Грег Беър
Радиото на Дарвин (68)

68.
Западна Вирджиния и Охайо

Дъждът започна да ги следва от Кларксбърг. Гумите на стария син буик топуркаха равномерно върху пътната настилка, а чистачките танцуваха като черни извиващи се камшици на предното стъкло. Кой знае защо, Кайе си спомни за стария фиат на Ладо по Военния път в Грузия.

— Все още ли ги сънуваш? — попита го Кайе.

— Прекалено съм изморен, за да сънувам — оплака се той.

— Интересно ми е какво ли е станало с тях.

Мич направи кисела гримаса.

— Изгубили са бебето и са умрели.

Кайе забеляза, че с нещо го е подразнила, и се отдръпна.

— Извинявай.

— Нали ти казах, че съм хахо. Мисля с носа си и се безпокоя за три мумии, умрели преди петнайсет хиляди години.

— Не си никакъв хахо. Както сме тръгнали, ще прекосим цяла Америка. Обаче едно нещо ни липсва — голямо космато куче. Някой пудел например.

— Това пък откъде ти хрумна?

— „Пътешествия с Чарли“ — рече Кайе. — Джон Стайнбек имал камион, който нарекъл „Росинант“. На пътешествие винаги вземал черния си пудел. После написал книга за това. Страхотна книга.

— И Чарли ли е участвал?

— Да, де.

— Е, тогава аз ще съм пуделът. Но Стайнбек едва ли е пътувал само седмица.

— И ние не бързаме за никъде — отвърна Кайе. — Искам пътешествието ни никога да не свършва. Мич, ти ми върна живота.

 

 

Западно от Атен, Охайо, спряха да обядват на малко червено павилионче. Местността бе хълмиста, покрита с ниски горички. В павилиончето бе мрачно и запушено, единствената светлина идваше от трепкащите неонови лампи на тавана. Нямаше кой знае какъв избор: Мич си поръча сандвич със сирене и наливна бира, Кайе взе същото, но вместо бира поиска чай. По радиото пускаха Гарт Брукс и Силей Салами. Готвачът зад щанда подскачаше в такт с музиката.

Когато излязоха, забелязаха край шосето трима небрежно облечени стопаджии — две момичета с черни поли и протрити сиви якета и момче с джинси и омазнен дъждобран. Свело глава досущ като кутре, момчето вървеше на няколко крачки след момичетата. Кайе седна в буика и ги погледна.

— Какво ли правят на шосето?

— Сигурно живеят наблизо.

Мич даде на заден и тъкмо щеше да излезе на паркинга, когато момчето размаха енергично ръце. Мич спря и свали прозореца. Отвън нахлуха ситни дъждовни капки, примесени с мирис на борова гора и изгорял бензин.

— Извинете, на запад ли отивате? — попита момчето. Имаше светлосини очи и бледо подпухнало личице. Изглеждаше уплашено и изморено, приличаше на слепено от пръчки под възголемите дрехи.

Двете момичета чакаха да видят какво ще стане. По-ниското, чернокосо, скри лицето си в шепи и надзърташе между пръстите като срамежливо дете.

Пръстите на момчето бяха мръсни, с почернели нокти. То забеляза, че Мич ги разглежда, и ги пъхна в джобовете си.

— Да — отвърна Мич.

— Много съжалявам, че ви безпокоя. Нямаше да ви спираме, ама в тоя дъжд страшно се измокрихме. Ако сте тръгнали на запад, ще може ли да ни вземете, а?

Отчаянието в гласа на хлапето трогна Мич. Въпреки това той се поколеба, но Кайе се обади:

— Кажи му да се качват.

— Ама може ли наистина? — попита учудено хлапето.

— Ако сте тръгнали на запад — отвърна Мич и посочи магистралата отвъд кръстовището.

— Всъщност къде отивате? — обади се Кайе, докато тримата се настаняваха отзад.

— В Синсинати — отвърна момчето. — Ужасно благодаря.

— Сложете си коланите — предупреди ги Мич.

Момичето, което си беше скрило лицето, нямаше още седемнадесет, русата й приятелка изглеждаше малко по-голяма. Мич неволно сбърчи нос — тримата не се бяха къпали от дни.

— Откъде сте? — продължи да разпитва Кайе.

— От Ричмънд — рече момчето. — Пътуваме на стоп, спим в гората или сред тревата. На Делия и Джейс не им понасяше много. Това е Делия. — Той посочи срамежливото момиче.

— А аз съм Джейс — добави равнодушно русокосата.

— Аз пък се казвам Морган — приключи момчето.

— Не ми изглеждаш пълнолетен — отбеляза Мич, когато излязоха на магистралата.

— Просто Делия не можеше да издържа повече при техните. Реши да иде в Лос Анджелис или Сиатъл. А ние пък тръгнахме с нея.

Джейс кимна.

— Страхотен план, няма що — засмя се Мич.

— Имате ли близки на запад? — попита Кайе.

— Аз имам чичо в Синсинати — обади се Джейс. — Той може да ни помогне.

Делия се облегна на седалката. Все още гледаше да си крие лицето. Морган облиза устни, поколеба се за миг и изтърси:

— Делия беше бременна, но роди мъртво дете. Заради него й има нещо на кожата.

— Съжалявам. — Кайе се обърна и протегна ръка. — Казвам се Кайе. Делия, не е необходимо да се криеш.

Делия завъртя глава.

— Грозно е.

— На мен не ми пречи — отбеляза Морган. Беше се притиснал до вратата, да е максимално далеч от Джейс.

— Момичетата са много чувствителни. Нейното гадже й каза да се разкара.

— Много е грозно — повтори тихо Делия.

— Недей така, миличка — подкани я Кайе. — Докторите не можаха ли да ти помогнат?

— То се появи още преди бебето — обясни Делия.

— Няма нищо — успокои я Кайе, протегна се и я погали по рамото. Мич я следеше в огледалото, учуден от поведението й. Делия постепенно смъкна ръката си. Лицето й бе зачервено и подпухнало, сякаш някой го бе залял с червена боя.

— Приятелят ли ти го направи? — попита Кайе.

— Не — отвърна Делия. — Появи се от само себе си. Всички казаха, че е отвратително.

— Тя има маска — намеси се Джейс. — Беше покрила лицето й няколко седмици, после падна и останаха тия белези.

Мич усети, че го побиват тръпки. Кайе се обърна напред, въздъхна и стисна юмруци, опитвайки се да се овладее.

— Делия и Джейс не ми дават да ги докосвам — оплака се Морган. — Заради чумата, макар да сме приятели. Нали знаете — иродовия грип.

— Не искам да забременея — подметна Джейс. — Гладна съм.

— Ще спрем да ви купим нещо за ядене — обеща Кайе.

— Искате ли да се изкъпете някъде?

— О, страхотно! — възкликна Делия.

— Вие двамата ми изглеждате свестни хора — заговори отново Морган. — Но ще ви кажа нещо. Тия момичета са ми много близки. Не искам да ни водите някъде, където той да ги гледа без дрехи. Нека сме наясно отсега.

— Не се безпокой — каза Кайе. — Ако ми беше син, щях да се гордея с теб, момчето ми.

— Благодаря. — Морган подсмръкна и зарея поглед през прозореца. Мускулите на лицето му потрепваха. — Ще прощавате, ама какво ли не преживяхме. На приятеля й също му излезе маска и той побесня. Джейс каза, че обвинил Делия.

— Така е — потвърди Джейс.

— Той беше бял — обясни Морган. — А Делия е цветнокожа.

— Черна съм — тросна се Делия.

— Той я биеше, след като пометна — обясни Джейс. — Двамата живееха в една ферма. После тя забременя пак. Той заяви, че тя го разболяла и бебето въобще не било от него.

— Второто ми бебе се роди мъртво — додаде Делия с отсъстващо изражение. — Нямаше му половината лице. Джейс и Морган така и не ми го показаха.

— Погребахме го — каза Морган.

— Божичко! — въздъхна Кайе. — Съжалявам.

— Трудно беше — рече Морган. — Но вече свърши.

— Джейс не биваше да ми казва как изглежда — продължи Делия.

— Ако беше Божие чадо — отвърна Джейс, — той щеше да се погрижи по-добре за него.

Мич обърса крайчеца на окото си с ръка и замига често.

— Ходи ли на преглед? — попита Кайе.

— Нищо ми няма — тросна се Делия. — Искам само тия белези да се махнат.

— Дай да ги разгледам, миличка — настоя Кайе.

— Ти доктор ли си? — попита Делия.

— Биолог съм, не съм лекар.

— Учен? — попита заинтригувано Морган.

— Ами да.

Делия се поколеба няколко секунди, после се наведе напред. Кайе я докосна леко по брадичката и я разгледа внимателно. По кожата на лицето й имаше множество демиелинизирани капковидни петънца — най-вече върху бузите, но и симетрично от двете страни на очите, на челото и около устата. Когато завъртя глава, петната потъмняха.

— Като лунички са — обясняваше обнадеждено Делия. — Понякога ми излизат лунички. Сигурно е от бялата ми кръв.