар че тогава не знаехме много за него.

— Не — поклати глава Белгарат, — не беше това. Спомена нещо за Кел.

Белдин се намръщи, опитвайки се да си припомни разговора отпреди десет години.

— Сигурно не е било нещо важно, щом никой от нас не се сеща за какво е ставало дума.

— Не-не, ти спомена някаква дума просто така, между другото.

— Аз приказвам за много неща между другото. Така запълвам празнотите в разговора. Сигурен ли си, че е било толкова важно?

— Абсолютно.

— Добре. Да се опитаме да си припомним всичко.

— Не може ли това малко да почака, татко? — попита Поулгара.

— Не, скъпа. Точно сега сме на път да се досетим за нещо много важно за мен. Не ми се ще после да започваме от самото начало.

— Да видим — рече замислено Белдин и грозното му лице се сбръчка. — Когато влязох, вие с Ерионд чистехте. Ти ми предложи от бирата, която беше откраднал от близнаците, и ме попита какво съм правил след сватбата на Белгарион. Аз ти отговорих, че съм следил как се развива положението в Малореа и какво предприемат ангараките.

— Да — съгласи се Белгарат, — спомням си.

— Казах ти, че мургите са изпаднали в отчаяние след смъртта на Таур Ургас и че след смъртта на Торак западните гролими са се пръснали.

— После ми разказа за похода на Закат в Ктхол Мургос и за това как императорът бил прибавил „Кал“ към името си.

— Всъщност идеята не беше моя — обади се Закат. — На Брадор му хрумна да го направим — като средство за обединяване на малореанското общество. — Императорът направи гримаса. — Но хрумването му май не беше много сполучливо.

— Положението в малореанското общество наистина не е добро — съгласи се Силк.

— Та за какво още говорехме тогава? — попита Белгарат.

— Доколкото си спомням — продължи Белдин, — разказахме на Ерионд историята за Воу Мимбре, а после ти ме попита какво става в Малореа. Аз ти отговорих, че нещата въобще не са се променили — цялата власт е съсредоточена в ръцете на административния апарат, че в Мелцена и Мал Зет кроят интриги и заговори, а Каранда, Даршива и Гандахар са пред прага на открито въстание, а гролимите… — Той млъкна и очите му се разшириха.

— Все още се страхуват да се приближават до Кел! — довърши Белгарат с триумфален вик. — Точно така!

Белдин се плесна по челото.

— Как може да съм толкова глупав? — Възкликна той, избухна в див смях и зарита с крака по земята. — Хванахме я натясно, Белгарат! — изрева той. — Ще ги победим всичките — Зандрамас, Урвон, дори Агачак! Те не могат да отидат в Кел!

Белгарат също се разсмя гръмогласно.

— Как можахме да забравим толкова важна подробност!

— Татко! — извика Поулгара. — Всичко това започва да ме изнервя. Някой от вас ще ми обясни ли защо е тази истерия?

Белдин и Белгарат затанцуваха, хванати за ръце.

— Няма ли да спрете? — извика тя.

— Това се случва твърде рядко, Поул — каза задъхано Белдин и я сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Не ме стискай толкова силно! Кажи ми какво става.

— Добре — отвърна той и избърса сълзите на радост от очите си. — Кел е свещено място за далите. Той е средището на тяхната култура.

— Да, зная.

— Когато ангараките опустошили Даласия, гролимите пристигнали да заличат даласианската религия и да я заменят с култа към Торак, както вече били направили в Каранда. Ала разбрали, че Кел е много важен културен център, и решили да го унищожат. Далите трябвало да го защитят по някакъв начин, затова събрали своите магьосници и ги натоварили с тази трудна задача. Далските вълшебници проклели цялата област около Кел… — Белдин се намръщи. — Може би „проклинам“ не е най-точната дума. „Омагьосали“ може би е по-близко до това, което направили, но резултатът бил, че заклинанията на далските вълшебници били насочени срещу гролимите. Ако някой гролим опитвал да се доближи до града, ослепявал.

— Защо не ни каза това по-рано? — остро попита Поулгара.

— Никога не бях обръщал внимание на тази подробност. Дори бях забравил за нея. Не обичам да ходя в Даласия, защото всички дали са мистици, а мистицизмът винаги ме е дразнел. Пророците винаги приказват загадъчно, а черната магия е изгубено време за мен. Дори не бях сигурен, че заклинанията на вълшебниците им наистина действат. Гролимите понякога са страшно лековерни. Слухът, че над някое място е надвиснало проклятие, действа като истинско проклятие, разбираш ли?

— Смятам, че причината, поради която пропуснахме тази важна подробност, е следната — подхвана замислено Белгарат. — Съсредоточихме вниманието си върху факта, че Зандрамас, Урвон и Агачак са магьосници, а пренебрегнахме обстоятелството, че едновременно с това са и гролими.

— Тези заклинания само срещу гролимите ли са насочени? — попита Гарион. — Нас могат ли да засегнат?

Белдин се почеса по брадичката и каза:

— Хубав въпрос, а, Белгарат? Не би рискувал живота на всички ни с лека ръка, нали?

— Сенджи! — щракна с пръсти старият вълшебник.

— Не те разбирам.

— Той е ходил в Кел. Колкото и да е неумел, той все пак е вълшебник.

— Ясно — засмя се Белдин. — Ние можем да отидем в Кел, а те не могат. Така че сега ние ще вървим пред тях, а те ще ни следват!

— Ами демоните? — попита Дурник сериозно. — Нахаз вече е тръгнал към Кел, а, доколкото знаем, Морджа придружава Зандрамас. Ще могат ли двата демона да стигнат до Кел? Имам предвид следното: щом Урвон и Зандрамас не са в състояние да отидат там, те със сигурност ще изпратят демоните.

Белдин поклати глава.

— Това няма да им помогне. Кайрадис няма да позволи на никой демон да се приближи до нейното копие на Малореанските евангелия. Пророците може и да имат някои недостатъци, но категорично отказват да поддържат връзки с представители на хаоса.

— Но Кайрадис може ли да попречи на демоните да вземат онова, което искат? — Дурник изглеждаше обезпокоен. — Нека да погледнем открито проблема, Белдин. Демоните са отвратителни твари.

— Кайрадис може да се грижи за себе си — отговори гърбавият магьосник. — Не се тревожа за нея.

— Не е така, Белдин — възрази Закат. — Тя е почти дете и с тази превръзка на очите е напълно безпомощна.

Белдин се изсмя рязко.

— Безпомощна? Кайрадис? Да не си си изгубил ума? Ако трябва, тя може да спре слънцето. Дори не можем да предположим колко е могъща.

— Не те разбирам. — Закат изглеждаше объркан.

— В Кайрадис е съсредоточена силата на цялата й раса — обясни Поулгара на малореанеца. — В нея са съсредоточени знанията не само на далите, живеещи днес, но и на всички нейни сънародници, живели досега на света.

— А може би и на тези, които ще живеят в бъдещето — добави Белгарат.

— Интересно хрумване — рече Белдин. — Можем да го обсъдим някой ден. Все пак — обърна се той към Закат, — Кайрадис е в състояние да направи всичко необходимо и последната среща ще се състои на определеното място и в посоченото от пророчествата време. Демоните не са част от тази среща, така че Кайрадис вероятно няма да им обърне никакво внимание. Ако започнат да създават неприятности, тя ще ги изпрати там, откъдето са дошли.

— Ти можеш ли да направиш това?

Белдин поклати глава.

— А тя може ли?

— Мисля, че да.

— Изглежда, не разбирам нещо — призна Силк. — Ако никой от гролимите не може да стигне в Кел, без да ослепее, и ако демоните няма да открият нищо, дори да отидат до града, защо тогава всички се стремят към него? Каква полза ще имат, ако все пак се доберат до Кел?

— Така ще са по-близо до нас и ще могат да ни преследват, след като излезем от града — обясни Белгарат. — Те знаят, че ние можем да отидем при пророците и да разберем къде ще се състои срещата. Вероятно възнамеряват да ни преследват, щом напуснем Кел.

— Тогава положението ни ще стане много тежко. Гролимите от половината свят ще хукнат по петите ни.

— Всичко ще е наред, Силк — отговори убедено Белгарат.

— Увереността ти, че пророчествата ще се сбъднат, не ме изпълва със спокойствие и мир, приятелю — заяви хапливо дребничкият драснианец.

— Вярвай ми — рече Белгарат и се усмихна.

Силк го изгледа разярено, после размаха ръце и заруга.

— Знаеш, че от много време искам да го ядосам — засмя се тихо старият вълшебник и сините му очи блеснаха. — Смятам, че чакането си заслужаваше. Както и да е, хайде да събираме багажа и да тръгваме.

Дурник замислено наблюдаваше кабриолета, докато останалите разтоварваха продуктите и ги слагаха в дисагите на товарните коне.

— Няма да стане — заяви ковачът.

— Че какво му е на кабриолета? — възрази Силк.

— Ако качим вълчицата, тя ще е точно зад коня и той ще се подплаши.

— Не бях помислил за това — рече навъсено Силк.

— Миризмата на вълците подлудява конете, нали? — попита Велвет.

— Ръмженето им също — отговори Дурник.

— Белгарион би могъл да я убеди да не ръмжи и да не се зъби.

— А как ще отстраним миризмата? — попита дребничкият драснианец.

— Аз ще се погрижа за това. — Русокосата девойка отиде до един от вързопите и извади малко стъклено шишенце. — Обаче искам да ми купиш още от тази чудодейна течност, принц Келдар — заяви тя твърдо.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— Парфюм, Келдар, и е ужасно скъп. — Тя погледна Гарион и на лицето й грейна усмивка. — Трябва да ми превеждаш — обърна се тя към него. — Не искам вълчицата да ме разбере погрешно, когато започна да я пръскам.

— Разбира се.

Пренесоха ранената вълчица в кабриолета и пръснаха малко парфюм по носа на коня. После се отдръпнаха да проследят реакциите му, а Се’Недра се качи на капрата и стисна юздите. Всичко това се стори малко подозрително на коня, но той не изпадна в паника. Гарион се върна за вълчето, взе го и го сложи в скута на Се’Недра. Малката кралица се усмихна, потупа вълчицата по главата и дръпна леко юздите.

— Това наистина не беше честно — оплака се Силк на Гарион, докато двамата приятели гледаха как кабриолетът се отдалечава напред.

— Искаш ти да седиш до вълчицата, така ли? — попита го Гарион.

Силк се намръщи.

— Всъщност не. Тя няма да ме ухапе, нали?

— Така смятам, но от друга страна, човек никога не може да е сигурен с вълците.

— Тогава по-добре да си стоя тук.

— Умна мисъл, приятелю.

— Не се ли тревожиш за Се’Недра? Вълчицата може да я схруска на две хапки.

— Няма да го направи. Знае, че Се’Недра е моя жена, пък и ме харесва.

— Е, Се’Недра си е твоя, не моя — сви рамене Силк. — Освен това, ако вълчицата я разкъса, Поулгара може да я съживи.

Гарион изведнъж се сети за нещо и избърза напред да настигне Закат.

— Ти си императорът на Малореа, нали? — попита кралят на Рива.

— Колко мило, че все пак си спомни — отвърна му сухо Закат.

— Тогава как е възможно да не си осведомен за проклятието над Кел, за което говореше Белдин?

— Както виждаш, Гарион аз обръщам много малко внимание на гролимите. Зная, че повечето от тях не биха отишли там, но мислех, че това е просто някакво суеверие.

— Добрият владетел трябва да знае всичко за държавата си — заяви Гарион, но после осъзна колко надуто звучи това. — Извинявай, Закат.

— Гарион — търпеливо каза Закат — твоето кралство е един малък остров. И сигурно познаваш лично повечето от поданиците си.

— Да. Е, мнозина само по физиономия.

— Ясно. Но познаваш техните проблеми, мечти, надежди и се интересуваш от тях, нали?

— Да.

— Ти си добър крал — вероятно един от най-добрите на света. Но е много лесно да бъдеш добър крал, когато управляваната от теб територия е толкова малка. Видял си част от моята империя и съм сигурен, че имаш поне някаква представа колко хора живеят в Малореа. За мен е просто невъзможно да бъда добър владетел. Разбираш ли, аз съм император на тази страна.

— И бог? — попита Гарион лукаво.

— Не. Оставям тази заблуда на Урвон и Зандрамас. Хората си изгубват ума, когато се стремят към божественото поприще, а вярвай ми, аз се нуждая от разсъдъка си. Едва сега открих тази истина — след като похабих половината си живот, опитвайки се да унищожа Таур Ургас.

— Гарион! — извика Се’Недра от кабриолета.

— Да?

— Можеш ли да дойдеш за малко? Вълчицата скимти, а аз не зная как да я питам какво я измъчва.

— Връщам се след минутка — каза кралят на Рива на Закат, обърна Кретиен и се върна до кабриолета.

Се’Недра седеше на капрата. Вълчето в скута и лежеше блажено по гръб и размахваше лапи във въздуха, а тя го галеше по коремчето.

Вълчицата лежеше на седалката до нея, мърдаше уши и гледаше мрачно напред.

„Боли ли те нещо?“ — попита я Гарион.

„Твоята другарка винаги ли приказва толкова много?“ — изскимтя вълчицата.

Невъзможно беше да я излъже, а не можеше да става и дума да остави въпроса и без отговор.

„Да“ — призна той.

„Можеш ли да я накараш да млъкне?“

„Ще се опитам“ — Гарион погледна Се’Недра и каза:

— Вълчицата е много уморена. Иска малко да поспи.

— Не й преча.

— Да, но си й приказвала непрекъснато — отбеляза предпазливо той.

— Просто се опитвах да се сприятелим, Гарион.

— Вие вече сте приятелки. Тя те харесва. Просто я остави да поспи.

Се’Недра се нацупи.

— Няма да я безпокоя повече. Ще приказвам на малкото.

— То също е уморено.

— Че защо са толкова уморени през деня?

— Вълците ловуват нощем и спят през деня.

— О, не знаех. Добре, Гарион. Кажи й, че ще мълча, докато спят.

„Малка сестричке — рече той на вълчицата, — тя обещава да не приказва, ако си със затворени очи.“

Вълчицата го погледна учудено.

„Ще си помисли, че спиш.“

Вълчицата изглеждаше смаяна.

„Нима е възможно хората да изричат неща, които не са истина?“

„Понякога.“

„Невероятно — отвърна тя. — Добре. Щом това е правило на глутницата, ще се подчиня, но ми се струва много неестествено.“

„Да, зная.“

„Ще затворя очи и ще остана така цял ден, щом това може да я накара да спре да приказва.“ — Вълчицата въздъхна тежко и затвори очи.

— Заспа ли? — прошепна Се’Недра.

— Мисля, че да — отвърна Гарион и се отправи към челото на групата.

Местността ставаше все по-хълмиста. Въпреки че небето беше все така мрачно, в ранните часове на следобеда на западния хоризонт се появи лъч светлина.

Минаха по един каменен мост над пенлив поток.

— Не мирише на застояло, Белгарат — каза Дурник. — Мисля, че извира от планините.

— Защо не огледаш наоколо? — предложи старият вълшебник. — Виж дали има място, подходящо за лагеруване. Тук трудно се намира годна за пиене вода, така че нека поспрем.

— И аз си помислих същото — рече ковачът.

Разположиха лагера си на неколкостотин метра от моста на малка чакълеста тераса. Напоиха конете, разпънаха палатките и Поулгара започна да приготвя вечерята — телешко печено и гъста супа от сушен грах с парчета шунка. Както винаги готвенето задоволяваше някаква дълбока нейна потребност.

Вечерята беше истински пир.

— Браво, Поул — каза Белдин и се оригна. — Все още не си загубила готварските си умения.

— Благодаря. — Тя се усмихна, погледна към Ерионд и каза: — Не се настанявай толкова удобно. Трябва да ни помогнеш да измием съдовете.

Ерионд въздъхна, взе една кофа и тръгна за вода.

— По-рано това беше мое задължение — каза Гарион на Закат. — Радвам се, че вече има някой по-млад от мен.

— Миенето на съдове не е ли женска работа?

— Би ли го казал на леля Поул?

— Е, след като ми задаваш този въпрос, ще си призная честно — не. Не бих й казал подобно нещо.

— Бързо се учиш, Закат.

— Не съм измил и една чиния през целия си живот.

— Аз пък съм мил и за двама ни. И ако бях на твое място, не бих се хвалил, че не съм мил чинии. Леля Поул може да реши, че точно сега е времето да се научиш. — Гарион хвърли замислен поглед към вълшебницата. — Хайде да отидем и да нахраним вълчицата и малкото. Леля Поул се дразни, когато хората около нея безделничат и почти винаги може да ти измисли някаква работа.

— Гарион, скъпи — каза Поулгара сладко точно когато двамата ставаха. — Като измием съдовете, ще ни трябва вода да се изкъпем.

— Да, лельо Поул — отговори по навик той, а после измърмори на императора на Малореа: — Ето, видя ли? Знаех си, че не трябваше да се задържаме толкова време около нея.

— Винаги ли правиш това, което ти каже? Тя имаше ли и мен предвид, когато спомена водата за къпане?

— „Да“ е отговорът и на двата ти въпроса — въздъхна кралят на Рива.

На следващата сутрин станаха рано и Белдин излетя да разузнае какво има напред по пътя. Останалите закусиха, прибраха палатките и оседлаха конете. Беше застудяло и откъм Даласианските планини духаше вятър. Бяха изминали само една левга, когато Белдин се спусна, описвайки широка спирала в мрачното сиво небе.

— Мисля, че ще е по-добре да продължим на юг — каза той. — Урвон и цялата му армия са точно пред нас.

Белгарат изруга.

— Има и още — каза гърбавият магьосник. — Даршиванците са успели да заобиколят войската на Атеска, а може би са разкъсали бойните му редици, и сега са зад гърба ни. Най-отпред вървят слоновете. Намираме се точно между двете армии.

— На какво разстояние от нас е Урвон? — попита Белгарат.

— Шест или седем левги. Войската му е в подножието на планините.

— А на колко зад нас са слоновете?

— На около пет левги. Изглежда, че искат да пресекат пътя на армията на Урвон. Няма друг начин, Белгарат, трябва да бягаме. Трябва да се махнем оттук преди да започне битката.

— Атеска преследва ли войската на Зандрамас? — попита напрегнато Закат.

— Не. Мисля, че е изпълнил заповедта ти и се върнал в лагера на брега на Маган.

— Как е успял Урвон да проникне толкова далеч на юг? — измърмори Белгарат.

— Наложил е убийствено темпо — отговори Белдин. — Кара войниците да тичат, а Нахаз бие демоните с камшик, за да се придвижват по-бързо.

— Смятам, че нямаме друг избор — рече Белгарат. — Ще тръгнем на юг. Тот, ще можеш ли да ни заведеш в Кел, ако навлезем в планините близо до границата с Гандахар?

Глухонемият великан кимна и започна да говори на Дурник с езика на жестовете.

— Ще е трудно — преведе ковачът. — Планините са много скалисти и стръмни и по високите части все още има много сняг.

— Ще изгубим много време, дядо — каза Гарион.

— Но не чак толкова, колкото ако попаднем в разгара на битката. Тръгваме на юг.

— Един момент, татко — рече Поулгара и викна: — Се’Недра, ела тук.

Се’Недра спря кабриолета при тях и Поулгара бързо и обясни настъпилата промяна в положението.

— Трябва да знаем точно какво правят и какво възнамеряват да предприемат двете армии — каза вълшебницата. — Мисля, че е време да използваш амулета на сестра ми.

— Защо ли не се сетих за това? — рече объркано Белгарат.

— Сигурно защото се мъчеше да си спомниш всички ругатни, които си чувал през безкрайно дългия си живот.

— Можеш ли да използваш амулета и едновременно с това да караш кабриолета? — попита Поулгара малката кралица.

— Ще опитам. — Гласът на Се’Недра прозвуча твърде несигурно. Тя взе спящото вълче от скута си и го сложи да легне до майка му.

— Да тръгваме — извика Белгарат.

Отбиха от пътя и поеха през полето, обрасло с висока изсъхнала трева.

— Чуваш ли нещо? — попита вълшебницата след малко.

— Само откъслечни разговори — отговори кралицата. — Там има много хора. Момент… мисля, че чух Нахаз. Трудно се забравя глас като неговия. — Малката кралица се намръщи. — Той говори с генералите на Урвон. Водят хрътки и знаят, че слоновете идват.

— Опитай се да разбереш дали даршиванските генерали знаят, че войските на Урвон са точно пред тях — каза Белгарат. — Ако има битка, искам да зная точно на кое място ще се разрази.

Се’Недра стисна здраво амулета, затвори очи и след миг отново ги отвори.

— Много бъбрят — прошепна гневно тя.

— Кой? — попита Силк.

— Водачите на слоновете. Бъбриви са като бабички. Почакайте. Открих ги. — Малката кралица се вслуша напрегнато. — Даршиванските офицери са много разтревожени. Знаят, че армията на Урвон се намира някъде в планините, но не им е известно точното й местонахождение. Все още никой от разузнавачите не се е върнал да докладва.

— Хрътките сигурно са се погрижили за това — предположи Силк.

— Какви са плановете на даршиванците? — попита Белгарат.

— Все още не са взели никакво решение. Напредват предпазливо и изпращат напред много разузнавачи.

— Добре. Виж дали ще успееш отново да чуеш Нахаз.

— Ще се опитам. — Риванската кралица пак затвори очи.

— О, но това е ужасно! — извика тя след минута.

— Какво има, скъпа? — попита Поулгара.

— Карандите са намерили някаква тясна клисура. Ще примамят слоновете там, после ще започнат да хвърлят отгоре камъни и горящи храсти! — Се’Недра продължи да слуша напрегнато. — Щом избият слоновете, ще нападнат даршиванската войска от всички страни.

— Урвон там ли е? — попита Белдин, който следеше напрегнато всяка дума на кралицата.

— Не. Скрил се е някъде и бълнува несвързани приказки.

— Мисля, че ще е най-добре да отидеш да намериш тази клисура — каза Белгарат на Белдин. — Битката ще се разрази тъкмо там и аз искам да съм сигурен, че сражението между враждуващите армии е зад гърба ни, а не някъде пред нас.

— Добре — съгласи се Белдин, превърна се в ястреб и отлетя.

Продължиха внимателно напред. Гарион здраво стискаше щита си.

Белгарат яздеше, вдигнал лице към мрачното небе, и Гарион усети, че старият вълшебник изпраща мисълта си към Белдин.

— Не го прави толкова високо, татко — предупреди го Поулгара. — Около нас има гролими.

— Е — каза той, — никой няма да разбере кой вдига този шум. Ще си помислят, че е някой техен събрат.

— На север — извика след малко Белгарат. — Белдин е открил клисурата, където подготвят засадата. Битката ще се разрази всеки миг. Ако яздим с всички сили, ще се измъкнем!