Грег Беър
Радиото на Дарвин (84)

84.
Кумашка област, Източен Вашингтон

Май

Мич стоеше на склона на невисок тебеширенобял хълм, от който се разкриваше чудесна гледка към казиното „Дивият орел“ и туристическата част. Килна шапката си назад и примижа срещу яркото слънце. В девет сутринта вече беше доста топло. В ненатоварени дни казиното побираше до четиристотин посетители, като поне триста от тях бяха от Петте племена.

Но сега резерватът бе поставен под карантина, заради отказа да сътрудничи с Марк Огюстин. Пикапите на трима кумашки областни шерифи бяха запречили единствения път към магистралата. Те осигуряваха подкрепления на федералните шерифи, които се опитваха да наложат изпълнението на решенията на Работната група на територията на резервата.

От три седмици казиното бе затворено. Паркингът бе почти празен, всички светлинни реклами бяха изключени.

Мич разрови червеникавата пръст с върха на обувката си. Бе излязъл от караваната да се поразтъпче на чист въздух и да остане насаме с мислите си и сега, когато видя приближаващия се отдолу по пътеката Джек, се подразни. Но въпреки това не се прибра.

Изглежда, двамата все още не можеха да определят дали да се харесват. Всеки път, когато се срещаха, Джек задаваше едни и същи въпроси с предизвикателен тон, а Мич, изглежда, даваше отговори, които не задоволяваха любопитството му.

Мич се наведе и взе едно кръгло камъче от тревата до пътеката. Джек изкатери последните няколко метра до върха на склона и каза:

— Здрасти.

Мич кимна.

— Гледам, и ти го имаш. — Той се потърка с пръст по бузата. Кожата на лицето му постепенно оформяше рейнджърска маска — с подгънати и завити краища и задебелена около очите. И двамата изглеждаха като намазани със засъхнала кал. — Май няма да падне без кръв.

— Не бива да я белиш — рече Мич.

— Твоята кога се появи?

— Преди три вечери.

— Понякога се ядосвам. Имам чувството, че Сю щеше да подготви тази работа по-добре.

Мич се усмихна.

— Кое, забременяването ли?

— Ами да. Казиното е празно. Парите взеха да свършват. Пуснах повечето от моите хора да си вървят, останалите пък не искат да се прибират. Хич не ми харесва тая работа. — Той отново докосна маската и погледна върха на пръста си. — Един от моите младоци се опита да я махне. Откараха го в болницата. Казах му, че е глупак.

— За никой от нас не е лесно — въздъхна Мич.

— Що не идваш понякога на нашите събрания?

— Джек, благодарен съм, че съм тук. Не искам да ядосвам хората.

— Сю смята, че ако се запознаят с теб, няма да ти се сърдят. Ти си приятно момче.

— Така ми каза и миналата година.

— Каза също, че щом аз не ти се сърдя, и другите няма да се разсърдят. Май ще излезе права. Макар че има една старица, от каюсите, Беки се казва. Изгонили я от Колвил и тя взела, че дошла тук. Много е бъбрива и все гледа да противоречи на решенията на съвета. Тя може и да ти създаде проблеми.

Мич се засмя.

— Как мислиш, положението може ли да стане сериозно?

Джек повдигна рамене.

— Скоро ще правим събор на бащите. Само бащите. Нищо общо с онези срещи с бъдещите татковци, дето ги организират в болницата. Това е срамна работа за мъже като нас. Ще дойдеш ли?

Мич кимна.

— За първи път ми излиза тая маска. Няма да е лесно. Някои от бащите гледат телевизия. Започват да питат дали ще ги приемат пак на работа. Обвиняват жените си.

Мич знаеше, че в резервата има три семейни двойки, които все още очакваха своите АЧЕРВ-деца, освен тях с Кайе. От трите хиляди и седемдесет и двама обитатели на резервата, където бяха настанени Петте племена, досега имаше шест АЧЕРВ-раждания. И шестте бебета се бяха родили мъртви.

Кайе помагаше на клиничния педиатър — млад бял доктор, казваше се Чембърс, освен това водеше образователната програма за бъдещите майки. Мъжете бяха доста дръпнати и с неохота приемаха промените.

— Сю ще ражда по същото време, когато и Кайе — обясни Джек и седна на земята със скръстени крака — нещо, в което Мич не бе особено добър, но и той седна. — Опитах се да поразуча нещо повече за тези гени, ДНК и вируси. Но не е по моята специалност.

— Сигурно е доста трудно — съгласи се Мич. Нямаше представа как точно трябва да общува с Джек. — Може би ние ще имаме първите здрави деца. И първи ще видим как изглеждат.

— Вярвам, че ще е така. Ще е много… Щях да кажа „голяма чест“. Но не е чест.

— Може и да не е — съгласи се Мич.

— За мен всичко остава вечно живо. Земята е изпълнена с живи същества, едни облечени в плът, други — не. Ние не губим връзка с плътта дори след като тя ни отхвърли. След смъртта се разнасяме, но понякога се връщаме при костите си и се оглеждаме. Да видим как се справят младите.

Мич предусещаше началото на поредния спор.

— Ти не мислиш така — подхвърли Джек.

— Вече не зная какво да мисля — поклати глава той. — Когато природата си играе с тялото ти, направо те дострашава. Жените изживяват тези неща по друг начин, но за мъжете това е толкова непривично, че…

— Тази ДНК може да е духът в нас, думите, които се предават от дедите ни, заветите на самия Създател. Така ми се струва на мен.

— Не по-лошо обяснение от всяко друго — рече Мич. — Само дето не знаем кой е този Създател и дали въобще съществува.

Джек въздъхна.

— Ти изучаваш мъртвите предмети.

Мич се изчерви едва забележимо, както ставаше винаги, когато разговаряше с Джек.

— Опитвам се да разбера какво са представлявали, когато са били живи.

— Духовете биха могли да ти кажат.

— На теб казват ли ти?

— Веднъж или два пъти.

— И какво ти казаха?

— Че искат разни неща. Не са щастливи. Един старец, той е мъртъв сега, отишъл да слуша какво ще каже духът на Паско, докато ти си го изравял. Та той ми предаде, че духовете не били доволни. — Джек вдигна едно камъче и го запрати надолу по хълма. — После добави, че Паско не говорел като нашите духове. Сигурно е бил различен. Каза го само на мен, на никой друг. Смяташе, че този Паско не е бил от нашето племе.

— Брей — зачуди се Мич.

Джек се почеса по носа и вдигна вежди.

— Кожата ме сърби непрестанно. И теб ли?

— Понякога. — Мич настръхваше всеки път, когато разговорът с Джек се насочваше към костите. Дали не изпитваше някакво чувство за вина? — Няма нищо странно. Хора сме. Младите се учат от старите, мъртви или живи. Може никога да не постигнем съгласие, Джек, но аз уважавам всичко, което казваш.

— Сю ме накара да преосмисля доста неща — рече Джек, втренчил черните си очи в лицето на Мич. — Каза ми да говоря по-често с теб, защото си умеел да слушаш, а после винаги казваш това, което мислиш. Хората сега имат нужда някой да ги разбира.

— Ще поговоря с тях, ако това помага — обеща Мич. — Ужасно сме ти задължени, Джек.

— Не, ни най-малко. И без това щяхме да загазим. Ако не бяха тези нови бебета, щеше да е нещо друго. Открай време обичаме да се зъбим на правителството.

— И това ви струва немалко пари.

— Все ще измислим някоя дяволия. Момчетата ще докарат ротативки, ако трябва. Има едни задни пътища, дето федералните не ги знаят. Ще мине поне половин година, преди да ги конфискуват.

— Отмъщението на червения човек?

— Дразним ги — засмя се Джек. — Но на тях май им харесва.

— Ако бебетата се родят здрави, може да вдигнат карантината. До няколко месеца може да отвориш казиното.

— На нищо не разчитам. — Той се размърда, после бавно се надигна. — Все пак, ела довечера. Ще е добре да поговориш с хората.

— Ще взема да опитам.

— Ще им кажа да не ти се сърдят за другата работа. И без това оня дух не беше от нашето племе. — Джек се обърна и закрачи надолу по хълма.