Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (16)

15.

Тя тръгна към него с величествени, бавни стъпки. Златистите й очи бяха загадъчни.

— Прибери меча, Гарион — каза тя. — Вече няма нужда от него.

— Да, бабо. — Той вдигна оръжието над рамото си и ножницата го плъзна.

— Чу всичко, нали?

— Да, бабо.

— Значи си разбрал?

— Не, не всичко.

— Сигурна съм, че след време ще разбереш. Ела да влезем. Искам да поговоря със съпруга си и с дъщеря си.

— Добре. — Гарион беше наясно с правилата за изискано поведение, но не знаеше дали ако се опита да й помогне, няма да открие, че тя не е от плът и кръв. Ала добрите маниери изискваха да й подаде ръка и той стисна зъби и я хвана за лакътя.

Тя беше толкова истинска, колкото и самият той! Това го накара да се почувства по-добре.

— Благодаря, Гарион. — Тя се усмихна дяволито. — Да не би да мислеше, че ръката ти ще премине през мен?

Той се изчерви.

— Ти знаеш какво мисля.

— Разбира се. — Поледра се засмя тихо, сърдечно. — Това съвсем не е толкова чудно, Гарион. Ти приемаш образа на вълк, а вълците лесно издават мислите си. Забелязах объркването ти по стотиците малки движения и жестове, които направи, без да осъзнаваш това.

— Не знаех, че е така.

— Наистина е очарователно. Малките вълчета го правят непрекъснато.

— Благодаря — сухо каза той.

Влязоха в двора на чифлика.

Дурник и Тот гасяха последните пламъци по обгорялата стена на една от пристройките в двора. Силк, Ерионд и Сади им подаваха пълни с вода кофи. Драконът не бе имал достатъчно време да запали с огнения си дъх сградите, затова пожарите не бяха нанесли сериозни щети.

Поулгара прекоси двора, вперила сериозен поглед пред себе си. Се’Недра и Велвет вървяха на крачка след нея.

— Майко — каза простичко вълшебницата.

— Изглеждаш добре, Поулгара — отвърна жената със светлокестеняви коси, сякаш двете бяха разговаряли миналата седмица. — Семейният живот ти се отразява добре.

— Харесва ми — усмихна се Поулгара.

— Така си и мислех. Той тук ли е? Трябва да поговоря с него, както и с теб.

— Да, в една от стаите на горния етаж. Знаеш, че не обича тези срещи.

— Ще го извикаш ли, Гарион? Имам малко време, а трябва да му разкажа много неща. Ще му се наложи да изостави уединението си за известно време.

— Веднага, бабо. — Кралят на Рива бързо се качи по дървените стъпала на втория етаж.

Белгарат седеше на едно легло със смачкани чаршафи, подпрял лакти на коленете си и заровил лице в шепите си.

— Дядо — тихо каза Гарион.

— Какво?

— Тя иска да говори с теб.

Белгарат вдигна лице. То изразяваше безмълвното му страдание.

— Съжалявам, дядо, но тя каза, че е много важно.

Белгарат стисна челюсти и въздъхна примирено.

— Добре. Да вървим.

Двамата тръгнаха надолу по стълбите и когато излязоха на двора и видяха Дурник, който се покланяше малко несръчно пред Поледра.

— Госпожо — каза ковачът. Изведнъж Гарион осъзна, че те едва сега се запознават официално.

— Толкова си официален и благоразумен, Дурник — отговори вълшебницата с кестенявите коси, после протегна ръка, докосна леко лицето му и след това го прегърна. — Ти направи дъщеря ми много щастлива, Дурник — продължи тя. — Благодаря ти. — После се обърна, погледна Белгарат в очите и каза предизвикателно: — Е?

— Изобщо не си се променила — изрече той треперещ от вълнение глас.

— О, промених се, и то доста — отвърна тя недоволно. — Дори не можеш да си представиш колко.

— Не ти личи.

— Много мило от твоя страна. Чу ли разговора ми с вещицата?

Той кимна и каза:

— Ти пое голям риск, Поледра. Какво щеше да се случи, ако тя беше приела предизвикателството ти?

— Вълците обичат да поемат рискове. — Жената с кестенявите коси сви рамене. — Това им вдъхва още по-голямо желание за живот. Съвсем не беше толкова рисковано. Зандрамас е Детето на Мрака и Духът на Мрака постепенно превзема както тялото, така и душата й. Тя не би рискувала точно сега. Подготовката на подходящи заместници отнема доста време, а последният сблъсък ще се състои скоро. Добре, нека поговорим за онова, заради което искам да се срещна с теб. Сега Зандрамас има свой фаворит, когото е направила крал на ангараките.

— Вече чухме за това.

— Вие винаги сте много умели, когато е необходимо да се измъкне някаква тайна. Церемонията по коронацията беше наистина абсурдна. Зандрамас спазваше древен ангаракски ритуал. Трябваше да присъства и самият Торак, но тя се справи и с тази част. Подправи твърде много неща, но образът му беше достатъчно убедителен да заблуди доверчивите. — Поледра се усмихна. — Сигурна съм, че е убедила ерцхерцог Отрат. Той припадна три пъти по време на церемонията. Глупакът си мисли, че сега наистина е император — но палачите на Кал Закат ще му докажат колко дълбоко се заблуждава, ако има нещастието да попадне в ръцете на братовчед си. Във всеки случай на Зандрамас й остава да изпълни само още една важна задача.

— О! — рече Белгарат. — И каква е тя?

— Също като вашата. Трябва да открие къде ще се състои срещата. Не се бавете по пътя към Кел. Предстои ви да преодолеете още много неща. Времето е ограничено, а трябва да прекосите река Маган преди Закат да стигне там.

— Закат ли? — сепна се вълшебникът.

— Значи не знаехте? Той премести армията си в околностите на Мага Рен преди няколко седмици. Изпрати отряди с разузнавачи преди няколко дни и напусна Мага Рен с основната част от войските си едва вчера. Възнамерява да блокира движението по реката от северния край на Даласианските планини до джунглите на Гандахар. Ако успее да го направи, ще ви е трудно да преминете реката.

Жената с кестенявите коси погледна Белдин.

— Не си се променил много, мой гърбави приятелю.

— Нима очакваше нещо друго, Поледра? — засмя се той.

— Мислех, че поне си сменил тази стара туника. Може да се разпадне на парцали всеки момент.

— От време на време я кърпя. — Той сви рамене. — Слагам нови кръпки, щом старите се износят. Удобна е, освен това ми е по мярка. Може би оригиналната дреха вече е само спомен. Смяташ ли, че има още нещо, което трябва да знаем? Или ще продължим с обсъждането на моя гардероб?

Поледра се засмя и каза:

— Липсваш ми. О, един от йерарсите на Ктхол Мургос пристигна с кораб и хвърли котва на източния бряг на Даласианските протекторати.

— Кой?

— Агачак.

— При него има ли някой от кралете на ангараките? — попита нетърпеливо Силк.

— Да.

— Ургит?

— Не. Очевидно Ургит не се е подчинил на Агачак и е отказал да тръгне на това пътешествие.

— Ургит не се е подчинил на Агачак? Сигурна ли си? Ургит се страхува и от собствената си сянка.

— Изглежда, че вече не е така. Брат ти се промени значително, откакто го видя за последен път, Келдар. Може би новата му съпруга има пръст в тази работа. Тя е много решителна млада жена и го тласка да се променя така, че да й допадне.

— Това е ужасно — оплака се Силк.

— Вместо него Агачак е довел новия крал на тулите — един кретен, който се казва Нател. — Поледра погледна съпруга си. — Трябва да сте много внимателни, когато стигнете до Даласия. Зандрамас, Урвон и Агачак ще съсредоточат силите си в борбата срещу вас. Те се мразят, но знаят, че сте техен общ враг. Може да решат да пренебрегнат взаимната си омраза и да се обединят, за да ви отстранят от пътя си.

— Ако прибавиш към тях Закат и цялата малореанска армия, на Мястото, което вече не съществува, ще има доста хора, когато пристигнем — отбеляза Силк и направи гримаса.

— На това място числеността на армиите не е важна, Келдар. Има само трима души, които са от значение — Детето на Светлината, Детето на Мрака и пророчицата от Кел, която ще направи избора. — След това вълшебницата погледна Ерионд и го попита: — Знаеш ли какво трябва да правиш ти?

— Да — отвърна простичко той. — Това наистина не е толкова трудно.

— Може би не е — рече му Поледра, — но ти си единственият, който може да го направи.

— Ще бъда готов, когато му дойде времето, Поледра.

Вълшебницата отново погледна Белгарат и каза твърдо:

— Смятам, че най-сетне дойде времето да проведем онзи разговор, който избягваш, откакто се родиха дъщерите ни.

Възрастният мъж трепна.

— Насаме — добави тя. — Ела с мен.

— Да, Поледра — отвърна смирено той.

Вълшебницата закрачи решително към портата на чифлика.

Белгарат тръгна след нея като ученик, който очаква да бъде смъмрен — или дори да получи някакво по-тежко наказание.

— Най-сетне — въздъхна с облекчение Поулгара.

— Какво става, лейди Поулгара? — попита объркана Се’Недра.

— Мама и татко ще се сдобрят — рече щастливо Поулгара. — Майка ми умряла — или може би не е точно така, — когато родила сестра ми Белдаран и мен. Татко се самообвинява, че не е бил там, за да й помогне. Той, Мечото рамо и другите отишли в Ктхол Мишрак, за да откраднат Кълбото от Торак. Мама никога не го е обвинявала, защото е знаела от какво огромно значение е това, което правят. Но татко не могъл да си прости толкова лесно и се самонаказва през всичките тези векове. На мама най-сетне й омръзна всичко това и ще предприеме стъпки да оправи положението.

— О — рече Се’Недра и гласът й потрепери. — Това наистина е прекрасно. — Очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

Без да каже дума, Велвет извади ефирно лека кърпичка от ръкава си, изтри очи и я подаде на Се’Недра.

Около час по-късно Белгарат се върна при приятелите си. Беше сам, но на лицето му светеше усмивка, а очите му проблясваха като на младеж. Всички сметнаха, че е неуместно да му задават въпроси.

— Според теб колко е часът? — обърна се той към Дурник.

Ковачът хвърли поглед към небето. Силният вятър отнасяше на изток последните облачета и вече се виждаха звезди.

— Има още два часа до зазоряване, Белгарат — отвърна той.

— Мисля, че тази нощ няма да може да спим повече — рече възрастният мъж. — Защо не съберем багажа и оседлаем конете, докато Поул приготви яйца за закуска?

Поулгара го погледна и леко повдигна вежди.

— Не възнамеряваш да тръгнем преди да се нахраним, нали, Поул? — попита я той закачливо.

— Не, татко — отвърна тя, — дори не помислям за това.

— Така си и знаех. — Вълшебникът се засмя и я прегърна. — О, Поулгара!

Очите на Се’Недра отново се напълниха със сълзи и Велвет пак й подаде кърпичката.

— Тези двете ще съсипят хубавата кърпичка — отбеляза цинично Силк.

— Е, нищо — отговори Гарион. — Имам още две резервни. — След това кралят на Рива се сети нещо и каза: — Дядо, покрай цялата тази суматоха за малко щях да забравя да споделя — преди да се превърне в дракон, Зандрамас говори с Нарадас.

— О, така ли?

— Той е бил в Гандахар и ще заведе цял полк със слонове на бойното поле.

— Те едва ли ще окажат голяма съпротива на демоните.

— Демоните няма да участват в тази битка. Зандрамас е призовала друг господар на демоните — Морджа. Той е подмамил Нахаз далеч от бойното поле. Двамата се сражават на друго място.

Белгарат почеса брадясалата си буза и попита Силк:

— Добре ли се сражава тази кавалерия от слонове от Гандахар?

— Те са почти непобедими — отговори драснианецът. — Облечени са в плетени ризници. Смазват с крака войниците на неприятелската армия и след тях остават широки пътеки. Ако демоните не участват в боя, армията на Урвон няма шанс за победа.

— Бездруго твърде много хора са замесени в тази надпревара — изсумтя Белгарат. — Хайде да прекосим река Маган и да не се намесваме в плановете на двете армии.

Закусиха и напуснаха чифлика точно когато първите лъчи на зората обагриха в алено източния хоризонт. Странно, но Гарион не чувстваше особена умора, въпреки че беше спал съвсем малко през нощта. Много неща се бяха случили и той имаше върху какво да размишлява.

Слънцето вече беше изгряло, когато стигнаха до реката Маган и продължиха да яздят на юг до Даршива. Денят беше топъл, тревата и дърветата бяха измити от бурята.

Стигнаха до малко селце от измазани с кал колиби, построени върху колове над тинята. Разнебитените кейове се простираха навътре в реката. Самотен рибар седеше на края на един от тях и небрежно държеше дълга тръстикова пръчка.

— Отиди да говориш с него, Дурник — рече Белгарат. — Провери дали знае къде можем да наемем лодка.

Ковачът кимна и отклони коня си към непознатия мъж. Без много да му мисли, Гарион го последва. Двамата скочиха от седлата недалеч от мястото, където започваше кеят, и се запътиха към рибаря.

Той беше нисък и набит човек в проста туника и кални обувки. Краката му не бяха особено чисти и по тях се виждаха множество възлести тъмночервени вени. Лицето му беше силно загоряло от слънцето. Брадата му не беше дълга, но личеше, че не се е бръснал от дълго време.

— Кълве ли? — попита го Дурник.

— Виж — отвърна рибарят и посочи дървеното ведро до себе си, без да се обръща — взираше се напрегнато в плаващата червена тапа, към която беше прикрепено влакното му.

Ведрото беше наполовина пълно с вода и вътре плуваха в кръг няколко едри пъстърви.

Дурник клекна до рибаря и отбеляза:

— Чудесни риби.

— Рибите са си риби — повдигна рамене набитият човек. — Изглеждат по-добре в чиния, отколкото във ведрото.

— Точно затова ги ловим — съгласи се Дурник. — На каква стръв ловиш?

— Опитвах на земен червей — отвърна лаконично човекът, — но не щеше. Така че минах на хайвер.

— Не съм пробвал на хайвер — призна Дурник. — Дава ли резултат?

— Хванах тия петте за половин час. Понякога стават толкова възбудени, че за да сложиш стръв на кукичката си, трябва да се скриеш зад някое дърво. В противен случай сами изскачат на брега и хукват да те преследват.

— Трябва да го опитам някой път — рече Дурник и хвърли замечтан поглед към водата. — Имаш ли представа къде можем да наемем лодка? Трябва да прекосим реката.

Рибарят се обърна и втренчи недоверчив поглед в ковача.

— Да отидете в Даршива? — възкликна той. — Ти луд ли си?

— Да не би там да има размирици?

— Размирици? Не искам дори да ти описвам какво става там. Чувал ли си някога за демони?

— Чувал съм.

— А виждал ли си?

— Мисля, че веднъж.

— Не мисли, приятелю. Ако си виждал, значи знаеш какво представляват — човекът потрепери. — Те са просто ужасни. Цяла Даршива гъмжи от тях. Това е работа на онзи гролим, който дойде от север. Следваше го цяла глутница зъбещи се и ръмжащи чудовища. След това пристигна друг гролим — жена, ако можеш да повярваш. Казва се Зандрамас. Тя отстъпи за малко, но след това направи някаква магия и доведе своите демони. Сега тези твари се сражават помежду си в Даршива.

— Чухме, че се разразила битка на север оттук, в Пелдан.

— Това са обикновени войски, те водят обикновена война с мечове, брадви и така нататък. Демоните прекосиха реката, търсейки нови земи за опустошаване. Освен това търсят и хора, които да изяждат живи.

— И все пак ни се налага да прекосим реката — каза Дурник.

— В такъв случай се надявам, че си добър плувец. Едва ли ще намериш лодка. Жителите на селото се качиха на всички стари корита, които могат да плуват, и се отправиха към Гандахар. Решиха, че дивите слонове са за предпочитане пред демоните.

— Май кълве — каза любезно Дурник и посочи плувката. Тапата се потапяше и после отново се показваше на повърхността.

Рибарят дръпна рязко пръта нагоре и след това изруга.

— Изпуснах я.

— Е, не можеш да хванеш всички — отвърна философски Дурник.

— Но мога да опитам. — Човекът се засмя, изтегли влакното и набоде на кукичката хайвер, които извади от глинената купа до себе си.

— Аз бих опитал под кея — посъветва го Дурник. — Пъстървата обича сянката.

— Използването на хайвер за стръв има една добра страна — рече рибарят. — Надушват го отдалеч и идват на всяка цена, дори и да им се наложи да прескочат някоя ограда — Той отново хвърли въдицата и разсеяно изтри ръка върху туниката си.

— Ти защо си останал тук? — попита Дурник. — Щом има такива неприятности, защо не отиде в Гандахар с другите?

— Че какво ще правя в Гандахар? Хората там са луди. Прекарват цялото си време в преследване на слонове. Какво ще правиш със слона, след като го хванеш? А и рибата там не си заслужава стръвта. Освен това сега за пръв път от пет години разполагам с целия пристан. Преди почти не можех да хвърля въдицата — толкова рибари имаше.

— Е — рече Дурник и се изправи с очевидно съжаление. — Тъй, или иначе се налага да продължим пътя си. Трябва да намерим лодка отнякъде.

— Аз те съветвам да стоиш настрана от Даршива, приятелю — рече сериозно рибарят. — По-добре си отрежи пръчка и седни тук до мен да ловим риба, докато неприятностите отминат.

— Ще ми се да можех — въздъхна Дурник. — Наслука, приятелю.

— За мен най-хубавото нещо на света е да седя тук и да си ловя риба. — Човекът вдигна рамене и обърна очи и впери очи в плувката. — Отидеш ли в Даршива, внимавай да не попаднеш в ръцете на демоните.

— Ще внимавам — обеща Дурник.

— Е? — попита старият вълшебник, който го чакаше на кея.

— Кълве, та се къса — отвърна му сериозно Дурник.

Белгарат се взря за момент в него, вдигна очи към небето и изпъшка, после каза:

— Имах предвид какво става в Даршива.

— Не бих могъл да кажа със сигурност, Белгарат, но щом кълве от тази страна, съвсем логично е да кълве и от другата, нали? — Тонът на Дурник беше съвсем сериозен.

Белгарат се обърна и се отдалечи с тежки стъпки, мърморейки сърдито под нос.

Отидоха при останалите и Гарион повтори най-главното от информацията, която бяха получили от мъжа на кея.

— Това малко променя нещата, нали? — рече Силк — Сега какво ще правим?

— Надявам се, че няма да имаш нищо против предложението ми, Белгарат — рече Сади. — Смятам, че е най-добре да последваме примера на селяните, за които спомена Белгарион и да се спуснем надолу по реката до Гандахар. Там ще намерим лодка. Може би ще ни отнеме малко повече време, но ще избегнем демоните.

Тот поклати глава. Лицето на немия гигант, обикновено спокойно, сега изразяваше безпокойство. Той светкавично направи серия от онези неясни знаци, които бяха понятни единствено на Дурник.

— Тот смята, че няма да имаме достатъчно време — преведе ковачът.

— Има ли някакъв определен срок, за който трябва да стигнем в Кел? — попита Силк.

Тот отново направи няколко бързи движения — пръстите му сякаш летяха във въздуха.

— Твърди, че Кел е изолиран от останалата част от Даласия — каза Дурник. — Кайрадис се е разпоредила да ни пуснат да влезем, но щом тя самата напусне Кел, останалите пророци отново ще изолират града.

— Нима ще напусне Кел? — попита изненадано Белгарат. — Къде ще замине?

Дурник погледна въпросително Тот и немият гигант веднага направи няколко знака.

— О — рече Дурник. — Разбирам. — Ковачът отново се обърна към Белгарат. — Тя трябва незабавно да отиде до мястото на срещата. Трябва да е там, когато му дойде времето, за да направи избора.

— Не може ли да пътува с нас? — попита Велвет.

Тот поклати отново глава и жестовете му станаха по-енергични.

— Не съм сигурен дали разбрах всичко правилно — призна Дурник. — Тот, прекъсни ме, ако допусна грешка. — Ковачът отново се обърна към другарите си. — Той твърди, че нещо трябва да се случи преди да пристигнем в Кел. Ако то не се случи, Кайрадис трябва да пътува сама.

— Каза ли какво ще бъде това нещо? — обърна се Поулгара към съпруга си.

— Мисля, че не знае, Поул.

— А известно ли му е къде ще се случи това нещо? — попита Белгарат напрегнато.

Гигантът разпери ръце.

— Тази млада дама наистина започва да ме дразни — каза Белгарат и погледна Белдин. — Ти какво мислиш?

— Смятам, че нямаме избор, Белгарат. Ако това нещо трябва да се случи в Даршива и в този момент ние не сме на определеното място, усилията ни ще бъдат напразни. Може би всичко към което се стремим, зависи от поведението ни точно сега.

— Добре — каза Белгарат. — В такъв случай отиваме в Даршива. И друг път съм надхитрял демони. Най-важното е да прекосим реката преди Закат да пристигне тук.

— Трябва ни лодка — каза Дурник.

— Ще отида да проверя дали няма да намеря някоя — рече Белдин и се наведе, разпервайки широко ръце.

— Не се колебай твърде дълго, докато избираш — посъветва го Белгарат. — Всяко корито, което успее да се задържи над водата, ще свърши работа.

— Ясно — отвърна Белдин и излетя.