Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe(2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1

История

  1. —Добавяне

71.
Орегон

10 май

— Аз съм необразован човек и не разбирам много неща — каза Сам, докато се облягаше на оградата, заобикаляща четирите акра на неговата ферма. Мич бръкна в джоба си и постави кутия бира на оградата. Една кафеникава крава повдигна глава и ги огледа с безразличие. — От колко време познаваш тази жена — от две седмици?

— Малко повече от месец.

— Леле!

Мич се съгласи овчедушно.

— Но защо толкова бързате? Защо, по дяволите, искате да забременее точно сега? Ще ти призная нещо: вярно, че вече сме хора на възраст и прочее, но откакто започна тази лудница, майка ти не ми дава да я докосна.

— Кайе е различна — отвърна Мич, сякаш го признаваше пред себе си. Бяха стигнали тази тема, след като цял следобед разговаряха за какво ли не. Най-трудната част бе, когато Мич трябваше да признае, че за момента е спрял да си търси работа и че двамата живеят от спестяванията на Кайе. Сам не можа да възприеме този факт.

— Къде ти е самоуважението? — ядоса се той, след което отново се наложи да сменят темата и да се върнат на спомените от Австрия.

Мич му разказа за срещата с Брок в имението на Дейни — това се стори доста забавно на Сам.

— Ето така умира науката — бе сухият му коментар. Когато стигнаха до Кайе и нейното решение — самата Кайе все още разговаряше с Аби, майката на Мич, вътре в къщата — изумлението на Сам бързо прерасна в раздразнение.

— Признавам, че може да съм доста необразован — повтори той, — но не е ли опасно да го правите точно сега?

— Възможно е — призна Мич.

— Тогава защо си се съгласил, дявол те взел?

— Не мога да отговоря с две думи на въпроса ти. Първо, защото смятам, че тя може да е права. Всъщност вече вярвам, че е права. Ще си имаме съвсем здраво бебе.

— Но нали си заразен? Тя също.

— Така е.

— И, поправи ме ако греша, но досега нито една заразена жена не е родила здраво дете.

— Все още не.

— Доста микроскопични шансове.

— Не забравяй, че тя откри вируса. Кайе знае повече за него от всеки друг на цялата планета.

— Тоест всички останали грешат?

— След няколко години вече ще мислят другояче.

— Тя луда ли е, или фанатичка?

Мич се намръщи.

— По-полека, тате.

Сам вдигна ръце във въздуха.

— Мич, за Бога, летях до Австрия, за първи път видях Европа и то без майка ти и всичко това за какво — за да прибера сина си от болницата, след като той… Добре де, това вече го обсъдихме. Но защо, кажи ми, защо трябва да поемате такъв ужасен риск?

— Тя все още не е на себе си след смъртта на първия й съпруг. Мисля, че я обичам, тате, повече от всичко. И й вярвам. Нещо вътре в мен ми подсказва, че тя е права. Няма да я изоставя.

— Ами ако все пак грешите?

— Знаем добре какви са последствията. Ще живеем с тях. Но ние не грешим, тате. Не и този път.

 

 

— Чета всичко, което ми попадне — обясняваше Аби Рейфълсън. — Ужасна история. Тези вируси…

Следобедното слънце проникваше през прозореца на кухнята и очертаваше светъл трапец върху дъсчения под. Миришеше на кафе — на прекалено много кафе, помисли си Кайе, чиито нерви бяха изопнати.

Дори на шейсет майката на Мич продължаваше да е хубава жена, с властни маниери, поддържани от високите й скули, дълбоките сини очи и безупречно оформените вежди.

— Точно тези вируси живеят в нас от доста време — каза с привидно спокойствие Кайе и вдигна една снимка на Мич — на пет години, караше тротинетка. Имаше същото изражение, както сега, когато караше кола или четеше вестник.

— Колко отдавна? — попита Аби.

— Може би десетки милиони години. — Кайе взе друга снимка от купчината върху масичката за кафе. На нея Сам и Мич товареха дърва в каросерията на камионче. Мич бе десет-дванайсет годишен.

— И какво въобще търсят там? Не мога да разбера.

— Вероятно са ни заразили чрез нашите гамети, яйцеклетките, или сперматозоидите. След това са останали. Мутирали са, или нещо ги е дезактивирало… или ние сме ги принудили да работят за нас. Открили сме начин да ни бъдат полезни. — Кайе вдигна поглед от снимката.

— Сперматозоиди или яйцеклетки? — Аби я погледна стреснато.

— Оварии, тестиси — поясни Кайе и неволно сведе поглед.

— Какво ги е накарало да излязат отново на бял свят?

— Нещо в ежедневния ни живот — рече Кайе. — Може би стресът.

Аби помисли върху думите й няколко секунди.

— Навремето завърших колеж. Учих биохимия. Мич казвал ли ти е?

Кайе кимна.

— Не станах учен. Натъпках си главата колкото да подложа на съмнение религиозното си образование. Не зная какво щеше да каже майка ми, ако й бях разказала за вируси в нашите полови клетки. — Аби се усмихна и Кайе поклати глава. — Сигурно щеше да каже, че са първородният грях.

Кайе не знаеше какво да каже.

— Онези масови гробове в Русия — продължи тихо Аби. — Сигурно майките са имали съседи, които са решили, че са свидетели на първородния грях.

— Не вярвам да е това — отвърна Кайе.

— О, аз също не го вярвам. Винаги съм малко притеснена и объркана, когато трябва да се говори за секс. Сам е добър мъж, единственият, към когото съм изпитвала страст, макар и не единственият, когото съм канила в леглото си. Но това са грешки на младостта. Никога не съм разговаряла за секс с Мич. Или за любовта. Изглежда, той се справя достатъчно добре, нали ми е хубавец и умник. — Тя положи ръка върху ръката на Кайе. — Казвал ли ти е, че майка му е побъркана горделива старица? — Очите й бяха тъжни и Кайе внезапно я стисна за ръката и й се усмихна съчувстващо.

— Каза ми, че си чудесна майка — рече тя — и че ще ме въртиш на шиш, защото ти е единственият син.

Аби се засмя и смехът й поразведри натрупаното в стаята напрежение.

— На мен пък ми каза, че си по-умна и упорита от всяка жена, с която си е имал работа. И че по-добре да те харесам, инак няма да ми проговори повече.

Кайе я погледна изумено.

— Не може да го е казал!

— Каза го — кимна засмяно Аби. — Мъжете в нашето семейство не си подбират думите. Обещах му да направя всичко, зависещо от мен, за да се разбирам с теб.

— Божичко! — засмя се невярващо Кайе.

— Точно така — кимна Аби. — Беше много настойчив. Но той ме познава. И знае, че аз също не обичам да си подбирам думите. След всички тези масови прояви на първородния грях започвам да си мисля, че светът ще се промени, и то съвсем скоро. Много от нещата, които правят мъжете и жените, ще претърпят промяна. Ти как смяташ?

— Сигурна съм, че ще стане.

— Искам да работиш с всички сили. Не, не искам, а те моля, моля те като дъщеря, защото ти ще ми бъдеш дъщеря. Бъди за Мич уютното и тихо местенце, където той да намери покой. Изглежда твърд и напорист, но всъщност мъжете са много крехки и чупливи създания. Не го наранявай, не позволявай нещо да застане между вас. За мен Мич все още е малко момче. — В очите на Аби блеснаха сълзи и Кайе осъзна, докато стискаше ръката на възрастната жена, че тъгува по майка си след всичките тези години, откакто я бе изгубила, и че нищо не е било в състояние да затвори раната.

— Мич се роди много трудно — продължи Аби. — Раждах цели четири дни. Моето първо дете… жалко, че след това нямахме други. А сега съм изплашена… изплашена съм до смърт, макар да изглежда, че за мен и Сам вече няма нищо страшно.

— Ще се постарая на Мич да му е добре с мен — обеща Кайе.

— Живеем в ужасни времена — продължи Аби. — След време някой сигурно ще напише книга за тях, голяма, дебела книга. Надявам се само да е с щастлив край.

 

 

Същата вечер, когато си легнаха, Кайе се сети за теста за бременност, който си бе направила по пътя насам. Бяха спрели за малко в Юджийн и тя отскочи до местната аптека да си купи комплект. След това, за да си внуши, че взема правилно решение въпреки всичко, което ставаше по света, влезе в малката книжарница и си взе книгата на доктор Спок. Показа я на Мич, но не му показа комплекта за установяване на бременност.

— Всичко изглежда толкова нормално — промърмори тя, докато Мич тихичко похъркваше. — Изглежда толкова нормално и естествено. Мили Боже, нека е така.