Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (20)

19.

Закат огледа очуканата си броня, после попипа ръждясалия си шлем и възкликна:

— Не мога да разбера защо трябва да изглеждам като просяк. — Бе облечен с кърпена кафява наметка, а мечът му висеше от едната страна на колана в обикновена кожена ножница.

— Обясни му, Силк — промърмори Белгарат. — Ти си експерт по тези неща.

— Всъщност не е чак толкова сложно — каза Силк на императора — Обичайната практика на пътниците е да наемат пазачи. Наемниците не прекарват много време, грижейки се за екипировката си, затова се налага да придобиеш неугледен външен вид. Двамата с Гарион ще сте единствените с оръжие, ще яздите напред и ще се правите на страшни.

Едва забележима усмивка пробяга по бледото лице на Закат.

— Не мислех, че ще трябва да положа толкова много усилия, за да изглеждам анонимен.

Силк се засмя.

— Всъщност по-трудно е да бъдеш анонимен, отколкото велик владетел. А сега, Закат, моля те да не се обиждаш, но всички ще престанем да се обръщаме към теб с „ваше величество“. Някой може да допусне случайна грешка точно в най-неподходящия момент.

— Всичко е наред, Келдар — отговори Закат. — Бездруго понякога това „ваше величество“ твърде много дразни слуха ми.

Силк се вгледа в лицето му и каза:

— Знаеш ли, трябва да прекарваш повече време на открито. Много си блед.

— Аз ще се погрижа за това — заяви Поулгара. — Ще забъркам една смес и ще го направя да изглежда загорял от слънцето като след дълъг път.

— О, има още нещо — добави Силк. — Твоят лик украсява всяка монета в Малореа, нали?

— Точно ти би трябвало да го знаеш най-добре — нали имаш доста от тях.

— Е, скътал съм малко тук-там — отговори Силк скромно. — Хайде да прикрием това известно на всекиго лице с бакенбарди. Престани да се бръснеш.

— Келдар, не съм се бръснал сам още откакто ми е поникнала брада. Дори не зная как се държи бръснач.

— Позволяваш на някого да действа близо да гърлото ти с бръснач в ръка? Това не е ли малко непредпазливо от твоя страна?

— Обясни ли му всичко необходимо? — прекъсна го Белгарат.

— В общи линии — отговори Силк. — Ще му разкрия подробностите веднага щом тръгнем.

— Добре. — Възрастният мъж ги огледа. — Вероятно ще срещнем хора. Някои от тях сигурно ще бъдат враждебно настроени, но повечето сигурно няма да искат да си навличат беля на главата, така че не биха притеснявали група обикновени пътници. — Вълшебникът погледна Закат. — Силк със сигурност ще ни измъква от повечето опасни ситуации, но ако се стигне до сериозна битка, бих искал да се върнеш малко назад и да оставиш на нас да се справим с възникналото затруднение. Не си използвал скоро оръжието си, а пък аз преминах през доста перипетии, докато те намеря, и не искам да изгубиш живота си в някаква безсмислена схватка.

— Все още мога да се грижа за себе си, Белгарат.

— Убеден съм в това. Но не искам да рискувам още от самото начало. Кайрадис ще е много нещастна, ако не пристигнеш здрав и читав в Кел.

Закат сви рамене и отиде да седне до Гарион. Кралят на Рива го погледна. Закат се усмихваше и това непривично за него изражение го караше да изглежда с десет години по-млад. Изведнъж той напомни на Гарион за Лелдорин и сърцето му се сви.

— Закат, всъщност всичко това ти харесва, нали? — попита той.

— Не зная защо, но се чувствам отново млад — отговори малореанецът. — Винаги ли е така — хитрост, опасности и диво чувство на опиянение?

— Повече или по-малко — да — отговори Гарион. — Е, понякога опасностите са повече, отколкото ни се ще.

— Мога да ги понеса. Знаеш ли, досега животът ми беше досадно лишен от предизвикателства.

— Дори когато Нарадас те отрови в Ктхол Мургос?

— Бях твърде болен, за да разбера какво става — отвърна Закат. — Завиждам ти, Гарион. Твоят живот наистина е бил вълнуващ. — Императорът се намръщи. — Нещо особено става с мен — призна той. — Още когато се съгласих да се срещна с Кайрадис в Кел, почувствах, че някаква огромна тежест падна от гърба ми. Сега целият свят изглежда свеж и нов. Не съм в състояние да контролирам живота си и въпреки това съм щастлив като риба, плуваща в дълбоки води. Нелогично е, но нищо не мога да направя.

Гарион се вгледа в него и каза:

— Не искам да ме разбираш погрешно. Не се опитвам съзнателно да обвивам в тайнственост думите си, но сигурно си щастлив, защото правиш това, което ти е предопределила съдбата. С всички ни се случва така. Става дума за различния начин, по който гледаме на живота — тъкмо за това спомена одеве леля Поул. А щастието е една от наградите, които получаваме.

— Не ми е съвсем ясно — призна Закат.

— Просто изчакай — каза му Гарион. — Ще разбереш.

Генерал Атеска влезе в палатката, следван от Брадор, и доложи:

— Конете са готови, ваше величество. — Изражението му подсказа на Гарион, че Атеска остро възразява срещу всичко това. — Прибавих още няколко товарни коня, майсторе — съобщи генералът на Дурник. — Вашите бяха натоварени твърде много.

— Благодаря, генерале — отговори ковачът.

— Няма да ме има известно време, Атеска — подхвана Закат, — така че те оставям отговорен за всичко. Ще се опитам да поддържам връзка с теб, но ще има дълги периоди, през които няма да получаваш никакви вести от мен.

— Да, ваше величество — отговори Атеска.

— Знаеш какво да правиш. Остави Брадор да се разпорежда с гражданските дела, а ти се заеми с военните. Докарай войската в лагера, когато Урвон и армията на Даршива започнат да се избиват. И поддържай тесни контакти с Мал Зет. — Императорът свали големия пръстен с печат от пръста си. — Използвай това, ако е нужно да подпечаташ някакви официални документи.

— Такива документи изискват подписа на ваше величество — напомни му Атеска.

— Брадор може да го подправи. Той пише по-добре името ми, отколкото аз самият.

— Ама, ваше величество… — възрази Брадор.

— Не ми се прави на невинен, Брадор. Зная за твоите експерименти в краснописа. Грижете се за котката ми, докато ме няма, и потърсете дом за котенцата.

— Да, ваше величество.

— Имали нещо друго, заслужаващо вниманието ми, преди да замина?

— Ами… един случай, свързан с дисциплината във войската, ваше величество.

— Не можеш ли ти да се погрижиш за това? — попита Закат и в гласа му се промъкна леко раздразнение.

— Мога, ваше величество — отговори Атеска, — но вие сте поставили този човек под ваша лична защита, затова си помислих, че е по-добре да се посъветвам с вас.

— Кого съм поел под личната си защита? — изгледа го учудено Закат.

— Един ефрейтор от гарнизона на Мал Зет, ваше величество. Актас. Бил пиян по време на дежурство.

— Актас? Не си спомням…

— О този ефрейтор, който беше разжалван точно когато влизахме в Мал Зет! — сети се Се’Недра. — Онзи, дето жена му му се караше на улицата.

— А, да — рече Закат. — Спомням си. Пак ли е пиян? Нали се зарече да не пие.

— Съмнявам се, че това е възможно, ваше величество — съобщи Атеска с едва забележима усмивка. — Поне не и сега. Той е мъртвопиян.

— Тук ли е?

— Чака отвън, ваше величество.

— Доведи го тогава — въздъхна Закат и погледна към Белгарат. — Това ще отнеме само минутка-две.

Мършавият ефрейтор влезе с нестабилна походка в палатката и положи много усилия да разбере какво точно искат от него, но не успя. Опита се да отдаде чест, ала вместо това се удари с юмрук по носа.

— Ваше величество — изломоти той.

— Какво да правя с теб, Актас? — уморено каза Закат.

— Постъпих като ма… магаре… ваше величество — призна Актас. — Безподобно магаре.

— Да, наистина — съгласи се императорът и извърна глава настрана. — Моля те, не дишай срещу мен. Устата ти мирише на разкопан гроб. Изведи го навън и го накарай да изтрезнее, Атеска.

— Със собствените си ръце ще го хвърля в реката, ваше величество. — Атеска се опита да потисне напушващия го смях.

— На теб всичко това ти е забавно, нали?

— На мен ли, ваше величество?

Закат присви лукаво очи и каза:

— Добре, Се’Недра. Ти също носиш отговорност за този човек. Какво да го правим?

Тя махна небрежно с ръка и каза:

— Обесете го. — И се вгледа в ръката си. — О, велики Недра! Счупила съм си още един нокът!

Очите на Актас изскочиха от орбитите си и той зяпна невярващо. После падна на колене.

— Милост, ваше величество — застена той, изведнъж напълно изтрезнял. — Милост.

Закат погледна кралицата на Рива, която все още тъгуваше за счупения си нокът.

— Изведи го, Атеска. След малко ще ти дам заповед какво да правиш с него. — Атеска отдаде чест и дръпна плачещия Актас да се изправи.

— Не говореше сериозно, нали, Се’Недра — попита императорът, когато двамата излязоха.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Аз не съм чудовище, Закат. Изчистете го и го заведете при съпругата му. — Малката кралица замислено опря с пръст брадичката си. — Но вдигнете бесилка пред дома му. Нека има за какво да мисли, когато ожаднее пак.

— Ти наистина ли си се оженил за тази жена? — обърна се Закат към Гарион.

— Всичко беше решено от нашите семейства — отговори риванският крал. — Нас никой не ни попита какво мислим по въпроса.

— Дръж се възпитано, Гарион — каза Се’Недра с невъзмутимо спокойствие.

 

 

Когато излязоха от лагера, Закат въздъхна с облекчение.

— Какво има? — попита Гарион.

— Почти се изплаших, че някой може да е намерил начин да ме задържи — отговори Закат и погледна неспокойно назад. — Мислиш ли, че можем да препуснем в галоп за малко? Не ми се ще да ни догонят.

— Сигурен ли си, че си наред? — попита го Гарион подозрително.

— Никога не съм се чувствал по-добре и по-свободен — заяви Закат.

— Страхувах се, че ще стане така — измърмори Гарион.

— Какво искаш да кажеш?

— Тръгни напред в лек галоп — отвърна му кралят на Рива. — Трябва да обсъдя нещо с Белгарат. Ще те настигна след малко. — Гарион дръпна юздите на Кретиен и се върна при дядо си и леля си, които яздеха един до друг и разговаряха оживено.

— Никой не би могъл да обуздае този човек — каза им той. — Какво е станало с него?

— За пръв път през живота си не трябва да решава съдбата на половината свят, Гарион — отговори спокойно Поулгара. — Ще се оправи. Просто трябва да му дадем малко време.

— А разполагаме ли с време? Та Закат постъпва точно така, както би постъпил Лелдорин, може би дори Мандорален. Можем ли да си позволим да го чакаме няколко дни?

— Говорете с него — предложи Белгарат. — Просто му говорете. Ако трябва, дори цитирайте пасажи от „Книгата на алорните“.

— Но аз не я знам наизуст, дядо — възрази Гарион.

— Разбира се, че я знаеш. Тя е в кръвта ти. Ти можеше да я цитираш още когато плачеше в люлката си. А сега отиди при него преди да се е побъркал съвсем.

Гарион изруга и препусна да догони Закат.

— Някакви проблеми ли има? — попита го императорът.

— Не ми се приказва за това.

Белдин ги чакаше на следващия завой на пътя.

— Дотук всичко е наред — рече гърбавият магьосник. — Но защо трябваше да вземете и този?

— Кайрадис му каза да дойде с нас — отговори Белгарат.

— И как го убеди?

— Каза му, че ако не тръгне с нас, ще умре.

— Е, това сигурно го е впечатлило. Здрасти, Закат.

— Познаваме ли се?

— Аз те познавам — макар и само по физиономия. Виждал съм те по време на паради по улиците на Мал Зет.

— Това е брат ми Белдин — каза Белгарат на императора.

— Не знаех, че имаш брат.

— Връзката помежду ни е малко неясна, но и двамата служим на един бог и това ни прави братя по по-особен начин. Бяхме седмина, ала сега са живи само четирима от нас.

Закат се намръщи.

— Твоето име ми напомня нещо, Белдин — каза той. — Не си ли ти онзи, чийто портрет е разлепен из цялата област на тридесет левги около Мал Яска?

— Да, аз съм. Поизнервих малко Урвон. Изглежда, той смята, че имам намерение да го разсека на две.

— А така ли е?

— Помислял съм си го няколко пъти. Но по-скоро би трябвало да изтръгна вътрешностите му, да ги хвърля в някой трънак и да гледам как ги кълват лешоядите. Сигурен съм, че на Урвон ще му е много забавно да наблюдава това.

Закат пребледня.

— Лешоядите също трябва да се хранят с нещо, нали — сви рамене гърбавият магьосник. — О, като си говорим за ядене — Поул, имаш ли нещо вкусно? През последните няколко дни ядох предимно плъхове и яйца на гарвани. Сигурен съм, че в цяла Даршива не е останал нито един заек, нито пък гълъб.

— Това е много необикновен човек — обърна се Закат към Гарион.

— Колкото повече го опознаваш, толкова по-странен ще ти се струва — отвърна му Гарион с усмивка. — Урвон се страхува от него до смърт.

— Той преувеличаваше, нали? Имам предвид, докато говореше за лешоядите?

— Вероятно не. Белдин наистина възнамерява да изкорми последния ученик на Торак.

Очите на Закат блеснаха.

— Мислиш ли, че ще се нуждае от помощ?

— Някой от твоите предци да не е аренд? — попита подозрително Гарион.

— Не те разбрах.

— Няма нищо — въздъхна кралят на Рива.

Белдин клекна насред пътя, започна да ръфа едно студено печено пиле и изсумтя:

— Прегорила си го, Поул.

— Не съм го готвила аз — сопна му се тя.

— Защо? Да не би да си забравила как се готви?

— Но пък имам чудесна рецепта за варени джуджета — каза вълшебницата. — Сигурна съм, че все ще намеря някой желаещ да похапне от тази гозба.

— Остротата на езика ти спада катастрофално, Поул — рече той и избърса мазните си пръсти в дрипавата си дреха. — Умът ти започва да запада и да се отпуска, което впрочем се отнася и за задните ти части.

Закат се навъси, но Гарион го хвана за ръката и каза:

— Това е личен въпрос между тях двамата. Не се намесвай. Те се обиждат по този начин вече хиляди години. Смятам, че е някакъв особен вид обич.

— Обич ли?

— Добре де, привързаност — каза Гарион. — Просто ги слушай. Може да научиш нещо. Алорните не са като ангараките. Ние не сме се кланяли на никого и често прикриваме истинските си чувства с шеги.

— Ама Поулгара алорнка ли е? — попита изненадано Закат.

— Погледни я, Закат. Косата й е тъмна, но пък сестра й е била руса. Вгледай се в скулите и в челюстта й. Аз съм алорнски крал и знам как изглеждат те. Тя и Лизел могат да бъдат сестри.

— Всъщност наистина си приличат. Как съм могъл да го пропусна?

— Защото си наел Брадор да е твое око и ухо — отговори Гарион. — Аз не се доверявам толкова на очите на другите.

— Белдин също ли е алорн?

— Никой не знае. Тялото му е деформирано до такава степен, че националността му не може да се определи.

— Бедният!

— Не го съжалявай — каза Гарион. — Той е на шест хиляди години и може да те превърне в жаба. И освен това е много по-умен от Белгарат.

— Но видът му е толкова неугледен…

— Ходи мръсен, защото изобщо не го е грижа как изглежда — каза Гарион. — Белдин приема тази форма, за да ходи сред нас, хората. Грозен е, но това въобще не му пречи. Другата форма, която приема, е направо великолепна.

— Друга форма ли?

— Вълшебниците могат да променят облика си. Понякога човешкото тяло не е подходящо за онова, което правят. Белдин обича да лети, така че прекарва повечето си време като ястреб със синя ивица по крилете.

— Аз съм любител на лова със соколи, Гарион. На света няма такава птица.

— Кажи го на него. — Гарион посочи грозния гърбав магьосник, който ръфаше пилето със зъби.

— Можеше първо да го нарежеш — подхвърли Поулгара.

— Защо? — попита Белдин.

— По-възпитано е.

— Поул, аз те научих да летиш и да ловуваш. Не се опитвай да ме учиш как да ям.

— Не мисля, че „ям“ е правилно подбраната дума в случая. Ти не си от хората, които се хранят с прибори, а си по-скоро хищник, разкъсващ плячката си.

— Всеки се храни, както намери за добре, Поул. — Той се оригна. — Ти го правиш със сребърна вилица и порцеланова чиния, а аз с ноктите и зъбите си. Няма значение как ядеш — нали всичко отива на едно и също място.

— Какво има пред нас? — попита го Белгарат.

— Няколко отряда войници, ужасени граждани и тук-там гролими.

— Ами демони?

— Не видях. Разбира се, това не означава, че не се крият някъде наоколо. Знаеш как действат. Пак ли ще яздите нощем?

Белгарат се замисли за момент, после каза:

— Не. Твърде бавно е, а времето тече. Трябва да се възползваме от всяка минута.

— Както кажеш. — Белдин хвърли остатъците от пилето и се изправи. — Ще наблюдавам пътя пред вас и ще ви съобщя, ако забележа нещо подозрително. — И гърбавият магьосник се наведе, разпери ръце и излетя в мрачното небе.

— Богове! — възкликна Закат. — Той наистина се превърна в ястреб със синя ивица по крилете!

— Измисли го сам, защото не обича обикновените цветове — рече Белгарат. — Да тръгваме.

Въпреки че лятото беше почти настъпило, над Даршива витаеше леден студ. Гарион не можеше да определи дали причината за това е покритото с облаци небе, или мразовитият въздух е следствие на някакво по-зловещо влияние. Белите клони на изсъхналите дървета се протягаха като кости, навсякъде се носеше воня на плесен, гнилоч и застояла вода. Минаха покрай изоставени отдавна села, стените на един храм стърчаха унило край пътя, обрасли с ужасни на вид гъби, навяващи мисли за зловеща неизлечима болест. Вратите на храма зееха отворени, а бляскавата стоманена маска на лицето на Торак, която би трябвало да се издига над тях, я нямаше. Белгарат спря коня си, скочи от седлото и каза:

— Изчакайте. — Изкачи се по стълбите на храма и погледна вътре. После слезе и навъсено измърмори: — Знаех си аз.

— Какво, татко? — попита Поулгара.

— Свалили са лицето на Торак от стената зад олтара. Сега там има маска, чиито черти все още не са изваяни от длетото на майстора. Чакат да видят как ще изглежда лицето на новия бог.

През нощта се подслониха в полуразрушените къщи на селото. Не запалиха огън, стояха на смени на стража и на следващата сутрин тръгнаха по изгрев слънце. С всяка измината миля пейзажът ставаше все по-пуст и навяваше все по-мрачни предчувствия.

Малко преди обед Белдин се спусна от небето, кацна, прие човешката си форма и каза:

— Отряд войници е блокирал пътя на около миля оттук.

— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.

— Не. Местността е равнинна и растителността е изсъхнала от години.

— Колко са? — поинтересува се Силк.

— Петнадесетина. Но с тях има и гролим.

— Знаеш ли на чия страна са? — попита старият вълшебник.

— По униформите им няма никакви отличителни знаци.

— Искате ли да направя опит да ги убедя? Може пък да ни пуснат да минем — предложи дребничкият драснианец.

Белгарат погледна Белдин и попита:

— Блокирали ли са пътя, или просто лагеруват край него?

— Вдигнали са барикада от дънери.

— Ясно. С приказки няма да постигнем нищо.

— Можем да изчакаме да се смрачи и да ги заобиколим — предложи Велвет.

— Така ще изгубим цял ден — отговори Белгарат. — Ще трябва да пробием блокадата им. Опитайте се да не ги убивате, ако не е абсолютно необходимо за спасението на собствения ви живот.

— Много точно казано — изсумтя раздразнено Закат.

Изкачиха се на билото на хълма и огледаха барикадата и войниците, стоящи зад нея.

— От Даршива са — заяви Закат.

— Как разбра? — попита Силк.

— По шлемовете. — Малореанецът присви очи. — Войниците от Даршива не се славят с храброст и им липсва военно обучение. Да ги нападнем.

И сложи на дясната си ръка някаква странна ръкавица без пръсти, обкована със стомана.

Връхлетяха като вихрушка върху войниците и битката свърши за броени секунди.

— Добре се справихме — отбеляза Закат. Дишаше тежко и по челото му бе избила пот. — Но май не съм в най-добрата си форма.

— Твърде много седиш на трона си — каза Силк. — Какво е това на ръката ти?

— Това е ръкавицата на потомствените рицари — отговори малореанецът, докато я сваляше. — Малко съм изгубил сръчността си с меча, затова реших, че с нея ще се справя по-добре — особено когато Белгарат каза да не убиваме.

— Убихме ли някого? — попита Дурник.

— Двама — призна Сади и завъртя камата си в ръка. — Нямаше как, нали е отровна.

— И още един — каза Силк. — Щеше да те прободе с копието си и хвърлих един от ножовете си по него.

— Е, без жертви не може — каза Белгарат. — Хайде да се махаме оттук.

 

 

Вечерта Дурник и Тот изкопаха малка дупка и запалиха в нея огън, след това опънаха палатките, а Гарион и Закат отидоха в края на гората да наблюдават пътя.

— Винаги ли е така? — попита тихо императорът.

— Как?

— Ами през цялото време дебнеш и се криеш.

— Обикновено, да. Белгарат се опитва да избягва всякакви стълкновения, ако е възможно. Повечето пъти успяваме да избягваме схватки като днешната. Силк, а също и Сади, са ни спасявали с хитроумните си лъжи в някои много тежки моменти. — Гарион се усмихна. — Във Воресебо Силк подкупи група войници да ни пуснат да минем с една кесия петачета.

— Но те нямат никаква стойност!

— Това ни каза и Силк, но се бяхме отдалечили на доста голямо разстояние от войниците, когато те отвориха кесията.

До слуха на двамата достигна далечен вой.

— Вълк ли е това? — попита Закат.

— Не, не е вълк. Да се връщаме. Смятам, че Урвон е успял да заобиколи войската на генерал Атеска.

— Защо мислиш така?

— Това беше хрътка.