Дейвид Едингс
Магьосницата от Даршива (10)

9.

Когато Гарион, Белгарат и Белдин се върнаха, Силк говореше насаме с някакъв мъж. Непознатият беше набит, косата и брадата му бяха прошарени, като напръскани със сребро, а на лявото му ухо висеше голяма златна обица.

— А, ето ви най-сетне — рече Силк. Беше сменил дрехите си и сега носеше обикновен жакет и панталони с избелял кафеникав цвят. — Това е капитан Кадиан. Той е човекът, който е откарал нашите хора на континента. — Силк погледна капитана. — Я им разкажи онова, което току-що каза на мен, капитане.

— Щом желаете, ще го сторя, ваше височество — съгласи се Кадиан. Като повечето мореплаватели, и той имаше дрезгав глас — според Гарион това се дължеше на силните бури и силните питиета, още повече че капитанът отпи глътка от голямата сребърна чаша, която държеше. — Значи — започна той — това се случи преди три дни. Току-що се бях върнал от Башад в Гандахар. Този град се намира до устието на река Маган. — Морякът направи недоволна физиономия. — Това място е нездравословно и твърде неприятно — само блата и джунгли. Както и да е, докарах тук слонова кост за Консорциума и щом го свалихме на брега, започнах да търся нов товар. Знаете, че човек не може да спечели никакви пари, ако корабът му стои на котва. Отидох до една таверна, където ме познават. Собственикът ми е стар приятел — на младини плувахме заедно. Та този човек се ослушва за поръчки, които мога да изпълня. И значи отидох там и той веднага ме попита дали се интересувам от кратко и лесно пътуване с добро заплащане. Казах му, че подобни предложения винаги ме интересуват, но преди да реша дали да приема, трябва да знам какъв товар трябва да превозя. Има някои неща, които не обичам да качвам на борда — крави например. Те така цапат трюмовете, че след това трябва да се чисти цели седмици. И моят приятел ми каза, че няма да возя никакъв товар, а само някакви хора, които искали да отидат на континента. Отговорих му, че няма да е зле да поговоря с тях. Той ме заведе в една задна стая при четирима души — двама мъже, една жена и едно малко момченце. Единият от тях беше облечен в скъпи дрехи — помислих си, че е някакъв благородник — но през цялото време говори другият.

— Имаше ли нещо необикновено в този човек? — намеси се Силк.

— Тъкмо щях да го кажа. Онзи, дето приказваше, носеше обикновени дрехи, но не това привлече вниманието ми. Отначало си помислих, че е сляп — заради очите му, разбирате ли. Но после си рекох, че вижда достатъчно добре, въпреки че очите му бяха напълно безцветни. Преди време на кораба имах готвач и едното му око изглеждаше по същия начин. Той имаше непоносим характер и готвеше отвратително. Та значи онзи мъж с белите очи каза, че той и приятелите му трябвало да стигнат много бързо в Пелдан и че не искал да се разчува, че заминават там. След това ме попита дали зная някакво място извън градчето Селда, където мога да ги сваля на брега, без никой да научи. Казах му, че знам. — Капитанът замълча и се почеса лукаво по носа. — Почти всеки капитан знае десетки такива кътчета — на всички ни е известно що за хора са митничарите навсякъде по света. Обаче в мен започнаха да се зараждат разни подозрения. Хора, които искат да приключат пътуването си на усамотено място край брега, обикновено не кроят нищо добро. Е, от друга страна незаконните дела на всеки са си чисто негова работа, но ако и аз съм замесен, значи стават и моя работа. Мога да се забърквам в неприятности, без други да ми помагат, но… — Капитанът отпи дълга глътка от халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — Та както казах, взех да ставам подозрителен. Дори щях да им кажа, че всъщност не се интересувам от предложението им, но жената прошепна нещо на онзи с белите очи — не чух какво. Тя беше облечена в някакво дълго наметало, по-точно нещо като роба от черен сатен с качулка. И не свали качулката, така че не можех да видя лицето й. Но забелязах, че стиска силно ръката на малкото момченце. Както и да е, онзи с белите очи извади една кесия и я изсипа на масата. Приятели, беше пълна със злато — повече, отколкото бих спечелил от двадесет пътувания. И си рекох, че положението става съвсем различно. Да го кажа с две думи — уредихме пазарлъка веднага. Аз ги попитах кога искат да тръгнат и ми казаха, че ще дойдат на кея веднага щом се стъмни. Разбрах, че подозренията ми не са били напразни. Смятам, че щом някой иска да отплава от пристанището в тъмна доба, работата му не е чиста. Но вече бяхме сключили сделката и бях прибрал кесията, така че беше късно да се отказвам. Потеглихме същата нощ и стигнахме до крайбрежието на Пелдан на следващия ден следобед.

— Разкажи им за мъглата — рече напрегнато Силк.

— Тъкмо бях стигнал дотам, ваше височество — отвърна Кадиан. — Крайбрежната ивица е обвита в мъгла почти през цялата пролет и денят, в който пристигнахме в Пелдан, не правеше изключение. Мъглата беше по-плътна от вълнено наметало. Но хората в Селда са свикнали с нея и палят сигнални огньове на крепостните стени на града — така упътват корабите към пристанището в мъгливите дни. Аз се ориентирах по тези огньове и без проблеми намерих мястото, което ми трябваше. Стигнахме на неколкостотин метра от брега, и свалих пътниците на брега на една лодка — пратих с тях боцмана. Окачихме фенер на главната мачта на кораба — да му служи като ориентир в мъглата, освен това накарах няколко души да удрят по тенджери и тигани — да му помогнат да намери обратния път. Както и да е, след известно време чухме плясък на гребла и си помислихме, че боцманът се връща, обаче внезапно някакъв лъч светлина пресече мъглата, чух писъци и след това всичко утихна. Почакахме още малко, но боцманът и другите изобщо не се появиха. Това никак, ама никак не ми се понрави, затова заповядах да вдигнат котва и се понесохме бавно навътре в морето. Не зная какво се е случило там и не бих останал да разбера. Имаше някои неща, които ме караха да се чувствам много неспокоен.

— О — рече Белдин. — Какви например?

— Ами, докато бяхме в капитанската каюта например, онази жена протегна ръка да хване момчето и видях ръката й. Може би светлината не беше достатъчно силна, нали ме разбирате — аз не прахосвам много пари за газ, лампи или свещи и да ослепея, ако ви лъжа — но ми се стори, че под кожата на ръката й имаше искри.

— Искри ли? — попита Белгарат.

— Да. Видях ги със собствените си очи! Видях как се движеха — безброй малки блещукащи искрици плуваха из плътта й като светулки в лятна вечер.

— Сякаш всички звезди са се събрали под кожата й? — попита напрегнато Белдин.

— Ами горе-долу точно така — потвърди Кадиан. — Веднага усетих, че това не са обикновени хора. А след като видях лъча в мъглата, наистина никак не ми се щеше да остана и да разбера колко необикновени са.

— Може би това е спасило живота ти, капитане — каза Белгарат. — Чувал ли си някога за Зандрамас?

— За онази вещица? Всеки е, чувал за нея.

— Мисля, че тя е била жената с блещукащата плът на борда на кораба ти. Зандрамас вярва непоколебимо в старото схващане, че мъртвите не могат да разкажат никому какво им се е случило. Доколкото знаем, досега тя е потопила три кораба заедно с екипажите им. Смятам, че единствено мъглата те е спасила. Ако Зандрамас беше видяла къде е корабът ти, ти едва ли щеше да си тук.

Капитан Кадиан преглътна с усилие.

— Искаш ли да чуеш още нещо от него? — попита Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Това обяснява всичко. — Той се обърна към капитана. — Благодарим ти, Кадиан. Можеш ли да ни нарисуваш скица на брега, където си свалил пътниците си?

— Разбира се, че мога — отвърна мрачно Кадиан. — Нима възнамерявате да преследвате тази вещица?

— Да, обмисляме подобна възможност.

— Когато я изгаряте на клада, хвърлете няколко дънера в памет на моя боцман и неговите гребци.

— Имаш думата ми за това, капитане — каза Гарион.

— И да са влажни — прибави Кадиан. — Те не изгарят толкова бързо.

— Ще запомня това.

Силк се изправи и подаде на капитана една кесия. Кадиан я подхвърли в шепата си и каза:

— Вие сте изключително щедър, ваше височество. Дайте ми писалка и мастило да начертая онази карта, дето я искате.

— Отиди на ей онази маса — рече Силк и посочи. Капитанът кимна и стана.

— Къде е леля Поул? — попита Гарион. — Къде са другите?

— Преобличат се — отговори Силк. — Изпратих съобщение до нашия кораб веднага след като един от хората на Ветер дойде и ни съобщи, че са открили капитан Кадиан. Корабът ни чака в пристанището. — Дребничкият драснианец погледна изпитателно Гарион. — Какво ти е? Изглеждаш малко блед.

— Получих съобщение, в което има лоши новини.

Силк хвърли объркан поглед към Белгарат.

— Намерихме Пророчествата от Ашаба — обясни накратко възрастният мъж. — На последната страница Торак беше оставил съобщение за Гарион. Не е много приятно. Ще поговорим за това като се качим на кораба.

Капитан Кадиан се върна със скицата.

— Това е град Селда — рече той и посочи на чертежа. — На юг от него има скалист нос, а брегът, за който ви говорех, е малко по на юг от носа. Не мога да ви кажа къде точно е слязла вещицата — не успях да видя заради мъглата, но смятам, че го е направила недалеч от мястото, което съм отбелязал с кръстче.

— Благодаря ти още веднъж, капитане — каза Силк.

— Няма защо, ваше височество. И ви пожелавам успех в преследването. — Кадиан се обърна и излезе.

След няколко минути дойдоха и останалите им спътници.

Се’Недра и Велвет бяха облечени в обикновени сиви рокли, също като тази, която Поулгара носеше по време на пътуване. Според Гарион сивият цвят изобщо не отиваше на Се’Недра — правеше кожата й да наглежда много бледа и единствените ярки багри у нея бяха на буйната и коса с оттенък на бляскав бакър.

Дурник и другите мъже — с изключение на Тот, който беше загърнат с неизменното си одеяло — бяха облечени в кафяви дрехи като тези на Силк — така не привличаха ничие внимание.

— Е, татко? — попита Поулгара от прага. — Откри ли това, което търсехме?

— Да — каза той. — Но ще поговорим за това, когато се качим на кораба. Свършихме всичко, за което дойдохме в Мелцена. — И старият вълшебник ги поведе навън.

Тази вечер всичко изглеждаше сребристо. Пълната луна беше изгряла и осветяваше улиците с бледите си лъчи. Свещите изпълваха със златист блясък прозорците на къщите, покрай които минаваха. Стотици фенери блещукаха по реите на корабите, хвърлили котва в пристанището. Гарион яздеше мълчаливо напред, потънал в тъжни мисли, породени от ужасното съобщение, оставено му от Торак преди хиляди години.

Щом се качиха на кораба, се събраха в тясната каюта под задната палуба.

— И така — заговори Белгарат, щом Дурник затвори вратата — намерихме предсказанията. Открихме и мястото, където е бил съхраняван Сардионът преди битката във Воу Мимбре.

— Това пътуване беше полезно, нали? — отбеляза Силк. — Сенджи наистина ли е толкова стар, колкото твърдят?

— Дори е по-стар — изсумтя Белдин.

— Това не означава ли, че е вълшебник? — попита Се’Недра.

Тъмносивата рокля й придаваше печален вид.

— Не е много добър като вълшебник, но наистина има такива способности — каза Белгарат.

— Кой е неговият учител? — попита Поулгара и прегърна нежно риванската кралица.

— Никой — отвърна Белгарат, без да крие неудоволствието си. — Може да не ви се вярва, но той сам се е научил да прави вълшебства.

— Проучи ли внимателно това?

— Да. Белдин има теория и може да ви я обясни по-късно. Във всеки случай Сардионът е бил донесен в тукашния университет преди няколко хиляди години. Съхранявали са го в един музей. Не мисля, че някой е знаел какво всъщност представлява той. Но преди около петстотин години един от учените го откраднал и го отнесъл в южните земи на Гандахар. След това отплувал към Даласианските протекторати. Никой не знае със сигурност какво се е случило след това. Както и да е, Сенджи има неповредено копие на Пророчествата от Ашаба и…

— Какво пише там? — попита напрегнато Велвет.

— Много неща. Открихме защо Зандрамас е отвлякла Геран.

— За да го принесе в жертва? — попита русокосата девойка.

— Би могло и така да се каже, макар че няма да е съвсем точно. Ако надделее Тъмното пророчество, Геран ще бъде новият бог на ангараките.

— Моето бебе? — възкликна Се’Недра.

— Страхувам се, че той вече няма да бъде твоето бебе — каза навъсено старият вълшебник. — Той ще бъде Торак.

— Или дори нещо по-лошо — добави Белдин. — Ще държи Кълбото в едната си ръка и Сардиона в другата. Ще властва над цялата вселена и не мисля, че ще бъде добър бог.

— Трябва да я спрем! — изкрещя Се’Недра. — Не бива да позволим това да се случи!

— Всъщност тъкмо това е нашата цел, ваше величество — обърна се към нея Сади.

— Какво още пишеше там, татко? — попита Поулгара.

— Споменава се и друго нещо за Зандрамас, нещо, което ми звучи твърде неясно. Поради някаква непонятна причина в тялото й постепенно се появява особена светлина. Капитанът, който я е превозил до Селда, зърнал ръката й. Каза, че под кожата на Зандрамас забелязал движещи се искри. В пророчествата пишеше, че ще се случи тъкмо така.

— Какво означава това? — попита Дурник.

— Нямам представа — призна Белгарат, погледна Гарион и помръдна пръстите си едва забележимо: „Не мисля, че трябва да казваме на Се’Недра какво пишеше в книгата за нея.“

Гарион поклати глава и каза:

— Както и да е, ще се наложи да отидем в Кел.

— В Кел? — възкликна Поулгара разтревожено. — Защо?

— Копието на Малореанските евангелия, съхранявано от пророците в Кел, посочва точно къде се намира мястото, което търсим. Ако отидем в Кел, ще имаме възможност да стигнем там за последната среща преди Зандрамас.

— Това би било добре — отбеляза Силк. — Вече взе да ми омръзва все да тичаме по петите на тази жена.

— Но така ще загубим следите й — възрази Се’Недра.

— Виж какво, момиче — измърмори кисело Белдин. — Ако знаем къде отива Зандрамас, следите й въобще няма да ни трябват. Просто ще отидем до Мястото, което вече не съществува и ще я чакаме да се появи.

Поулгара прегърна Се’Недра по-силно, сякаш се стремеше да я защити.

— Бъди мил с нея, Белдин. Тя беше достатъчно смела и те целуна в къщата на ерцхерцога. Смятам, че това е било истински удар за сетивата й.

— Много забавно, Поул. — Грозният гърбав магьосник започна да се чеше с все сили под мишницата.

— Имаше ли още, татко? — попита Поулгара.

— Торак беше написал нещо на Гарион — отвърна Белгарат. — То е твърде мрачно, но се оказва, че дори богът с обезобразеното лице е знаел колко лошо ще стане по целия свят, ако Зандрамас победи. Торак казва на Гарион да я спре на всяка цена.

— Бездруго ще го сторя — рече тихо Гарион. — Не се нуждая от наставленията на Торак.

— Срещу кого ще бъдем изправени в Пелдан? — обърна се Белгарат към Силк.

— Предполагам, че неприятелите ни ще бъдат повече, отколкото във Воресебо и Ренгел.

— Как най-бързо можем да стигнем до Кел? — попита Дурник.

— Трябва да прекосим протектората Ликандия — отвърна Силк. — Най-краткият път там минава през Пелдан и Даршива, след това продължава надолу, прекосявайки планините.

— А какво ще кажете за Гандахар? — попита Сади. — Можем да избегнем всички неприятности, ако отплаваме на юг и минем оттам. — Сади изглеждаше някак странно в панталони и туника, пристегната на кръста с колан. Без пъстроцветната си роба приличаше повече на обикновен мъж, отколкото на евнух. Ала черепът му беше обръснат току-що.

Силк поклати глава.

— В Гандахар има само джунгли, Сади. Човек трябва да си пробива път с брадва в ръка.

— Джунглите не са толкова страшно нещо, Келдар.

— Напротив. Наистина са неприятни, особено ако човек бърза за някъде.

— Не можеш ли да повикаш на помощ войниците си? — попита Велвет.

— Мога — отговори Силк. — Но не съм сигурен дали ще могат да ни подкрепят. Ветер каза, че в Даршива гъмжи от гролими и войници на Зандрамас, а в Пелдан от години цари пълен безпорядък. Войниците ми наистина са добри, но не чак толкова. — Драснианецът погледна Белгарат. — Страхувам се, че в козината ти отново ще се забият много бодили и репеи, докато бродиш като вълк сред неприятелите си, приятелю.

— Защо просто не пренебрегнем следата? — попита Гарион. — Нека тръгнем направо към Кел.

Белгарат подръпна лявото си ухо.

— Подозирам, че бездруго дирята на Зандрамас води към Кел — рече той. — Както знаете, тя също е прочела Пророчествата от Ашаба. Известно й е, че Кел е единственото място, откъдето може да получи нужната й информация.

— Кайрадис ще й позволи ли да погледне в Евангелията? — попита Дурник.

— Вероятно. Кайрадис все още не е взела ничия страна и в никакъв случай няма избраник.

Гарион стана и каза:

— Ще изляза на палубата. Трябва да обмисля нещо и морският въздух ще ми помогне да се разведря.

 

 

Светлините на Мелцена блещукаха ниско на хоризонта зад тях. Луната оставяше сребриста пътека по повърхността на морето. Капитанът стоеше на задната палуба, стиснал здраво кормилото в силните си ръце.

— Не е ли трудно да определяш посоката нощем? — попита го Гарион.

— Не — отговори капитанът и посочи нощното небе. — Сезоните идват и си отиват, но звездите винаги са едни и същи.

— Всъщност да — рече Гарион. — Да се надяваме, че винаги ще е така.

След това отиде на носа на кораба, загледа се напред и се замисли дълбоко.

А после усети, че тя е до него. Разбра го просто от уханието, което познаваше от най-ранно детство, от ведрото спокойствие, лъхащо от нейното присъствие. И се върна в спомените си. Стори му се, че винаги е знаел къде точно се намира тя. Дори и в най-тъмните нощи, когато се събуждаше от сън в непозната стая, в чужд град, можеше да посочи безпогрешно мястото, където бе тя. Капитанът на кораба беше насочван от небесните светила, но звездата, която водеше Гарион през целия му живот, не беше някакъв далечен проблясък върху кадифената мантия на нощта, тя беше много по-близо и той я намираше винаги, когато му беше необходима.

— Какво те безпокои, Гарион? — попита вълшебницата и сложи нежно ръка на рамото му.

— Чувам гласа му, лельо Поул — гласа на Торак. Той ме е мразил хиляди години дори преди да се родя. Дори е знаел името ми.

— Гарион — съвсем спокойно каза тя. — Вселената е знаела името ти преди тази луна над главите ни да изплува от нищото. Цели съзвездия са чакали да се появиш след сътворението на света.

— Аз не съм искал това, лельо Поул.

— На някои от нас не е позволено да избират, Гарион. Има неща, които трябва да бъдат направени, и определени хора, които следва да ги извършат. Съвсем е просто.

Той се усмихна тъжно и нежно докосна снежнобелия кичур над челото й. И за последен път през живота си й зададе въпроса, стоящ на устните му, откакто беше малко момче.

— Защо аз, лельо Поул? Защо тъкмо аз?

— Можеш ли да се досетиш за някой друг човек, на когото би поверил тази работа, Гарион?

Той наистина не беше подготвен за такъв въпрос. Думите й го поразиха с абсолютната си простота. Най-сетне кралят на Рива разбра всичко.

— Не — въздъхна той. — Не бих могъл. Въпреки това ми се струва малко нечестно. Дори не са ме попитали.

— Нито пък мен, Гарион — отвърна тя. — Но не е нужно да ни питат, нали? Ние сме родени със знанието за онова, което трябва да извършим. — Тя го прегърна. — Толкова се гордея с теб, Гарион.

Той се засмя, без да крие иронията си.

— Е, в края на краищата не станах чак толкова лош. Поне мога да си обувам обувките, без да слагам дясната на левия крак, нали?

— Нямаш представа колко време ми беше необходимо, докато ти обясня това — отвърна тя и също се засмя. — Ти беше добро момче, Гарион, но никога не слушаше. Дори Рундориг ме слушаше. Обикновено не ме разбираше, но слушаше.

— Понякога ми липсва. И Доруун и Зубрет също. — Гарион замълча за миг. — Те ожениха ли се? Имам предвид Рундориг и Зубрет.

— О, да. Преди много години. Зубрет има много деца — пет, може би дори повече. Всяка есен ми пращаше съобщение и се връщах във фермата на Фалдор да помагам при раждането на следващото и бебе.

— Наистина ли? — попито удивено Гарион.

— Не бих позволила на никого другиго да го направи. Зубрет и аз имахме различни мнения по някои въпроси, но я обичам много.

— Тя щастлива ли е?

— Мисля, че да. Човек може да се справи лесно с Рундориг, а и около нея има предостатъчно деца, за които да мисли. — Вълшебницата го огледа критично. — Оправи ли ти се настроението?

— Чувствам се по-добре — отвърна Гарион. — Винаги се чувствам добре, когато си до мен.

— Много мило от твоя страна.

— Дядо каза ли ти какво пишеше за Се’Недра?

— Да — отвърна тя. — Ще я наблюдавам внимателно. Защо не слезем долу? Следващите няколко седмици сигурно ще са изтощителни, така че трябва да спим колкото се може повече, докато можем.

 

 

Крайбрежието на Пелдан беше обвито в мъгла точно както беше казал капитан Кадиан. Сигналните огньове, които горяха на крепостните стени на Селда, наистина се оказаха добри ориентири.

— На около миля на юг оттук има рибарско селище, ваше височество — каза капитанът на Силк. — Сега е изоставено заради размириците, но наблизо има кей — или поне имаше, когато плавах за последен път край този бряг. Там ще можем да свалим конете.

— Отлично, капитане — отвърна Силк.

Щом слязоха на брега, Гарион веднага оседла Кретиен, яхна го и пое покрай брега. Измина около миля и половина и долови познато усещане — мечът го тласкаше по следата на Зандрамас. Обърна коня и се върна при другарите си.

— Откри ли следите й? — попита напрегнато Се’Недра.

— Да — отвърна той, погледна дядо си и попита: — Е? Ще тръгваме ли за Кел, или ще направим нещо друго?

Белгарат се почеса по брадата и погледна първо Белдин, а след това Поулгара.

— Следата води към вътрешността на страната, нали? — попита Белдин.

— Да — каза Гарион.

— Значи все още не е нужно да взимаме такова решение — каза гърбавият магьосник. — Докато Зандрамас върви в същата посока като нас, ще продължим да я следваме. Ако се отклони, ще решим какво да предприемем.

— Това е разумно, татко — съгласи се Поулгара.

— Добре тогава — каза старият вълшебник. — Мъглата ще ни прикрива не по-зле от тъмнината. Първо да стигнем до следата, пък после Гарион, Поул и аз ще отидем на разузнаване.

Тръгнаха покрай брега след Гарион и скоро мечът разтърси ръката на краля на Рива и посочи навътре към сушата.

— Мисля, че ще можем да стопим преднината й — отбеляза Сади.

— Защо смяташ така? — попита Силк.

— Тя е дошла на брега с лодка — отвърна евнухът, — така че няма коне.

— Това не е никаква пречка за нея, Сади — каза Поулгара. — Тя е гролим и може да общува с подчинените си от големи разстояния. Сигурна съм, че се е снабдила с коне не повече от час, след като е слязла на сушата.

— От време на време забравям това — призна евнухът. — За нас е твърде удобно да имаме подобно предимство, но нещата не изглеждат толкова добре, когато и другата страна разполага с него.

Белгарат скочи от коня си и каза:

— Ела, Гарион. Ти също, Поулгара. — Вълшебникът погледна към Дурник и добави: — Ще поддържаме връзка с теб.

Гарион хвана Поулгара за ръката и двамата тръгнаха след Белгарат.

— Достатъчно се отдалечихме — каза старият вълшебник и спря. — Хайде сега да се преобразим, а след това аз и Гарион ще отидем на разузнаване напред. Поулгара, опитай се да не изпускаш от поглед останалите. Не искам да се изгубят в тази мъгла.

— Да, татко — отвърна тя, след това проблесна и се превърна в снежнобяла сова.

Гарион си представи образа, който желаеше да приеме, съсредоточи волята си и още веднъж изпита странното чувство, че се стопява в пространството. После провери внимателно дали има всичко необходимо — веднъж, когато бе променил образа си набързо, беше забравил опашката.

„Спри да си се възхищаваш — чу се гласът на Белгарат в тишината на съзнанието му. — Имаме работа.“

„Просто исках да се уверя, че всичките ми крайници са си на мястото, дядо.“

„Да тръгваме. Няма да виждаш добре в мъглата, така че използвай носа си.“

Поулгара беше кацнала на един бял като кост клон на довлечен от вълните дънер и внимателно почистваше с извитата си човка снежнобелите пера на крилете си.

Белгарат и Гарион затичаха с големи скокове сред мъглата.

„Денят ще е влажен“ — отбеляза мислено Гарион, докато тичаше до големия сребрист вълк.

„Козината ти няма да се стопи.“

„Знам, но ми е студено на лапите, когато ги намокря“.

„Ще кажа на Дурник да ти направи някакви обувчици.“

„Това са глупости, дядо“ — отвърна възмутено Гарион.

„Пред нас има хора — рече Белгарат и подуши въздуха. — Кажи на леля си.“

Разделиха се и продължиха напред пред високата мокра трева.

„Лельо Поул.“

„Да, скъпи?“

„Кажи на Дурник и останалите да спрат. Пред нас има някакви непознати.“

„Добре, Гарион. Бъдете внимателни.“

Гарион се промъкваше през влажната трева, снишил предпазливо гръб.

— Тая мъгла няма ли да се вдигне? — чу се сърдит мъжки глас от лявата му страна.

— През пролетта тук винаги е мъгливо — отговори друг глас.

— Сега не е пролет.

— Тук е пролет. Нали сме на юг от екватора. Сезоните настъпват в ред обратен на онзи, с които сме свикнали.

— Глупава работа.

— Не съм го измислил аз. Обърни се към боговете, ако не ти се нрави и искаш да се оплачеш.

Дълго време никой не наруши тишината. После първият глас попита:

— Хрътките откриха ли нещо?

— Много е трудно да подушиш нечия следа след като са минали три дни — дори и за хрътките. Мъглата и влагата още повече усложняват нещата.

Гарион замръзна и изпрати мисълта си през мъглата.

„Дядо!“

„Не крещи.“

„Пред нас има двама мъже, които си говорят. Водят хрътки и също се опитват да намерят следата.“

„Поул — мисълта на стария вълшебник изплющя като удар на камшик. — Ела веднага!“

„Да, татко“.

Вълшебницата се появи след няколко мига, които се проточиха дълги и безконечни като часове.

„Вляво от нас има няколко мъже — съобщи Белгарат. — Мисля, че е много вероятно да са гролими. Иди да ги огледаш. И внимавай.“

„Добре“ — отвърна тя. Мекият плясък на крилете й прозвуча сред мъглата, след това отново започна дълго, тягостно очакване.

Изведнъж гласът й отново прозвуча съвсем ясно:

„Имаше право, татко — рече тя. — Чандими са.“

„Урвон“ — изръмжа Белгарат.

„Вероятно и Нахаз е с него“. — добави Поулгара.

„Това усложнява нещата — рече възрастният мъж. — Хайде да се върнем и да поговорим с другите. Може би ще се наложи да вземем решение по-скоро, отколкото си мислеше Белдин.“