Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (15)

14.

Залязващото слънце хвърляше жълтеникави отблясъци върху обагрените в тъмноалено облаци, намирайки пролуки сред напорите на приближаващата буря. Гарион се изкачи на един хълм и погледна към долината, която трябваше да прекосят. Там забеляза няколко сгради. Изглеждаха му толкова познати, че приклекна и се взря с изумление в тях. След това застана на четири крака и пълзя внимателно през високата трева. Не видя никакъв пушек. Голямата порта беше отворена, но той не желаеше да рискува — фермерите изпитваха подсъзнателна омраза към вълците и Гарион не искаше някой от тях да изпрати от засада някоя стрела по него.

Спря и легна по корем на земята. Изглежда, постройката беше изоставена. Той се затича напред и се промъкна внимателно през отворената порта. Дворът беше голям почти колкото фермата на Фалдор, която се намираше на половин свят оттук.

Шмугна се през отворената врата на близката барака и започна да души въздуха: ослушваше се внимателно, за да разбере дали наистина е сам. От чифлика не долиташе никакъв шум освен жалното мучене на някаква крава с натежало виме, която чакаше да бъде издоена. Усети и миризма на хора, но те бяха напуснали чифлика отдавна.

Измъкна се от бараката и затича от врата на врата — отваряше ги, натискайки дръжките на бравите с челюсти. Мястото му се стори толкова познато, че изпита непреодолима носталгия, макар и да си мислеше, че отдавна е забравил това чувство. Пристройките приличаха много на тези във фермата на Фалдор. Ковачницата беше почти същата като онази, в която навремето работеше Дурник. Стори му се дори, че чува ударите, които приятелят му непрестанно сипеше върху наковалнята. Беше сигурен, че дори да затвори очи ще прекоси безпогрешно двора и ще стигне в кухнята.

Обиколи една подир друга всички стаи на приземния етаж. След това се изкачи по стълбите на горния. Ноктите на краката му дращеха дървените стъпала.

Навсякъде беше пусто.

Излезе от къщата и потръгна към обора. Кравата измуча панически и той спря — не искаше да я безпокои.

„Лельо Поул“ — извика мислено той.

„Да, скъпи?“

„Тук няма никой. Мястото наистина е чудесно.“

„Думата «чудесно» трябва да се използва в много редки случаи, скъпи.“

„Почакай, докато го видиш сама.“

След малко Белгарат се шмугна през портата, подуши въздуха, огледа се, възвърна човешкия си облик и се засмя.

— И сякаш се връщаме вкъщи, нали?

— Аз си помислих същото — отвърна Гарион, изправи се и отупа дрехите си.

Белдин долетя, описвайки широка спирала, кацна, също прие човешкия си образ и каза:

— Можем да стигнем там преди да се стъмни.

— Ще останем тук — каза Белгарат. — По брега на реката може да има охрана. Няма да имаме никаква полза, ако безпричинно дебнем в тъмното.

Гърбавият магьосник сви рамене.

— Както желаеш.

Поулгара, бледа и безшумна като привидение, прелетя над стената, кацна на двуколката, която стоеше насред двора, бързо прие човешки образ и възкликна:

— О, богове! Имаш право, Гарион. — И тръгна към кухнята.

След пет минути Дурник въведе останалите в двора, огледа се, засмя се и каза:

— Човек може да си помисли, че самият Фалдор ще излезе да ни посрещне. Как е възможно две ферми, които са на такова голямо разстояние една от друга, да си приличат толкова много?

— Това е най-подходящият начин за разположението на постройките в една ферма, Дурник — каза Белгарат. — Рано или късно всички практични хора на земята ще го разберат. Можеш ли да накараш кравата да млъкне? Няма да можем да спим, ако продължи да мучи.

— Веднага ще я издоя. — Ковачът скочи от седлото и поведе коня си към обора.

Белгарат го погледна с умиление и отбеляза:

— Утре сутринта май ще се наложи да го отведем насила оттук.

— Къде е Поулгара? — попита Силк, докато помагаше на Велвет да слезе от седлото.

— Къде другаде, освен в кухнята? — Белгарат посочи отворената врата. — Може би ще се окаже по-трудно да измъкнем нея оттам, отколкото да накараме Дурник да излезе от ковачницата.

Велвет изглеждаше разсеяна, дори замечтана. Ефектът от лекарството, което й беше дал Сади, все още не беше преминал. Гарион се надяваше, че Поулгара стриктно я държи под контрол.

— Колко мило — рече тя и се облегна на рамото на Силк. — Напомня ми за родния дом.

Изражението на Силк беше предпазливо като на човек, готов да си плюе на петите.

Тази вечер отново се нахраниха добре. Златната светлина на восъчните свещи изпълваше стаята и се отразяваше от излъсканите дъна на медните котли, които висяха на стената. Стаята беше уютна и топла въпреки бурята, която се бе разразила още в ранния следобед. Навън ечеше воят на вятъра и тътенът на гръмотевиците и силни дъждовни струи се забиваха косо в прозорците.

Гарион беше изпълнен с необикновено спокойствие, каквото не беше изпитвал повече от година. Прие го с благодарност, защото знаеше, че то ще укрепи силите му за изпълнените с безкрайно напрежение месеци, които го очакваха.

— О, богове! — възкликна Сади, който бе клекнал да даде на Зит купичка току-що издоено мляко.

— Какво има, Сади? — попита Велвет. Ефектът от лекарството беше преминал и вече не се налагаше Поулгара да я държи под око.

— Зит ни е приготвила малка изненада — каза евнухът с истинска наслада. — Всъщност няколко малки изненади.

Велвет се приближи любопитно към него и възкликна:

— О! Възхитителни са, нали?

— Какво има? — попита Поулгара.

— Нашата скъпа Зит стана майка — отвърна Велвет.

Всички станаха и отидоха да видят новородените змийчета. Също като майка си те бяха яркозелени и имаха характерната червена ивица от главата до опашката. Бяха пет, мънички като червейчета. Всички бяха изпълзели до чинийката и пиеха мляко, като мъркаха доволно, подали раздвоените си езичета. Зит се бе навела загрижено над тях, ала не изглеждаше никак застрашително.

— Това обяснява защо напоследък се държеше толкова зле — заключи Сади. — Защо не ми каза, Зит? Можех да ти помогна при раждането.

— Не бих желал да бъда акушерка на змия — рече Силк. — Освен това мислех, че влечугите снасят яйца.

— Повечето от тях наистина го правят — призна Сади. — Но има някои живораждащи видове. Зит е от тях.

— Аз си мислех, че просто е малко напълняла — сподели Велвет. — А през цялото време тя е била бременна.

Дурник се намръщи.

— Тук нещо не е наред — каза той. — Нийса не е ли единственото място, където се среща този вид змии?

— Да — отвърна Сади. — И дори там са истинска рядкост.

— Но как тогава… — Дурник се изчерви. — Как е станало това? Ние от доста време не сме ходили в Нийса. Къде Зит е срещнала бащата?

Сади примигна.

— Наистина! Това е невъзможно. Зит, какво си направила?

Малката зелена змия не му обърна никакво внимание.

— Това не е чак такава загадка, Сади — рече Ерионд и се засмя. — Не си ли спомняш какво каза Кайрадис на Зит, когато бяхме в Ашаба?

— Че нещо е било отложено. Наистина не обърнах внимание на думите й. Точно тогава бяхме заети с нещо друго, което ми отвлече вниманието, ако си спомням правилно.

— Пророчицата каза: „Бъди спокойна, малка сестрице. Това, за което си родена, вече е изпълнено. Дълго отлаганото събитие най-сетне ще се случи.“ Значи за това е говорила Кайрадис. Раждането на змийчетата е дълго отлаганото събитие.

— Знаеш ли — обърна се Белдин към Белгарат, — мисля, че той има право. Това не е единственият път, когато пророчеството се намесва така, че събитията да потекат в нужната посока. Думите „за което си родена“ означават, че Зит е била предопределена за едно — да ухапе Харакан. След като го направи, всичко продължи по обичайния си начин. — След това гърбавият магьосник погледна Ерионд. — Как си спомни какво точно каза Кайрадис? Всички бяхме доста нервни, докато стояхме в тронната зала на Урвон.

— Винаги се стремя да запомням това, което казват около мен — отговори Ерионд. — Може би няма да го разбера веднага, но рано или късно всичко отива на мястото си.

— Това момче е много странно, Белгарат — рече Белдин.

— Всички сме забелязвали това по един или друг повод.

— Нима наистина е възможно? — обърна се Сади към стария вълшебник. — Имам предвид дали въобще е възможна такава намеса?

— Не трябва да задаваш подобни въпроси на дядо — засмя се Гарион. — Той вярва, че няма невъзможни неща.

Силк стоеше на безопасно разстояние от Зит и потомството й. Веждите му бяха леко повдигнати.

— Честито, Зит — рече най-сетне той на малката зелена майка. След това погледна строго приятелите си. — Предполагам, че всичко това е много хубаво, но ако някой ги нарече „сладки малчугани“, просто ще започна да крещя.

 

 

Всички се окъпаха и си легнаха, но Се’Недра беше неспокойна и се въртеше в леглото. Внезапно малката кралица се надигна.

— Чудя се дали млякото все още е топло — промърмори тя, после отметна одеялото и леките й стъпки помилваха пода. — Ти искаш ли мляко, Гарион?

— Не, благодаря, скъпа.

— То ще ти помогне да заспиш.

— Нямам проблеми със съня.

Тя му се изплези и излезе в коридора.

Върна след малко с чаша мляко. Усмихваше се дяволито.

— Какво ти е толкова смешно? — попита я той.

— Видях Силк.

— И какво от това?

— Той не ме забеляза, но аз го видях. Тъкмо влизаше да си ляга.

— Може да си ляга, когато пожелае.

Кралицата се засмя още веднъж и скочи в леглото.

— Тъкмо това ти приказвам, Гарион — рече тя. — Не влизаше в своята спалня.

— О — изкашля се объркано Гарион. — Изпий си млякото.

— Аз застанах до вратата и подслушвах известно време разговора им — добави Се’Недра. — Искаш ли да чуеш за какво си говореха?

— Не, не особено.

Но въпреки това малката кралица му разказа всичко.

 

 

Дъждът беше преминал, но далеч на запад се чуваше тътен от гръмотевици и множество светкавици разсичаха небето на хоризонта. Гарион се събуди внезапно и се надигна в леглото. Отвън се чуваше някакво бучене, различаващо се от воя на бурята, на моменти съпровождано от пронизителен рев. Кралят на Рива се измъкна от завивките и излезе на терасата, която заобикаляше вътрешния двор от всички страни. На около половин миля на запад се придвижваше дълга колона хора със запалени факли. Гарион реши да приеме образа на вълк и да провери какви са тези хора.

Факлите се движеха много бавно. Докато Гарион приближаваше с дълги скокове към тях, забеляза, че светлината от пламъците се вижда много по-високо, отколкото ако хората яздеха коне. Глухият, тътнещ звук и съпровождащият го рев продължаваха да огласят пространството наоколо. Едрият вълк спря до един къпинак и приклекна, за да наблюдава и слуша. Дългият керван от огромни сиви животни се движеше с тежки стъпки в нощта в североизточна посока. Гарион беше виждал фантом слон на остров Веркат в Ктхол Мургос, когато леля Поул беше накарала лудия отшелник да избяга в гората. Ала фантом е едно, а действителността — нещо съвсем друго. Слоновете бяха огромни, по-големи от всички животни, които Гарион беше виждал. Постоянната скорост, с която се движеше керванът, изразяваше страховитата мощ на тези същества. Главите и хълбоците им бяха покрити с метални ризници и Гарион потръпна при мисълта за смазващата тежест на метала. Въпреки това слоновете се движеха, сякаш ризниците бяха леки като паяжина. Ушите им, наподобяващи корабни платна, се люшкаха, а хоботите им се поклащаха пред тях като махала. От време на време някой от слоновете извиваше нагоре хобот и докосвайки челото си, издаваше пронизителен рев.

Върху огромните бавно движещи се животни, облечени с грубо изработени брони мъже яздеха. Върху всеки огромен врат седеше човек с кръстосани крака и стискаше факла. Другите зад него бяха въоръжени с копия, прашки и малки лъкове. В началото на колоната, яхнал врата на огромен слон, по-висок цял метър от останалите, седеше облечен в черна роба гролим.

Гарион се изправи и се промъкна по-близо. Предпазливите му стъпки не вдигаха никакъв шум в мократа от дъжда трева. Беше сигурен, че слоновете ще усетят миризмата му, но прецени, че толкова едри животни няма да обърнат внимание на хищник, който не представлява опасност за тях — пред тези могъщи същества се почувства дребен като бълха. Това усещане никак не му хареса. Собственото му тегло беше над осемдесет килограма, но теглото на слоновете не се измерваше в килограми, а в тонове.

Продължи да върви с тихи стъпки край колоната, без да се приближава на повече от петдесет метра, до нея, като през цялото време душеше въздуха и се ослушваше напрегнато. Вниманието му беше съсредоточено върху облечения в черна роба гролим на първия слон.

Слоновете продължаваха да се движат с бавни стъпки напред.

На пътеката пред слона в началото колоната се появи фигура, облечена в лъскав черен сатен, който проблясваше под светлината на факлите. Колоната спря и Гарион се промъкна още по-близо. Облечената в сатен фигура отметна качулката на наметалото си. В плътта на ръката и блещукаше силна, въртяща се в множество пламнали кръгове светлина. В Ашаба и Замад Гарион беше видял за кратко лицето на жената, която бе отвлякла сина му. Но сблъсъците с магьосницата от Даршива бяха толкова опасни и ужасяващи, че той не бе имал достатъчно време да запомни чертите на Детето на Мрака. Сега, приближавайки се още по-близо, кралят на Рива се взря в осветеното от факлите лице.

Чертите й бяха правилни, дори красиви. Косата й беше черна, а кожата й беше почти толкова бледа, колкото тази на братовчедка му Адара. Но приликата свършваше дотук. Зандрамас беше гролим и черните й очи притежаваха типичната за всички ангараки острота. Носът й беше орлов, по широкото й чело не се виждаше нито една бръчица, брадичката й беше остра и придаваше на цялото лице триъгълен вид.

— Чаках те, Нарадас — каза тя с глас, в който се чувстваше остър чужд акцент. — Къде беше?

— Прости ми, господарке — извини се гролимът, който беше възседнал врата на огромния слон. — Пастирите бяха по-далече на юг, отколкото бяхме предупредени. — Той също свали качулката си. — Лицето му беше сурово, белите му очи проблеснаха под светлината от факлите. — Как върви борбата със слугите на Урвон?

— Зле, Нарадас — отвърна тя. — Неговите пазачи, хората и хрътките плюс тълпите войници на негова страна извън Каранда надвишават по брой нашите сили.

— Аз водя след себе си полк бойци на слонове, господарке — съобщи й Нарадас. — Те ще обърнат хода на битката. Тревата в централните области на Пелдан ще се напои с кръвта на пазачите на Урвон, чандимите и карандите. Ще ги отблъснем и ще превърнем завинаги Даршива в оазис на сигурността.

— Изобщо не се интересувам от Даршива, Нарадас. Аз искам да завладея света; за мен е съвсем безразлично какво ще стане с една малка държавица в покрайнините на Малореа. Колко време ще ти трябва да заведеш слоновете и мъжете на бойното поле?

— Най-много два дни, господарке.

— Направи го тогава. Остави ги под командването на моите генерали и ме последвай в Кел. Ще се върна в Хемил да взема Отрат и противното дете на Белгарион. Ще те чакаме в сянката на свещената планина на пророците.

— Вярно ли е, че Урвон е довел със себе си Господаря на демоните Нахаз и неговите орди, господарке?

— Да, но това не ни засяга. Не е толкова трудно да се призовават демони, а Нахаз не е единственият господар на демони в ада. Господарят Морджа се съгласи да ни помогне със своите орди. Между Морджа и Нахаз отдавна съществува вражда. Сега те ще водят битка помежду си, без да ги е грижа за обикновените сили на войските.

— Господарке! — възкликна Нарадас. — Не трябва да се съюзяваш с такива същества!

— Бих се съюзила със самия крал на ада, за да победя на Мястото, което вече не съществува. Морджа отлетя надалеч от бойното поле и примами след себе си Нахаз. Отведи твоите слонове там — нека унищожат пълчищата на Урвон. Нахаз и демоните му няма да бъдат там, така че няма да те забавят. След това ела възможно най-бързо в Кел.

— Слушам, господарке — отвърна покорно Нарадас.

Гневът бавно започна да се надига в гърдите на Гарион. Той можеше да достигне само за няколко секунди жената, отвлякла сина му. Знаеше, че тя няма да успее да съсредоточи волята си преди той да впие зъбите си в плътта й, а след това щеше да е твърде късно. Гарион оголи ужасните си остри зъби и промъква стъпка по стъпка към нея. Козината около врата му беше настръхнала, коремът му почти докосваше земята. Беше жаден за кръв, омраза изгаряше мозъка му. Тръпнейки в ужасяващо очакване, звярът напрегна мускулите си ниско ръмжене изпълни гърлото му.

В крайна сметка този звук го накара да се осъзнае. Мисълта, която изгаряше съзнанието му, беше мисъл на дива твар — вълк, затова се отнасяше само за настоящия момент. Ако Зандрамас наистина стоеше само на няколко скока от него, той можеше да разкъса плътта й, още преди писъците да достигнат близките хълмове. Но ако фигурата, изправена пред белоокия Нарадас, беше само проекция, образ, лишен от плът и кръв, тогава зъбите му щяха да изщракат в празното пространство и магьосницата от Даршива щеше да се спаси от отмъщението му, както бе станало в Ашаба.

Може би мисълта, която изгаряше съзнанието му, я предупреди. Или пък — както често правеше Поулгара — Зандрамас проучи околността със силата на ума си и откри своя противник. Изведнъж магьосницата изсъска уплашено:

— Опасност! — След това по устните й пробяга жестока, неумолима усмивка. — Но аз мога да променям формата си и ставам недосегаема за магиите на алорните. — Зандрамас се съсредоточи, след миг придоби неясни очертания и внезапно пред погледите на уплашените слонове се появи огромен дракон. Чудовището разпери криле, огромни като корабни платна, и полетя във влажния нощен въздух. Тъмнината се изпълни с пронизителен рев, в пространството се понесе гъст стълб кървавочервени сажди, обвиващи пламъците около чудовището.

„Лельо Поул! — мислено извика Гарион. — Към вас приближава дракон!“

„Какво?“ — долетя до него мисълта й.

„Зандрамас промени формата си! Сега лети към вас!“

„Върни се! — решително заповяда вълшебницата. — Веднага!“

Вълкът се завъртя на място, изравяйки влажния торф с ноктите си, и затича с все сила към чифлика. Зад гърба си чуваше пронизителния, изпълнен с паника рев на слоновете, а отпред до слуха му долиташе оглушителният писък на огромния дракон. Гарион тичаше отчаяно напред — знаеше, че каквито и мерки да предприемат Поулгара и приятелите му, няма да успеят да наранят Зандрамас. Единствено пламтящият меч на Желязната хватка можеше да я прогони.

Секундите му се струваха часове. Виждаше пред себе си огнения дъх на дракона, който осветяваше надвисналите над главата му мрачни буреносни облаци. Зловещи бледосини светкавици проблясваха сред пламъците и потъваха в земята. Изведнъж Зандрамас сви огромните си криле и се спусна стремглаво към чифлика, бълвайки огнени кълба.

Гарион направи няколко скока, отново прие човешки образ и продължи да тича към портата, размахвайки пламтящия меч на Желязната Хватка над главата си.

Драконът разпери криле и кацна в двора, продължавайки да бълва пламъци и дим. Разлюля змийския си врат, изхвърляйки нажежени до бяло огнени кълба към дървените постройки. Изсъхналото дърво се овъгли и от него започна да се вдига гъст дим. На няколко места по рамките на вратите се появиха малки сини пламъчета, които постепенно започнаха да се увеличават.

Гарион се втурна в двора с високо вдигнат меч и започна да нанася безмилостни удари срещу дракона.

— Може би си недосегаема за магиите, Зандрамас — изкрещя той, — но нищо не може да те предпази от това!

Тя издаде остър писък и изпрати към него огнено кълбо, което го обви от всички страни. Без да му обръща внимание, Гарион продължи да я отблъсква с меча и с огнения лъч, който се отделяше от кълбото. Най-сетне, неспособна да понесе безпощадните му удари, Зандрамас излетя, като с дългите нокти на краката си успя да събори покрива на двуетажния чифлик. След това кацна извън двора и продължи да бълва пламъци срещу сградата.

Гарион изскочи от портата, възнамерявайки да нападне Зандрамас още веднъж, ала изведнъж спря. Драконът не беше сам. Една синя вълчица, обгърната от блестяща светлина, се изправи срещу приелата образа на дракон магьосница от Даршива. Синята вълчица придоби колосални размери, също както беше направила Поулгара в Стис Тор, за да се изправи срещу бог Иса. Самият Гарион беше направил същото в Града на Вечната нощ, преди съдбоносната битка с Торак.

Подобна картина можеше да се роди само в най-страшните човешки кошмари. Драконът използваше пламъци, а вълчицата — ужасните си зъби. Синята хищница не беше от плът и кръв, но зъбите й май бяха истински. Огнените кълба на дракона не успяваха да я наранят. И все пак, въпреки че зъбите на вълчицата бяха много остри, те не бяха в състояние да пробият люспестата броня на дракона. Между двете същества бушуваше титанична битка, чийто край не се виждаше. На Гарион му се стори, че става нещо странно. Светлината не беше достатъчно силна и ужасяващите проблясъци на светкавиците повече скриваха, отколкото озаряваха очертанията на биещите се същества, ала нямаше съмнение, че всеки път, когато вълчицата се втурваше в атака, драконът отстъпваше назад. Изведнъж Гарион откри коя е причината за това. Зъбите на вълчицата не бяха в състояние да наранят дракона, но ореолът, обвиващ тялото й, нанасяше страшни удари.

Очевидно и ореолът, и блясъкът на меча на Желязната хватка оказваха едно и също влияние върху дракона. Синьото сияние, обгръщащо вълчицата Поледра, притежаваше част от мощта на Кълбото. Дори сега, когато се беше превърнала в непобедим дракон, Зандрамас се страхуваше от Кълбото и от всичко, свързано с него. Уплахата й ставаше все по-очевидна и Поледра започна да използва предимството си. Синьото й тяло скачаше неустрашимо напред, в гърлото й клокочеше свирепо ръмжене. Но изведнъж и двете внезапно прекратиха битката и без да произнесат нито дума приеха отново човешките си образи. Очите им блестяха с неумолима омраза.

— Предупредих те, Зандрамас — каза Поледра с гробовен глас. — Всеки път, когато опиташ да промениш съдбата, контролираща всички ни, тя ще се изправи срещу теб.

— А пък аз ти казах, Поледра, че не се страхувам от теб — отвърна магьосницата.

— Добре тогава — заяви Поледра така тихо, сякаш някъде наблизо мъркаше котка. — Да призовем пророчицата от Кел. Нека тя направи избора тук и веднага, ръководейки се от изхода на битката помежду ни.

— Ти не си Детето на Светлината, Поледра. Ти нямаш нищо общо с предопределената среща.

— Аз мога да застана на мястото на Белгарион, ако е необходимо — отговори Поледра. — Съдбата на света не зависи от срещата между вас двамата. В този последен сблъсък ти вече няма да бъдеш Детето на Мрака и той няма да бъде Детето на Светлината. Други ще поемат този товар от вашите рамене. Затова нека срещата да се състои между мен и теб сега и тук.

— Ти ще превърнеш всичко в хаос, Поледра! — изкрещя Зандрамас.

— Не всичко — така поне мисля. Ти ще загубиш много повече от мен. Белгарион е Детето на Светлината и ще отиде до Мястото, което вече не съществува. Ти си Детето на Мрака. Ако проведем битката тук и сега и ти си предопределена да загубиш, кой ще поеме товара ти? Може би Урвон или Агачак? Или някой друг? Във всеки случай не ти ще бъдеш призвана да се явиш на последната среща — такава мисъл не би могла да понесеш, нали? Помисли, Зандрамас, и вземи решение.

Двете жени стояха една срещу друга. Ярките проблясъци на последните светкавици хвърляха по лицата им зловеща светлина.

— Е, Зандрамас?

— Със сигурност ще се срещнем, Поледра, и тогава всичко между нас ще се реши — но не тук. Това не е мястото, което съм избрала. — Въздухът около Детето на Мрака проблесна за миг, след това Зандрамас внезапно изчезна, а Гарион почувства буйната вълна, предизвикана от преместването и в пространството.