Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (22)

21.

Малкото вълче беше толкова изнемощяло, че не можеше да стои на краката си, така че Поулгара просто го захапа зад врата и го измъкна от бърлогата.

„Отиди при другите — нареди тя на Гарион. — Не им позволявай да се приближават прекалено близо до нас преди да съм имала достатъчно време да поговоря с малката сестричка. Вземи храна и веднага се връщай.“

„Да, лельо Поул“ — отвърна Гарион, после затича с дълги скокове назад по пътя, прие човешкия си образ и зачака приятелите си.

— Открихме ранена самка в гората — каза им той, когато пристигнаха. — Тя умира от глад, а има и малко.

— Бебе! — възкликна Се’Недра.

— Не точно бебе — отвърна той, после отиде при чантите с храната и започна да пълни една торба с месо и хляб.

— Но ти каза, че…

— Това е вълче, Се’Недра, а самката е вълчица.

— Какво?!

— Да, вълчица. Преди време се е хванала в капан. Сега не може да тича, не може и да ловува. Ще върви с нас поне докато лапата й заздравее.

— Но…

— Няма „но“. Идва с нас. Дурник, можеш ли да измислиш някакъв начин да я пренасяме от място на място, без конете да се плашат?

— Ще се опитам — отговори ковачът.

— При тези обстоятелства не смятате ли, че не е твърде умно да проявяваме безкрайната си любов към животните? — попита Сади.

— Не — отговори Гарион, докато връзваше торбата. — Последвайте ме до хълма, но не го изкачвайте, докато не убедим вълчицата, че не възнамеряваме да я нараним. Там има вода, но е твърде близо до нейната бърлога. Ще трябва да изчакаме малко преди да напоим конете.

— Защо си толкова ядосан? — попита Силк.

— Ако имах достатъчно време, щях да намеря човека, който залага капани, и щях да му счупя краката! Тръгвам. Тя и малкото са много гладни. — Гарион преметна торбата през рамо и хукна. Знаеше, че гневът му е необясним и че няма извинение за грубото си държане към Се’Недра и останалите, но не можеше да постъпи другояче. Вълчицата приемаше смъртта толкова покорно и скърбеше така дълбоко за своя мъртъв другар, че това трогна сърцето му и той се разплака.

Когато се превърна във вълк, торбата стана страшно неудобна — изкарваше го от равновесие и го препъваше, — но Гарион продължи напред с високо вдигната глава, за да не я влачи по земята.

Завари Поулгара и Белгарат да разговарят с вълчицата. Очите на ранената самка придобиваха все по-скептично изражение след всяка изречена дума.

„Не може да възприеме онова, което й казваме“ — рече Поулгара.

„Да не си мисли, че я лъжем?“ — попита Гарион и пусна торбата с храната на земята.

„Вълците не разбират значението на тази дума. Тя смята, че грешим, но ще трябва да и покажем, че не е така. Ти пръв я срещна, така че на теб сигурно ти вярва малко повече. Превърни се в човек. Бездруго ще трябва да развържеш възела.“

„Добре“ — Той си представи, че е човек, и се преобрази.

„Наистина забележително“ — каза вълчицата учудено.

Белгарат се вгледа остро в нея и попита:

„Защо го каза?“

„Не е ли така?“

„Аз съм свикнал с всичко това. Но ти защо избра точно тези думи?“

„Не знам. Аз не съм водач на глутница и не трябва да подбирам думите си, за да защитя достойнството си.“

Гарион вече беше развързал торбата и побърза да сложи месо пред ранената самка. Тя започна да яде настървено. Гарион клекна до умиращото от глад вълче и започна да го храни, като внимаваше да държи пръстите си далеч от острите му като игли зъби.

„Давай му по-малки парчета — предупреди го Поулгара. — Може да му стане лошо.“

Вълчицата се наяде до насита, после отиде накуцвайки до извора, бълбукащ между две скали, и дълго пи. Гарион вдигна малкото и го занесе при нея, та и то да утоли жаждата си.

„Вие не сте като другите хора“ — отбеляза вълчицата.

„Не сме“ — съгласи се той.

„Имаш ли си другарка?“ — попита тя.

„Да“.

„Тя вълчица ли е, или човек?“

„Жена е — човек като мен.“ — и той докосна гърдите си.

„Тя ловува ли с теб?“

„Човешките женски обикновено не ходят на лов.“

„Значи са безполезни твари“ — презрително каза вълчицата.

„Не съвсем.“

„Дурник и другите идват — каза Поулгара на Гарион и се обърна към вълчицата. — Останалите членове от нашата глутница идват, малка сестричке. Те са хората, за които ти говорих. Не се страхувай от тях. Те са като него — увери я тя и посочи с нос Гарион. — Сега водачът ни и аз също ще се превърнем в хора, защото присъствието на вълци плаши конете. Те трябва да пият от твоята вода. Моля те, бъди така добра да отидеш с човека, който те нахрани, за да могат и те да утолят жаждата си.“

„Да бъде както казваш“ — отговори вълчицата.

Гарион отведе куцащата самка далеч от потока, носейки и сънливото вълче в ръце. То надигна муцунката си, близна го по лицето и заспа.

Дурник и Тот опънаха палатките недалеч от извора, Ерионд и Силк напоиха конете и ги вързаха за клоните на изсъхналите дървета.

След малко Гарион доведе до огъня вълчицата, която беше станала по-предпазлива.

„Време е да се запознаеш с другите членове на нашата глутница — каза и той. — Отсега нататък те ще бъдат твои приятели.“

„Това не е нормално“ — рече тя нервно.

„Те няма да те наранят“ — увери я той. След това се обърна към приятелите си:

— Дръжте се спокойно. Тя иска да ви помирише, за да може да ви разпознава. Не се опитвайте да я докоснете и ако искате да й говорите, правете го тихо. Сега е много нервна. — Кралят на Рива преведе вълчицата около огъня и тя подуши всеки от новите си приятели.

— Как се казва? — попита Се’Недра, когато вълчицата помириса малката й ръка.

— Вълците нямат нужда от имена.

— Но ние все пак трябва да я наричаме някак, нали? Може ли да подържа малкото?

— Мисля, че сега едва ли е най-подходящото време за това. Позволи й първо да свикне с теб.

„Това е твоята другарка — каза ранената самка. — Мирише на теб.“

„Да“ — потвърди Гарион.

„Много е дребна. Сега разбирам защо не може да ловува. Пораснала ли е както другите възрастни хора?“

„Да“.

„Раждала ли е?“

„Да“.

„Колко рожби има?“

„Една.“

„Само една? — Вълчицата изсумтя. — Аз имах шест. Би трябвало да си избереш по-едра жена. Сигурна съм, че и бебето й е било дребничко.“

— Какво каза тя? — попита Се’Недра.

— Не може да се преведе — излъга я той.

След време, когато вълчицата посвикна малко с новото обкръжение, Поулгара свари някакви билки в едно гърне, направи мехлем от сапун и захар и добави билките в него. После превърза ранената лапа на вълчицата и я омота с чист бял парцал.

„Опитай се да не ближеш и дъвчеш това, сестричке — каза й тя. — То има лош вкус и трябва да остане там, където съм го сложила, за да излекува раната ти.“

„Много съм ти благодарна — отговори вълчицата и се загледа в танцуващите пламъчета на огъня. — Това е нещо, което създава уют и удобства, нали?“

„Така мислим и ние“ — отвърна й Поулгара.

„Вие хората имате много сръчни предни лапи.“

„Много са ни полезни“ — съгласи се вълшебницата, взе заспалото вълче от ръцете на Гарион и го сложи до майка му.

„Сега ще поспя“ — каза вълчицата, и затвори очи.

Дурник направи знак на Гарион да отидат настрани и каза:

— Мисля, че открих начин да вземем вълчицата с нас, без да плашим конете. Мога да направя нещо като шейничка, в която да я возим. Ще сложим достатъчно дълго въже и животните няма да усещат миризмата й. Ще покрием нея и малкото й със стар конски чул. Отначало конете може да са малко неспокойни, но постепенно ще свикнат с нея. — Ковачът го погледна сериозно и попита: — Но защо правим всичко това?

— Не можех да ги оставя тук. Щяха да умрат още преди края на седмицата.

— Ти си добър човек — каза Дурник и сложи ръка на рамото на Гарион. — Хем си почтен, хем си смел.

— Аз съм от Сендария. — Гарион сви рамене. — В Сендария всички сме такива.

— Но ти всъщност не си сендар и го знаеш.

— Но съм възпитан с добродетелите на тази страна и единствено това има значение, нали?

 

 

— Пред нас има сравнително голям град — каза Силк на Белгарат на следващата сутрин. — Бихме могли да съберем нова информация там.

— Защо непременно трябва да отиваш във всеки град, край който преминем?

— Защото съм гражданин — отговори дребничкият драснианец и в гласа му се прокрадна гордост. — Ставам раздразнителен, ако не се разхождам достатъчно често по павирани улици. Освен това ни трябват и провизии. Вълчицата на Гарион яде много. Защо не заобиколите града отдалеч, а ние ще ви настигнем.

— „Ние ли?“ — попита го Гарион.

— Ти също идваш, нали?

— Да, трябва да дойда — въздъхна Гарион. — Ти винаги се забъркваш в някакви неприятности, когато останеш сам.

— Аз да се забърквам в неприятности! — възкликна невинно Силк. — Аз!?

Закат потърка брадясалата си блуза и каза:

— Аз също ще дойда. Вече не приличам чак толкова на образа, изсечен на всички монети в империята. — Той хвърли бърз поглед към Белгарат. — Как можеш да понасяш това? Сърбежът направо ме подлудява.

— Ще свикнеш — отговори му Белгарат. — Аз например не се чувствам добре, ако не ме сърби.

Градът се намираше на един хълм и беше заобиколен от дебела каменна стена. Облаците, които, изглежда, покриваха цяла Даршива, му придаваха безрадостен и мрачен вид. На градската порта нямаше охрана и Силк, Гарион и Закат влязоха и поеха по безлюдните улици.

— Да се опитаме да открием някого — рече Силк. — Ако не намерим жива душа, ще оберем няколко магазина и ще се снабдим с необходимите ни провизии.

— Никога ли не плащаш за онова, което купуваш, Келдар? — попита рязко Закат.

— Не, ако не е абсолютно необходимо. Нито един честен търговец на света не пропуска шанса да открадне нещичко. Хайде да побързаме, а?

— Знаеш ли, този дребосък е много покварен — каза Закат на Гарион.

— Знам — засмя се Гарион. — От време на време всички го забелязваме.

Зад един ъгъл видяха група мъже, които товареха голяма каруца под ръководството на дебел потен мъж.

Силк спря коня си и попита:

— Приятел, къде са хората в този град?

— Отидоха си. Избягаха в Гандахар и Даласия.

— Избягали? Че защо?

— Къде си бил, човече? Ами защото Урвон идва.

— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо.

— Всички в Даршива го знаят.

— Зандрамас ще го спре — заяви уверено Силк.

— Тя не е тук. — Дебелакът се обърна и извика на един от работниците: — Внимавай с тази кутия. В нея има чупливи неща.

Силк даде знак на приятелите си да се приближат и попита:

— Къде ли е отишла? Имам предвид Зандрамас.

— Кой го е грижа? Откакто тя пое управлението, в Даршива вече не може да се живее — рече дебелият и попи потта от лицето си с мръсна носна кърпичка.

— По-добре не приказвай такива неща на висок глас. Гролимите могат да те чуят.

— Ха, гролимите! — изсумтя дебелакът. — Те бяха първите, дето избягаха. Армията на Урвон ги хвърля на кладата веднага щом ги плени.

— Но защо Зандрамас напуска страната?

— Никой не знае какво прави Зандрамас и защо го прави. — Дебелият се огледа и заговори по-тихо: — Да си остане само между нас, приятелю. Аз мисля, че е луда. Организирала някаква церемония в Хемил. Коронясала някакъв ерцхерцог от Мелцена и заявила, че той е императорът на Малореа. Обзалагам се, че ще го скъсят с една глава, щом Кал Закат го хване.

— Бих искал да заложа малко пари на това твое предположение — измърмори Закат.

— След това Зандрамас държала реч в храма на Хемил — продължи дебелият. — Заявила, че дългоочакваният ден е близо. Ха! Гролимите разправят това от толкова години, че никой не си спомня кога са започнали. Изглежда обаче, че приказват за различни дни. И значи Зандрамас дойде тук преди няколко дни и каза, че наближавал денят, в който щял да бъде избран новият бог на ангараките. Вдигна ръка към небето и каза: „Това е знак за вас, че аз ще надделея.“ За малко да й повярвам, но чакай първо да ти обясня. Изпод кожата й струеше светлина. Помислих си, че наистина може и да се случи нещо, но аптекарят, дето има магазин до моя, ми каза, че Зандрамас била магьосница и можела да накара хората да виждат всичко, което пожелаела. Та това значи обяснявало светлината под кожата й.

— Тя каза ли още нещо? — попита го сериозно Силк.

— Само това, че новият бог ще се появи преди да свърши лятото.

— Да се надяваме, че е права — рече дребничкият драснианец. — Новият бог може да сложи край на тази бъркотия.

— Съмнявам се — отговори мрачно дебелият мъж. — Мисля, че ще изпаднем в още по-лошо положение.

— Сама ли беше? — попита го Силк.

— Не. Придружаваше я фалшивият император и онзи белоок гролим от храма в Хемил. Той я следва навсякъде като дресирана маймунка.

— Още някой?

— Едно момченце. Не знам откъде го е взела. Но преди да замине, Зандрамас ни каза, че армията на Урвон, ученика на Торак, идвала към града и заповяда на всички да излязат и да го спрат. А след това замина на запад. И естествено всеки взе каквото може да носи и всички избягаха. Не сме чак толкова глупави да застанем на пътя на цяла армия!

— Ти защо си изостанал? — попита го Силк.

— Защото това е магазинът ми — отговори дебелият с болка в гласа. — Работих цял живот, докато го построя. Няма да избягам и да оставя да го ограбят.

— О — рече Силк и заостреният му нос трепна заинтригувано. — С какво по-точно търгуваш, приятелю?

— С всичко — отвърна мъжът, погледна критично работниците си и викна: — Сложете тези сандъци по-близо един до друг! Има още много за товарене.

— Какво разбираш под „всичко“? — настоя Силк.

— Домакински стоки, инструменти, платове, храни — такива неща.

— Добре — рече дребничкият драснианец и носът му потрепери още по-силно. — Може би ще купя нещо от теб. На мен и приятелите ми ни предстои дълъг път и трябва да попълним запасите си. Ти спомена храни. Какви точно?

Дебелият търговец присви очи.

— Хляб, сирене, масло, сушени плодове, шунка. Дори имам и прясно говеждо месо. Но ви предупреждавам, че всичко това ще ви струва много скъпо. Храната в тази част на Даршива е доста оскъдна.

— О — отговори му любезно Силк, — все пак не мисля, че ще струва чак толкова скъпо — освен ако не възнамеряваш да изчакаш Урвон.

Търговецът го изгледа невярващо.

— Знаеш — продължи Силк, — че трябва да тръгваш, и то бързо, приятелю. Не можеш да натовариш всичката стока от магазина в каруцата, а освен това няма да можеш да се придвижваш бързо с този товар. Приятелите ми и аз имаме бързи коне, така че можем да си позволим да изчакаме тук още малко. След като заминеш, бихме могли да влезем в магазина ти и да се снабдим с провизиите от които имаме нужда.

Лицето на търговеца изведнъж пребледня.

— Но това е кражба! — изпъшка той.

— Е, някои хора го наричат и така. — Драснианецът направи пауза, давайки време на търговеца да осъзнае напълно всички страни на положението. На лицето на дебелия мъж се изписа болка. Силк въздъхна. — Но за нещастие имам чувствителна съвест. Не мога да понеса мисълта, че мамя някой честен човек, освен ако наистина не съм принуден да го направя. — Той извади кесията си, отвори я и надникна вътре. — Имам десетина сребърни монети. Съгласен ли си за пет от тях аз и приятелите ми да вземем толкова храна, колкото можем да носим?

— Това е оскърбително малка сума! — изфъфли търговецът.

С израз на съжаление Силк затвори кесията и каза:

— Е, тогава просто трябва да изчакаме да тръгнеш. Мислиш ли, че ти и твоите хора ще се бавите още много?

— Но вие ме ограбвате! — изкрещя търговецът.

— В никакъв случай. Ето как аз виждам нещата — аз съм купувачът, при това единственият на пазара в този град. Моето предложение е пет сребърни монети. Приеми го или го отхвърли. Ще те изчакаме ето там, докато решиш. — Силк обърна коня си и тръгна заедно с Гарион и Закат към една голяма къща от другата страна на улицата.

Докато слизаха от седлата, малореанецът едва успяваше да сдържа напушилия го смях.

— Още не е напълно убеден — промърмори Силк. — Трябва му още съвсем мъничко натиск. — Той отиде до заключената врата на къщата и извади от ботуша си дълга игла. Пъхна я в ключалката, след миг се чу силно изщракване и бравата се отвори. — Трябват ни маса и три стола — каза той на приятелите си. — Изнесете ги и ги сложете пред къщата. Аз ще огледам наоколо за другите неща, които са ни необходими.

— Какво му става? — попита Закат учудено.

— Вживява се в ролята на актьор — отговори Гарион, без да скрива неудоволствието си. — Прави го понякога, щом се наложи да сключваме някаква сделка.

Докато Закат и Гарион изнесат столовете, Силк бе намерил маса и бе сложил на нея няколко бутилки вино и четири чаши.

— Е, господа — рече дребничкият драснианец, — поседнете и си пийнете. Аз ще дойда след малко. Искам да проверя нещо. — Той изчезна някъде и след малко се върна усмихнат. Седна на масата, наля си вино и се облегна с изражението на човек, възнамеряващ да остане в това положение дълго време.

— Ти си много жесток човек, принц Келдар — изсмя се Закат.

— Бизнесът си е бизнес — отговори Силк и отпи глътка от виното си. — Знаете ли, не е лошо. — Той вдигна чашата, за да се полюбува на цвета на искрящата течност.

— Къде ходи? — поинтересува се Гарион.

— До конюшнята.

— И?

— Намерих един малък кабриолет.

— И мислиш да го откраднеш?

— Разбира се. Казах на търговеца, че ще вземем толкова, колкото можем да носим, но не споменах по какъв начин ще го направим. Освен това Дурник каза, че шейната не била удобна за вълчицата и че му трябвало нещо на колела. Кабриолетът ще разреши всичките ни проблеми.

Както бе предрекъл Силк, търговецът не издържа дълго — очевидно трудно понасяше тримата мъже, настанили се на масата срещу магазина му — и когато работниците приключиха товаренето на каруцата, дойде при тях.

— Добре — рече той навъсено, — пет сребърни монети. Но ще вземете само толкова, колкото можете да носите.

— Имай ми доверие — отговори му Силк и отброи парите на масата. — Ще пийнеш ли чаша вино с нас? Наистина е много добро.

Дебелият мъж грабна монетите и си тръгна, без да отговори.

— Ще заключим вместо теб, когато си тръгваме — извика Силк след него.

Търговецът не се обърна.

Щом дебелакът и неговите хора заминаха, Силк заведе коня си да го впрегне в кабриолета, а Гарион и Закат влязоха в магазина.

Малкият кабриолет беше с гюрук и голямо, тапицирано с кожа отделение за багаж отзад, което побра учудващо голямо количество продукти. Взеха сирене, масло, шунка, дебели резени бекон и няколко чувалчета боб. След това запълниха останалото пространство с хляб. Но щом Гарион вдигна една голяма торба с брашно, Силк решително поклати глава и каза твърдо:

— Не.

— Защо?

— Знаеш брашнените каши на Поулгара. Не искам да ги ям всяка сутрин цял месец! Хайде вместо брашно да вземем говеждо месце.

— Но ние няма да можем да изядем всичкото това — то ще се развали — възрази Гарион.

— Забрави ли, че сега имаме две гърла повече за хранене? Видях как ядат твоята вълчица и вълчето. Месото няма да се развали, повярвай ми.

Скоро излязоха от града. Силк се бе изтегнал на капрата, стиснал небрежно юздите в лявата си ръка, а в дясната държеше бутилка вино.

— Така е доста по-добре — каза щастливо той и отпи яка глътка.