Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (13)

12.

Вела изпитваше необяснима тъга. Това беше необичайно чувство за нея, но тя откри, че то й харесва, някаква дълбока, упойваща съществото й печал. Сега Вела вървеше с тихо достойнство по величествените, облицовани с мрамор коридори на палата в Боктор и всички се отдръпваха, забелязали замисленото й изражение. Вела не искаше да приеме факта, че нейните остри ками са изиграли важна роля за това уважение. Всъщност красивата млада жена не беше вадила камите си срещу никого вече цяла седмица. Последният човек беше един слуга с прекалено фамилиарно държане, който бе приел прямото й поведение за предложение за по-интимно приятелство. Но тя не го нарани много и той й прости още преди кървенето да спре.

В тази ранна утрин Вела беше тръгнала към приемната на кралицата на Драсния. Кралица Порен често караше Вела да се чувства объркана. Тя беше дребна и спокойна, не носеше ками и рядко повишаваше глас, но всички в Драсния и останалите кралства на алорните се отнасяха към нея с безкрайно уважение. Самата Вела, без да знае защо, бе приела предложението на дребната кралица да започне да се облича в рокли от светлолилава коприна. Роклята обаче бе нещо обременяващо и ограничаваше бързината на краката, и стягаше гърдите. Доскоро Вела предпочиташе да носи черни кожени панталони, ботуши и кожен елек — удобни и практични дрехи. Освен това бяха здрави и й даваха възможност да покаже качествата си на онези, които искаше да впечатли. В по-специални случаи обикновено обличаше леки вълнени рокли и фино прозрачно бельо от розова малореанска коприна, което прилепваше към тялото й, докато танцуваше. От друга страна, коприната шумеше обезпокоително, но допирът с кожата й й харесваше. Това я караше да се чувства неудобно, защото осъзнаваше, че е жена, а не просто няколко ками и изгарящо желание да ги използва.

Вела почука тихо на вратата на Порен.

— Да? — Гласът на Порен бе спокоен и ведър.

Тази жена никога ли не спеше?

— Аз съм, Порен. Вела.

— Влез, дете.

Веда стисна зъби. Все пак не беше дете. Странстваше по света, откакто навърши дванадесет години, и беше препродавана вече шест пъти. За една година — толкова кратко и така щастливо време — беше омъжена за един висок и слаб надракски трапер на име Тек, когото обичаше до полуда. Но Порен сякаш я приемаше като някое диво жребче, което на всяка цена трябва да опитоми. Въпреки че не го желаеше, тези мисли смекчаваха възмущението й. Дребната русокоса кралица на Драсния по някакъв странен начин се бе превърнало в майката, която Вела никога не бе имала. Мислите за камите и за това как я бяха продавали и купували отлетяха някъде далеч под въздействието на този мъдър и нежен глас.

— Добро утро. Вела — поздрави я Порен. — Искаш ли чай? — Макар че на обществени места кралицата носеше черно, тази сутрин халатът й беше от бледорозова коприна и може би затова тя изглеждаше много уязвима.

— Здравей, Порен — отвърна Вела. — Не, благодаря, не ща. — И се отпусна тежко на креслото до дивана на русокосата кралица.

— Не сядай така грубо, Вела — каза Порен. — Дамите не правят така.

— Аз не съм дама.

— Все още не може би, но се опитвам да те направя дама.

— Защо си губиш времето с мен. Порен?

— Да правиш онова, което си струва, не е загуба на време.

— Аз? Нещо, което си струва?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Много рано си се събудила тази сутрин. Тревожи ли те нещо?

— Не можах да заспя. Напоследък сънувам странни сънища.

— Не позволявай на сънищата да те разстройват, дете. Понякога те са свързани с миналото, понякога с бъдещето, но в повечето случаи са просто сънища…

— Моля те, не ме наричай „дете“, Порен — възрази Вела. — Да си кажем правичката, аз съм почти толкова възрастна, колкото си и ти.

— Може би на години, но годините просто измерват времето.

Някой почука дискретно на вратата.

— Да? — отговори Порен.

— Аз съм, ваше величество — отвърна познат мъжки глас.

— Влезте, маркграф Кендон — покани го кралицата.

Джевълин беше слаб, със строг аристократичен вид. Устните му бяха язвително извити. Както обикновено носеше перленосив жакет и плътно прилепнал към тялото му черен панталон, който никак не му отиваше, защото краката му бяха тънки като клечки. Началникът на драснианското разузнаване направи дълбок поклон.

— Ваше величество — поздрави той кралицата. — Лейди Вела.

— Не ме обиждай, Джевълин — отговори Вела — Аз нямам титла, така че не ме наричай „лейди“.

— Още ли не си й казала? — попита тихо Джевълин кралицата.

— Възнамерявах да го направя на рождения й ден.

— За какво става дума? — попита Вела.

— Имай търпение, скъпа — рече и Порен. — Ще научиш всичко за титлата си, когато му дойде времето.

— Не ми трябва драснианска титла.

— Всеки има нужда от титла, скъпа.

— Тя винаги ли се е държала по този начин? — попита Вела началника на драснианското разузнаване.

— Беше малко по-наивна, докато имаше млечни зъби — отговори учтиво Джевълин, — но стана много по-забавна, когато се сдоби с постоянни.

— Дръж се прилично, Кендон — каза му Порен. — Как беше в Рак Урга?

— Отвратително — но всички градове на мургите са такива.

— Как е крал Ургит?

— Той е младоженец, ваше величество, и поради тази причина е малко разсеян.

— Не му изпратих подарък — въздъхна Порен.

— Позволих си да се погрижа за това, ваше величество — отвърна Джевълин. — Една хубава сребърна гривна, която купих в Тол Хонет — на намалена цена, разбира се. Знаете, че бюджетът ми е ограничен.

Тя му хвърли враждебен поглед.

— Оставих сметката при шамбелана на замъка — добави той без ни най-малка следа от смущение.

— Как вървят преговорите?

— Изненадващо добре, ваше величество. Изглежда, кралят на мургите все още не се е поддал на наследствения безпорядък на съзнанието, властващ в династията Урга. Всъщност е много хитър.

— Предполагах, че има тъкмо такава възможност — отвърна малко самодоволно Порен.

— Имате някакви тайни от мен, Порен — обвини я Кендон.

— Да. Жените го правят от време на време. Малореанските агенти в палата Дроджим следят ли развоя на събитията?

— О, да — усмихна се Джевълин. — Понякога трябва да се издаваме, за да сме сигурни, че разбират какво става. Сигурен съм, че забелязват напредъка на преговорите. Изглежда, започват да изпитват определени опасения.

— Много бързо си изминал пътя на връщане — отбеляза кралицата.

Джевълин сви леко рамене.

— Крал Анхег ни осигури кораб. Капитан беше онзи пират Грелдик. Направих грешка и му казах, че бързам. Пътуването беше ужасно.

Откъм вратата отново се чу учтиво почукване.

— Да? — каза Порен.

Един слуга внимателно открехна вратата и каза:

— Надракът Ярблек отново е тук, ваше величество.

— Да влезе.

Ярблек беше съвсем пиян — Вела веднага забеляза това. Собственикът й в много отношения беше прозрачен човек. Той свали смачканата си кожена шапка, захвърли я безцеремонно в ъгъла и високо:

— Добро утро, Порен. Имаш ли нещо за пиене? От пет дни съм на седлото и умирам от жажда.

— Ето там. — Порен посочи един бюфет до прозореца. Ярблек изсумтя, наля си един голям бокал от кристалната гарафа, отпи дълга глътка и попита:

— Джевълин, имаш ли хора в Яр Надрак?

— Няколко — призна Джевълин предпазливо.

— Накарай ги да наблюдават Дроста. Той крои нещо.

— Той винаги крои нещо.

— Наистина е така, но този път може би е малко по-сериозно. Дроста поднови контактите си с Мал Зет. Той и Закат не си говорят откакто той зае страната на противниците на Малореа в битката при Тул Марду, но сега са се сдобрили. Това никак не ми харесва.

— Сигурен ли си? Никой от моите хора не е съобщавал подобно нещо.

— В такъв случай те вероятно са в палата. Дроста не се занимава със сериозните дела там. Накарай ги да отидат в таверната на брега на реката в квартала на крадците. Нарича се „Едноокото куче“. Дроста ходи там да се забавлява. Пратеникът от Мал Зет се среша с него в една стая на горния етаж — това е единственият момент, когато Дроста се откъсва от момичетата.

— Веднага ще поставя няколко от хората си там. Имаш ли някаква представа какво обсъждат?

Ярблек поклати глава и уморено се отпусна в едно кресло.

— Дроста е заповядал на пазачите си да не ме пускат в таверната. — Надракът погледна Вела и отбеляза: — Изглеждаш малко заядлива тази сутрин. Да не би да те гони махмурлук?

— Откакто си тръгна, почти не съм се напивала — заяви тя.

— Знаех, че ще направя грешка, ако те оставя в Боктор — рече той навъсено. — Това се дължи на покваряващото влияние на Порен. Още ли ми се сърдиш?

— Всъщност не. Не си виновен, че си глупак.

— Благодаря. — Ярблек я огледа оценяващо от глава до пети. — Харесва ми роклята ти — подхвърли той. — В нея приличаш повече на жена, а това е истинска промяна.

— Ти съмняваше ли се? — попита го тя дяволито.

 

 

Адис, главният евнух в палата на Салмисра, се приближи към тронната зала треперещ и изпълнен със страх. Напоследък кралицата беше в много особено настроение, затова в съзнанието на Адис плуваше болезненият спомен за съдбата на неговия предшественик. Той влезе в слабо осветената тронна зала и се просна по очи пред платформата с трона на своята владетелка.

— Главният евнух се приближава към трона — запя звънко хорът от изпълнените със страхопочитание и обожание придворни на Салмисра. Въпреки че доскоро той самият беше член на този хор, Адис се подразни от факта, че придворните повтарят очевидни неща.

Кралицата беше задрямала и пъстрото й, навито на спирали, тяло потрепваше неспокойно. Люспите издаваха сух съскащ звук, когато се търкаха една в друга. Владетелката отвори безизразните си змийски очи и го погледна. Раздвоеният й език се стрелна напред като мълния.

— Е? — изрече тя заядливо тя със съскащ шепот, който винаги смразяваше кръвта му.

— Повика ме, божествена Салмисра — отвърна неуверено той.

— Зная, идиот такъв. Не ме ядосвай. Скоро ще си сменям кожата, а това ме прави избухлива. Заповядах ти да разбереш какво планират алорните. Чакам да ми разкажеш всичко.

— Не научих много, кралице моя.

— Това не е отговорът, който исках да чуя, Адис — изсъска тя застрашително. — Може би способностите ти не са достатъчни за поста, който заемаш.

Адис затрепери неудържимо.

— Изпратих да повикат Дроблек, ваше величество. Той е драснианският началник на пристанищните власти тук, в Стис Тор. Мисля, че може да ни даде някаква информация за положението.

— Може би. — Гласът й беше разсеян: кралицата наблюдаваше отражението си в огледалото. — Извикай и посланика на Толнедра. Каквото и да правят алорните в Ктхол Мургос, в него е замесен и Варана.

— Прости ми, божествена Салмисра — каза Адис малко объркан, — но какво ни засягат действията на алорните и толнедранците?

Тя завъртя бавно глава и змийският и врат се залюлея.

— Нима наистина си толкова непоправим некадърник, Адис? Може и да не ни харесва, но Нийса е част от света и ние винаги трябва да знаем какво правят съседите ни, защото… — Владетелката на хората-змии направи пауза и езикът и нервно разсече въздуха. — Нещо ще се случи скоро и аз искам да зная какво точно е то, преди да реша дали да се включа, или не. — Тя отново замълча за секунда, ала бързо продължи: — Научи ли какво се е случило с Айсус?

— Да, ваше величество. Той е бил нает от драснианското разузнаване. За последен път са го видели в Рак Урга с алорните, които водят преговорите.

— Това е много интересно. Смятам, че тъкмо сега е необходимо да получавам най-подробна информация за всички събития — и то много, много скоро. Не ме разочаровай. Адис, Знаеш, че положението ти съвсем не е безопасно. Сега можеш да ме целунеш. — Кралицата-змия сведе глава и главният евнух се отправи с несигурни стъпки към платформата и докосна с треперещи устни студеното й чело.

— Много добре, Адис — рече тя. — Тръгвай. — Владетелката на хората-змии продължи да се взира в отражението си в огледалото.

 

 

Крал Нател от Мишрак ак Тул беше млад мъж с отпуснати устни, глупав поглед и права коса с цвят на засъхнала тиня. В него нямаше нищо, което дори отдалече би напомнило за някакви признаци на интелигентност. Дрехите му бяха смачкани и изцапани с петна, а короната очевидно беше прекалено широка за главата му и често се свличаше точно пред очите на негово величество.

Агачак, йерархът на Рак Урга, не можеше да понася младия крал на тулите, но полагаше усилия да бъде учтив с него по време на всекидневните им срещи. Учтивостта в никакъв случай не беше от силните страни на Агачак. Той предпочиташе да издава категорични заповеди, придружени със заплахи за ужасно отмъщение, ако събеседникът му изрази някакво несъгласие по време на разговора. Но внимателната преценка на личността на Нател убеди йерарха, че младият тул веднага ще падне духом, ако някой го заплаши или му постави ултиматум. Затова Агачак бе решил да разчита на ласкателства и измами.

— Пророчеството ясно показва, ваше величество — подхвана отново той, — Че ако някой крал ме придружи до мястото на срещата, той ще стане върховен император на всички ангараки.

— Означава ли това, че ще получа Ктхол Мургос и Гар ог Надрак? — попита Нател и в мътния му поглед се появи едва забележим проблясък.

— Точно така, ваше величество — увери го Агачак. — Освен това ще получите и Малореа.

— Но тогава Кал Закат ще страда. А аз не искам той да страда. Веднъж заповядал да бичуват баща ми, знаеш ли? Дори щял да го разпъне на кръст, но наоколо нямало никакви дървета.

— Да, чувал съм за това. Но не трябва да се притеснявате, ваше величество. Закат ще е принуден да се подчинява на вашите заповеди.

— Закат да се подчинява на мен? — Нател се засмя. Звуците, които издаде, бяха лишени от всякакви признаци на мисъл.

— Той няма да има избор, ваше величество. Ако откаже, новият бог мигновено ще го разкъса на безкрайно мънички късчета.

— Нямам нищо против, ако Ургит и Дроста ми се кланят — призна Нател, — но Закат едва ли ще се съгласи да го прави. Ургит и Дроста си мислят, че са много умни. Искам да им смачкам фасона. Но Закат… за него не съм сигурен. — Очите на тула светнаха. — Това означава, че ще получа цялото злато в Ктхол Мургос и Гар ог Надрак, нали? И тогава ще мога да ги накарам да го изкопаят със собствените си ръце и да ми го донесат. — Короната за пореден път се свлече пред очите му и Нател я надигна с показалец.

— Ще получите цялото злато в Малореа, както и скъпоценностите, коприната и прекрасните килими. Дори ще ви дадат собствен слон, който ще можете да яздите.

— Какво е това — „слон“?

— Слонът е огромно животно, ваше величество.

— По-голямо от кон?

— Много по-голямо. Освен това ще получиш и Толнедра, а там има много пари. Целият свят ще ви се подчинява.

— Значи е по-голям и от бивол? Виждал съм ужасно големи биволи.

— Десет пъти по-голям.

Нател се усмихна щастливо.

— Хващам се на бас, че тогава всички ще ми се възхищават.

— Точно така, ваше величество.

— Би ли повторил отново какво трябва да направя?

— Трябва да дойдете с мен до Мястото, което вече не съществува.

— Точно тази част не я разбирам. Как мога да стигна там ако то не вече не съществува?

— Когато му дойде времето, пророчеството ще ни покаже пътя, ваше величество.

— О, разбирам. Имаш ли някаква представа къде се намира това място?

— Открих някои доказателства, че е някъде в Малореа.

Изведнъж Нател се намръщи и викна:

— Ужасно!

— Не ви разбирам…

— Наистина бих искал да дойда с теб, Агачак. Наистина много ми се иска — защото ще получа много злато, килими, коприна и други неща — и дори ще накарам Ургит и Дроста, а може би и Закат да ми се кланят. Но за жалост не мога да го направя.

— Не ви разбирам. Защо?

— Не трябва да излизам от къщи. Маминка ще ме накаже, ако го направя. Знаеш как стои този въпрос. Дори не мога да си представя, че някога ще отида чак в Малореа.

— Но нали сте крал!

— Това не променя нещата. Винаги правя това, което ми нареди маминка. А тя казва на всички, че съм най-доброто момче.

Агачак не се подаде на непреодолимото си желание да превърне този глупак в крастава жаба, а може би още по-добре — в медуза.

— Искате ли да поговоря с майка ви? — предложи той. — Сигурен съм, че ще мога да я убедя да ви разреши.

— Точно така! Това е великолепна, прекрасна идея, Агачак. Ако маминка каже, че мога да отида, ще дойда с теб бързо като светкавица.

— Добре — рече Агачак и се обърна.

— Хей, Агачак?

— Да?

— Какво означава думата „пророчество“?

 

 

Бяха се събрали във Воу Мандор, далеч от бдителните очи на кралете, за да обсъдят нещо, което трябваше да бъде изпълнено незабавно. Постъпката им малко противоречеше на закона, но това не ги интересуваше.

Барак също беше там, както и Хетар, Мандорален и Лелдорин. Релг току-що бе пристигнал от Марагор. Унрак, синът на Барак, седеше на пейката до прозореца.

Графът на Трелхайм се изкашля и призова към тишина. Приятелите се бяха събрали в кулата в крепостта на Мандорален. Златните лъчи на есенното слънце нахлуваха през сводестия прозорец. Барак, огромен и сияещ в зеления си кадифен жакет, бе сресал рижата си брада, косата му беше сплетена на плитки.

— Добре — избоботи той. — Да започваме. Мандорален, сигурен ли си, че стълбището е добре охранявано? Не искам някой да ни подслуша.

— Разбира се, господарю на Трелхайм — отговори сериозно рицарят. — Гарантирам с живота си за това — Мандорален носеше ризница и обшита със сребро туника.

— Едно обикновена „да“ щеше да е достатъчно, Мандорален — въздъхна Барак. — Значи така — бързо продължи той, — на нас ни е забранено да се присъединим към Гарион и другите, нали?

— Така каза Кайрадис в Реон — отвърна тихо Хетар. Както винаги, той беше облечен в обичайната си дреха от конска кожа и кичурът коса, който се спускаше върху раменете му, беше стегнат със сребърна халка. Седеше отпуснат спокойно в едно от креслата, протегнал дългите си крака напред.

— Е, добре тогава — продължи Барак. — Ние не можем да отидем с тях, но никой не може да ни попречи да отскочим до Малореа по наша собствена работа, нали?

— Каква работа? — бързо попита Лелдорин.

— Все ще измислим нещо. Аз имам кораб. Ще отпътуваме до Тол Хонет и ще купим някакви стоки, които ще са нашият товар. След това ще отплуваме до Малореа и ще започнем някаква търговия.

— Как възнамеряваш да прекосиш Източното море с „Морска птица“? — попита Хетар. — Това може да отнеме много време.

Барак примигна хитро и каза:

— Имам карта. Ще пътуваме край източните предели на Ктхол Мургос и след това ще навлезем в Източното море. Разстоянието оттам до Малореа е съвсем малко.

— Мислех, че мургите са скрили всички карти на тяхното крайбрежие — рече Лелдорин и се навъси.

— Така е — засмя се Барак. — Но докато Джевълин беше в Рак Урга, успя да открадне една.

— А как успяхте да я вземете от него? — попита Хетар. — Той е по-потаен дори от мургите.

— Той се върна в Боктор с кораба на Грелдик. Джевълин не е добър моряк и често му призлява. Така че Грелдик е отмъкнал картата и е наредил да направят копие. Джевълин изобщо не знае за това.

— Твоят план е отличен, графе — рече сериозно Мандорален, — но ми се струва, че откривам в него един недостатък.

— Така ли?

— Целият свят знае, че Малореа е огромен континент, широк хиляди левги. Дължината му от юг до полярния лед на далечния север е дори още по-голяма. Ние ще остареем, преди да открием приятелите си — защото смятам, че си намислил точно това.

— Тъкмо щях да обясня това — каза лукаво Барак. — Докато бях в Боктор, успях здравата да напоя Ярблек. Той е достатъчно проницателен, когато е трезвен, но като изпие половин буре бира, става словоохотлив. Зададох му няколко въпроса за бизнеса, който той и Силк развиват в Малореа, и научих много полезни неща. Изглежда, че те имат представителства във всички по-големи градове там. И тези представителства са в постоянна връзка помежду си. Независимо от всички други неща, които прави, Силк следи внимателно бизнеса си. Винаги, когато е близо до някое от своите представителства, намира повод и се отбива да провери колко милиона е спечелил през последната седмица.

— Това е напълно в стила му — съгласи се Хетар.

— Всичко, което трябва да направим, е да хвърлим котва в някое малореанско пристанище и да открием офиса на този дребен крадец. Неговите подчинени ще ни кажат къде приблизително се намира. А където е Силк, там са и другите.

— Милорд — извини се Мандорален, — мнението ми е погрешно. Можеш ли да ми простиш, че подцених съобразителността ти?

— Няма нищо, Мандорален — отвърна великодушно Барак.

— Но — възрази Лелдорин — на нас ни е забранено да се присъединим към Гарион и неговите спътници.

— Това е така — съгласи се Мандорален. — Ние не трябва да се приближаваме до тях, защото в противен случай търсенето им е обречено на провал.

— Мисля, че намерих начин да се справим и с това неудобство — заяви Барак. — Ние не можем да яздим с тях. Но Кайрадис не каза, че не можем да ги следваме на известно разстояние, нали? Всичко, което ще правим, е да гледаме собствената си работа и ще вървим на около левга — е, може би миля — след тях. Ще сме достатъчно близо, така че ако изпаднат в беда, ще им се притечем на помощ. В това няма нищо лошо, нали?

Лицето на Мандорален внезапно просветна.

— Това е наш дълг, милорд! — възкликна той. — Наше морално задължение. Боговете не гледат с добро око на тези, които не помагат на странници в опасност.

— Знаех, че ще го приемеш по този начин — рече Барак и потупа своя приятел по рамото с огромната си ръка.

— Празни приказки, с които само увърташ — заяви непоколебимо Релг с дрезгавия си глас. Улгосът беше облечен в туника, твърде подобна на онази, каквато обикновено носеше Дурник. Бледата му кожа беше загоряла от слънцето и той вече не прикриваше очите си с плат. С годините работа в полето близо до къщата, която беше построил за Тайба и многобройната им челяд, кожата и очите му бяха привикнали към слънчевата светлина.

— Какво имаш предвид под „празни приказки“? — възрази Барак.

— Точно това, което казвам, Барак. За боговете е важна нашата цел, а не хитроумните ни извинения. Ти искаш да отидеш в Малореа и да помогнеш на Белгарион — както и всички ние, — но не се опитвай да заблуждаваш боговете с такива неубедителни доводи.

Всички безпомощно гледаха Релг.

— Но планът е толкова хубав — тъжно каза Барак.

— Може — съгласи се Релг, — но това е неподчинение, а неподчинението пред боговете — и пред пророчеството — е грях.

— Пак ли приказваш непрекъснато за грехове, Релг? — рече с неприкрита досада Барак. — Мислех, че си престанал.

— Не съвсем.

Синът на Барак Унрак, който на четиринайсет години беше едър колкото възрастен мъж, стана от мястото си. Носеше ризница и меч. Косата му беше огненочервена, а бузите му бяха покрити с пухкава брада.

— Да видим дали съм разбрал правилно — подхвана той. Гласът му вече не мутираше и не звучеше пискливо, а беше звучен баритон. — Ние трябва да се подчиняваме на пророчеството, нали така?

— На всяка дума, записана в него — рече твърдо Релг.

— В такъв случай аз трябва да отида в Малореа — каза Унрак.

— Струва ми се, че избързваш малко — възкликна баща му.

— Не е толкова сложно, татко. Аз съм наследствен защитник на Риванския трон, нали?

— Той е намислил нещо — подхвърли Хетар. — Продължавай, Унрак. Кажи ни какъв е планът ти.

— Е — рече младият мъж и се изчерви, защото възрастните го гледаха съсредоточено. — Ако принц Геран е в Малореа и се намира в опасност, аз трябва да отида там. Така казва пророчеството. Аз не зная къде е той и затова ще вървя след крал Белгарион, докато той открие сина си. След това ще го защитавам.

Барак се усмихна широко.

— Но — добави Унрак — аз не съм много опитен в тази работа и може би ще се нуждая от напътствия. Татко, дали ще мога да убедя приятелите ти и теб да дойдете с мен? По този начин, разбира се, няма да ми позволите да допусна някаква грешка.

Хетар се изправи, разтърси десницата на Барак и каза:

— Поздравявам те.

— Е, Релг — подхвърли Барак, — това задоволява ли чувството ти за благоприличие?

Релг помисли известно време и каза:

— Да. Мисля, че ще свърши работа. — След това се засмя — това беше първата усмивка, която Барак виждаше на лицето му. — Кога тръгваме?

 

 

Негово императорско величество Кал Закат стоеше до един прозорец във високата кула в Мага Рен и наблюдаваше огромната река Маган. Плавателните съдове с всякакви размери образуваха многобройна армада, движеща се надолу по течението. Те приближиха града в правилен ред и се насочиха към пристана, където кралските полкове чакаха да се качат на борда.

— Имаш ли някакви новини? — попита императорът.

— Нещата долу са твърде хаотични, ваше императорско величество — съобщи Брадор, началникът на Бюрото на вътрешните работи. Той носеше строга кафява връхна дреха. — Изглежда, основният сблъсък между Урвон и Зандрамас ще стане в Пелдан. Урвон се приближава от север. Зандрамас превзе Пелдан миналия месец, за да го превърне в защитна зона между Урвон и Даршива. Съсредоточава войските си в Пелдан, за да го пресрещне.

— Какво мислиш за това, Атеска? — попита Закат.

Генерал Атеска се изправи, отиде до картата, която висеше на стената, погледна я за момент и почука с показалец по нея.

— Тук, ваше величество — посочи той, — е град Фера. Съсредоточаваме войските в тази посока, за да го превземем. Това е най-подходящата база за създаване на предна позиция, от която могат да се провеждат операции. Там река Маган е широка петнайсет мили и няма да е трудно да пресечем пътя на всеки, който пожелае да я премине от Даршива. Така Зандрамас няма да може да изпраща подкрепления. Урвон ще има числено превъзходство и ще разбие армията й. Въпреки това част от войските му също ще бъдат избити. И двете страни желаят фанатично победа и ще се бият до смърт. След като унищожи армията на Зандрамас, Урвон ще спре да събере нови сили и да оближе раните си. Тъкмо тогава трябва да нападнем ние. Той ще бъде слаб и войските му ще са изтощени. Нашите ще са със свежи сили. Изходът на битката е лесно предсказуем. След това ще прекосим река Маган и ще установим надмощието си в Даршива.

— Отлично, Атеска — заяви Закат и за миг върху студените му устни пробяга усмивка. — В твоя план има нещо, което е и очарователно, и звучи като ирония на съдбата. Първо Урвон елиминира Зандрамас, а след това ние го унищожаваме. Харесва ми идеята, че ученикът на Торак ще свърши мръсната работа вместо нас.

— Ако позволите, ваше величество, аз искам да предвождам войските и да ръководя лично превземането на Фера — каза генералът. — Зандрамас ще предприеме контраатака, защото ние ще разцепим армията й на две. Налага се да укрепим града. Ще поставя патрули по реката, за да попреча на войските й да преминат в Пелдан, заобикаляйки нашите флангове. Това е най-важната част от операцията и искам да я ръководя лично.

— На всяка цена, Атеска — даде съгласието си Закат. — Не бих възложил толкова отговорна задача на никого другиго.

Атеска се поклони.

— Ваше величество е много любезен.

— Мога ли да се намеся в разговора, ваше императорско величество? — подхвърли Брадор. — Получихме няколко много обезпокоителни съобщения от Ктхол Мургос. Нашите агенти там твърдят, че между Ургит и алорните протичат някакви много сериозни преговори.

— Между мургите и алорните? — попита недоверчиво Закат. — Те се ненавиждат от векове.

— Вероятно са намерили общ враг — предположи деликатно Брадор.

— Да нямаш предвид мен?

— Това ми се струва логично, ваше величество.

— Трябва да сложим край на това. Мисля, че трябва да нападнем алорните. Трябва да създадем нещо опасно близо до дома им, което да ги тревожи непрекъснато — така няма да имат време за приключения в Ктхол Мургос.

Атеска се изкашля леко, за да прочисти гърлото си.

— Мога ли да говоря направо, ваше величество?

— Никога не съм те чувал да се изразяваш по друг начин, Атеска. Какво искаш да кажеш?

— Единствено някой слабоумен владетел би водил война на два фронта, а само истински безумец би дръзнал да се бие на три. Вие водите война тук в Пелдан, друга в Ктхол Мургос, а замисляте и трета в Алория. Съветвам ви в никакъв случай да не предприемате подобно нещо.

На лицето на Закат се изписа крива усмивка.

— Ти си смел мъж, Атеска — рече той. — Не си спомням някой да ме е наричал слабоумен и истински безумец в едно изречение.

— Вярвам, че ваше величество ще прости откровеността ми, но това е мнението ми по въпроса.

— Всичко е наред, Атеска. — Закат махна с ръка. — Ти си тук да ми даваш съвети, а не да ме ласкаеш. Твоят прост начин на изразяване привлече вниманието ми. Много добре, няма да започваме война срещу алорните, докато не приключим тук. Нека си мислят, че съм слабоумен; истинското безумие обаче е нещо съвсем различно. Светът видя достатъчно при царуването на Таур Ургас. — Императорът закрачи из стаята. — Проклинам те, Белгарион! — избухна внезапно той. — Какво си намислил?

— О, ваше величество — Намеси се Брадор. — Белгарион не е на запад. Миналата седмица са го видели в Мелцена.

— Че какво е правил в Мелцена?

— Не можахме да научим това, ваше величество. Но е съвсем сигурно, че е напуснал островите. Смятаме, че се намира някъде в областта недалеч от самите нас.

— И без съмнение ще обърка нещата още повече. Опитай се да го откриеш, Атеска. Наистина искам да си поговоря надълго и нашироко с този млад човек. Той вилнее из света като природно бедствие.

— Ще се опитам да науча точно къде се намира той, ваше величество — отвърна Атеска. — Сега с ваше позволение, ваше величество, искам да следя войските, докато се качват на корабите.

— За колко време ще стигнете до Фера?

— Може би три или четири дни, ваше величество. Ще наредя войниците да хванат веслата и да гребат.

— Това няма да им хареса.

— Не е нужно да им харесва, ваше величество.

— Добре, тръгвай. Аз ще дойда след няколко дни.

Атеска отдаде чест и се обърна, за да излезе.

— О, между другото, Атеска — спря го Закат, — защо не вземеш едно от тези животинчета? — Той посочи няколкото котета в ъгъла.

— Ами… — поколеба се Атеска. — Много съм ви благодарен, ваше величество, но котешката козина кара очите ми да се подуват, да сълзят и накрая направо се затварят. Мисля, че очите ще са ми твърде необходими през следващите няколко седмици.

— Разбирам, Атеска — въздъхна Закат — Е, върви.

Генералът се поклони и излезе.

Закат се замисли, после каза:

— Щом не иска да вземе котето, ще го произведа във фелдмаршал — но само ако ръководената от него операция е успешна. Разбираш ли?

— Напълно, ваше величество — промърмори Брадор.

 

 

Коронацията на ерцхерцог Отрат за император на Малореа премина гладко. Отрат, разбира се, беше недодялан като пън и трябваше да му подсказват какво да прави по време на церемонията. Когато тя приключи, Зандрамас го настани на един пищно украсен трон в палата в Хемил и заповяда на придворните да бъдат безкрайно любезни с него и да го обсипват с ласкателства. След това си тръгна съвсем безшумно.

Принц Геран беше в съвсем обикновената стая в храма, която Зандрамас беше избрала за себе си. За него се грижеше една жрица на средна възраст.

— Той се държа много добре тази сутрин, свещена Зандрамас — докладва жрицата.

— Добре, зле — какво значение има? — вдигна рамене Зандрамас. — Сега можеш да си вървиш.

— Да, свещена Зандрамас. — Жената коленичи, после излезе. Принц Геран погледна Зандрамас съвсем сериозно.

— Днес си кротък, твое величество — иронично каза Зандрамас. Изражението на детето не се промени. Въпреки че бяха заедно повече от година, Геран не показваше никакви признаци на привързаност към Зандрамас и което беше по-обезпокоително, не се страхуваше от нея. Момченцето взе една от играчките си и каза:

— Топка.

— Да — отвърна тя. — Топка. — След това, може би защото острият му поглед я обърка, прекоси стаята и застана пред огледалото.

Дръпна назад качулката на наметалото и се взря напрегнато в отражението си. Лицето й все още не беше засегнато. Това поне бе нещо, което се забелязваше с лекота. Тя погледна с отвращение появяващите се и изчезващи бляскави светлинки по кожата на ръцете си. След това решително разтвори дрехата си и погледна отражението на голото си тяло. Петната от блещукащи светлинки се разрастваха, това беше съвсем сигурно. По кожата на гърдите и корема й също имаше потрепващи, въртящи се точици светлина.

Геран се приближи тихичко и застана до нея.

— Звезди — каза той и посочи огледалото.

— Отивай да си играеш, Геран — отвърна му Детето на Злото и се загърна.