Грег Беър
Радиото на Дарвин (50)

50.
Балтимор

15 април

Мич стоеше във фоайето на жилищната сграда, бръкнал в джобовете си. Тази сутрин се беше избръснал грижливо, а само преди седмица бе ходил да се подстриже. Беше си облякъл черно сако и сив панталон, ала въпреки това портиерът не изглеждаше особено впечатлен от присъствието му и облегнат на мраморния цокъл, не сваляше поглед от него. Телефонът до ръката му иззвъня и той го вдигна.

— Можете да се качите — каза портиерът. — На двайсетия етаж, стая 2011. Обадете се горе на охраната. Едно такова яко момче.

Мич му благодари и тръгна към асансьора. Когато вратата се затвори, за миг го завладя паника. Последното, от което имаше нужда сега, бе някоя емоционална драма. Той затвори очи и бавно пое дъх.

 

 

На двайсетия етаж видя Кайе да разговаря с мъж със сив костюм, къса черна коса и яки плещи. Мъжът бе забелязал Мич преди Мич да го види.

Кайе го посрещна с усмивка.

— Влизай. Хоризонтът е чист. Това е Карл Бенсън.

— Приятно ми е — каза Мич.

Мъжът кимна и отстъпи назад, за да му направи път.

— Мардж Крос получава по около трийсет заплахи на седмица — обясняваше Кайе, докато го въвеждаше в апартамента. — Аз имах три, след инцидента в НЗИ.

— Играта взе да загрубява — съгласи се Мич.

— След онази история с РУ-486 имам страшно много работа.

— Хапчето за аборт ли?

— Крис не ти ли каза?

— Крис не отговаря на повикванията ми.

— Така ли? — Едва сега тя осъзна, че Дикън е скрил истината от нея. — Сигурно защото му викаш Крис.

— Нали вече ти казах, че съм невежа.

— Ако се използва на ранен етап, РУ-486 премахва вторичната бременност от АЧЕРВ — обясни накратко тя. — Сигурно не одобряваш подобни средства?

— При тези обстоятелства не ми се струва чак толкова страшно. — Мич оглеждаше елегантните функционални мебели и картините.

Кайе затвори вратата.

— Абортът като идея… или това?

— Това. — Мич почувства напрежението й, сякаш го бе подложила на малък изпит.

— „Америкол“ възнамерява да пусне на пазара свой препарат със сходно действие. Ако е болест, скоро ще я спрем.

Мич прекоси хола и застана до прозореца.

— И ти им помагаш?

— Не. — Тя поклати глава. — Надявам се да убедя някои важни хора, че трябва да сменим генералната линия. Не смятам, че ще успея, но поне трябва да опитам. Мич, радвам се, че дойде. Може това да е знак, че късметът ми се подобрява. Какво те води в Балтимор?

Мич извади ръцете си от джобовете.

— Едва ли съм многообещаващият знак. Не мога дори да си позволя билет за пътуване. Трябваше да заема пари от баща ми.

— И накъде си тръгнал?

— Само до Балтимор. Всъщност не съвсем. Смятам да ида до Ню Йорк. Един приятел ми е уредил интервю в университета. Ще преподавам, а лятото ще ходя на разкопки.

— Завършила съм Нюйоркския университет, но за съжаление не познавам там никого. Никой, който може да ти помогне — уточни тя. — Седни де. Нещо за пиене?

— Вода, ако може.

Докато Кайе беше в кухнята, той се наведе да подуши цветята във вазата на малката масичка. После седна, но не знаеше къде да пъхне дългите си крака.

— Не мога просто да вдигна ръце и да се откажа — призна му Кайе, щом се върна. — Дължа го на хората, с които работя.

— Разбирам те. Какво става с ваксината?

— Вече сме към средата на предклиничните изпитания. В Англия и Япония са започнали и ускорени клинични, но аз не съм доволна от резултатите. Джаксън — той отговаря за програмата — иска да ме изгони от групата.

— Защо?

— Защото се изказах срещу него на едно съвещание преди три дни. Мардж Крос не хареса нашата теория. Не съвпада с официалните представи. И е напълно беззащитна.

— Болшинството печели — каза Мич. — Знаеш ли, наскоро се натъкнах случайно на нещо подобно. Когато се съберат достатъчен брой бактерии, те променят поведението си и започват да координират своите действия. Може би ние постъпваме по същия начин. Просто ние с теб не разполагаме с достатъчно учени, за да получим болшинство.

— Може би съгласи се Кайе. — През по-голямата част от времето работех в лабораторията на „Америкол“ върху ЧЕРВ. Интересуваха ме проявите на други човешки ретровируси и условията, които биха ги активизирали. Останах малко изненадана, че Кристофър…

Мич вдигна ръка и я прекъсна.

— Дойдох в Балтимор, за да те видя.

— Ох — въздъхна тихо Кайе.

— Не мога да забравя онази вечер в зоопарка.

— А на мен ми се струва толкова нереална.

— На мен също — съгласи се Мич.

— Имам чувството, че Мардж се старае да ме държи надалеч от пресата — заговори тя, решила да смени темата — и да провери дали Мич ще допусне да бъде сменена. — Вероятно не иска повече да съм й говорител. Ще ми е нужно известно време, за да спечеля отново доверието й. Всъщност дори се радвам, че не съм в центъра на вниманието. Защото съвсем скоро ще…

— В Сан Диего — прекъсна я той — реагирах доста силно на присъствието ти.

— Много мило — рече тя и се извърна настрани, сякаш се готвеше да стане. Надигна се, но само заобиколи масичката.

— Феромони — произнесе той, стана и застана до нея. — За мен е много важна миризмата на хората. Ти не носиш парфюм.

— Никога не си слагам — призна Кайе.

— Не ти е нужен.

— Чакай малко — рече тя и отстъпи крачка назад. — Смущаваш ме.

— Отпусни се — рече Мич.

— Не ми е лесно да се отпусна, когато съм с теб.

— Защото все още не си уверена.

— Да, не съм уверена в теб.

— Затова пък аз съм сигурен. — Той вдигна ръка. — Искаш ли първо да ме подушиш?

Кайе се засмя.

— Всъщност мириша на сапун. На ароматизатор за такси и какво ли още не. Мазолите ми взеха да омекват. Останах без работа, свърших спестените пари и имам репутацията на побъркан.

— Престани да се самообвиняваш. Четох всичките ти статии. Ти не прикриваш истината, не лъжеш. Интересуват те само фактите.

— Поласкан съм.

— Освен това наистина ме смущаваш. Не зная какво да мисля за теб. Не приличаш по нищо на бившия ми съпруг.

— Това добре ли е? — попита Мич.

— Поне засега — рече тя и го огледа с критичен поглед.

— Най-добре ще е да започнем постепенно. Мога ли първо да те поканя на вечеря? За моя сметка — от резервите за черни дни.

— Ще трябва и Карл да дойде с нас и да огледа ресторанта. Обикновено се храня в бюфета на „Америкол“.

— Този Карл подслушва ли?

— Не — отвърна тя.

— Портиерът каза, че бил яко момче.

— Пазят ме, макар да не ми харесва. Ако искаш, можем да ядем тук. А после ще излезем да се разходим в градината на покрива. Имам готова салата, мога да приготвя някои интересни неща. — Тя се обърна и тръгна към кухнята.

Мич я последва, като пътем разглеждаше картините по стените — Максфилд Париш, Едмънд Дюлак, Артър Ракъм, семейни портрети. Никъде не видя снимка на починалия й съпруг. Може би я държеше в спалнята.

— Понякога и аз обичам да готвя — подметна той. — Действа ми успокояващо.

— Какво ще пием — вино?

— Добре ще ми дойде — каза той. — Малко съм нервен.

— Аз също — призна Кайе и протегна ръце да му покаже. Пръстите й леко трепереха. — Така ли действаш на всички жени?

— Не — отвърна той.

— Глупости. Миришеш много хубаво.

Бяха само на крачка един от друг. Мич я докосна по брадичката и я повдигна. Целуна я нежно. Тя се отдръпна леко, стисна го на свой ред за брадичката и го целуна по-силно. После повдигна лекичко пръсти и докосна бръчиците около очите му.

— Какво помирисвам сега? Чакай да позная. Знаеш ли, миришеш на лъв.

— А ти на дъжд — отвърна игриво той. — Гладна ли си?

Тя отстъпи назад.

— Прав си. Добре ще е да хапнем. Но първо ще пийна малко вино. Ти къде си се настанил?

— Ами сигурно ще спя в студентското общежитие.

Тя отпи от чашата, облиза устни, приближи се до него и го целуна по устните.

— Остани тук.

— А какво ще си помисли якото момче отвън?

Тя го целуна пак и го прегърна, все още стиснала шишето. Малко от виното се разля по роклята й.

— Не зная кога да спра — това ми е лошото — промълви в ухото му.

— И на мен също — засмя се Мич. — Но знам как да съм внимателен.

— Това е от възрастта, нали? — попита тя и задърпа ризата от панталоните му.

По-късно, докато лежеше задъхан до нея, той отново долови аромата на тялото й. За първи път от много години беше щастлив.

 

 

— Какво ли е да си неандерталец? — попита Кайе. Здрачът навън се сгъстяваше. Зад прозорците се дочуваше приглушеният тътнеж на улицата.

— Вече говорихме за това — отвърна Мич и се подпря на лакът.

— В Сан Диего — кимна тя. — Спомням си. Говорихме, че са носели маски. Ти смяташе, че той я е обичал.

— Така е — потвърди той.

— Имало е нещо особено в детето. Нещо различно. Спомняш ли си застреляната жена пред сградата на НЗИ? Приятелят й не вярваше, че детето е от него. Повечето жени предпочитат да направят аборт, отколкото да поемат риска. Точно затова ще изкарат на пазара антибебе хапчето. Ако с ваксината възникнат проблеми, това ще е единственият ни шанс.

— Не може ли да не говорим за това?

— Развалих ли ти настроението?

— Ммм-хъммм.

— Което значи да. Не бива да се крием зад изкуствено вдигнати стени. Ще останеш ли тази нощ?

Мич я целуна лекичко по бузата, челото и гърдите.

— Изглежда ми по-приятно от студентското общежитие.

— Прегърни ме — рече Кайе.

 

 

Когато се събуди, беше тъмно. Мич се бе сгушил до нея. Тя се надигна, запали нощната лампа и го погледна. Не беше красив като Сол, но от друга страна, бе честен и открит.

Кайе стана, облече си халата, отиде в кабинета и седна на бюрото. Първо извади един от бележниците си и прегледа финансовото си състояние.

От продажбата на къщата, земята и спестяванията имаше шестстотин хиляди долара. Ако напуснеше „Америкол“ и Работната група, щеше да може да живее комфортно години.

Прекара още няколко минути над сметките преди да спре и да се огледа.

— Това е глупаво — промърмори тя. — Какво всъщност правя? Какво съм замислила, дявол го взел?

Вече беше решила. Щеше да помоли Мич да остане да живее при нея. Чувстваше се добре с него. Той изглеждаше така, сякаш знае какво прави, и може би наистина знаеше.

Тя чукна леко с молива по гладката повърхност на бюрото, извади чист лист и започна да пише. Моливът едва докосваше хартията, следвайки полета на мисълта й. Скицираше схеми на хромозоми 18 и 20, които според началните схващания имаха връзка с АЧЕРВ-гените и преди това с ЧЕРВ, но впоследствие се оказа, че не притежават характеристиките на ретровирусни фрагменти. Трябваше да прегледа по-внимателно тези места, тези разпръснати фрагменти, да провери дали си съвпадат и как се проявяват. Не биваше повече да отлага тази задача. Утре щеше да е най-подходящият момент.

Преди да се заеме с каквото и да било, щяха да й трябват амуниции. И броня.

Върна се в стаята. Мич, изглежда, сънуваше. Кайе се изтегна до него и го загледа влюбено.

 

 

Когато изкачиха покрития със сняг хълм, мъжът съгледа шаманите и техните помагачи, които ги следваха. Нямаше начин да не оставят следи в снега, а докато бяха долу на затревения склон, преследвачите, им използваха опитни следотърсачи. Сега ги деляха едва неколкостотин крачки.

Мъжът се извърна и огледа зъберите и върховете, които се изпречваха на пътя им. Бяха се изгубили. Вече не знаеше кой път води към долината.

От известно време жената почти не говореше. Лицето, което някога бе гледал с такова обожание, сега бе скрито под маска.

Душата на мъжа бе изпълнена с безмерно огорчение. Кишавият сняг с лекота проникваше през плетените подметки на сандалите му. Студът си проправяше път нагоре по прасците и коленете, събуждайки остри бодежи в ставите. Вятърът проникваше дори през кожената дреха и изсмукваше силите му.

Жената продължаваше да се катери с мъка. Той знаеше, че може да избяга, ако я изостави, но тази мисъл го накара да се разтрепери от гняв. Мразеше снега, шаманите, планините, мразеше себе си. Само нея не можеше да намрази. Тя беше изтърпяла болката от раната в хълбока и загубата на кръв, беше я скрила от него, за да не го засрами, беше си намазала лицето с кал, за да прикрие белезите, а после, когато вече нямаше какво да крие, се беше опитала да го спаси, предлагайки себе си на Великата майка, издълбана върху затревения хълм над долината. Но Великата майка й бе отказала и тя се върна при него — хлипаща, обезверена. Нямаше сили да посегне на живота си.

Неговото лице също бе покрито с белезите. Това го учудваше и ядосваше.

Шаманите и сестрите на Великата майка, на Майка-Козел, на Майка-Трева, Снежната жена, Шумния убиец Леопарда, Нежния убиец Шанкре, Хлипащия баща-дъжд се бяха събрали, за да вземат решение по време на хладния период, докато другите — онези, които носеха белезите — бяха останали по колибите.

Мъжът бе решил да избяга. Някак си не можеше да повярва на шаманите и техните сестри.

Докато бягаха, двамата чуха викове. Шаманите и сестрите бяха започнали да избиват майките и бащите, носещи белези.

Всички знаеха какво е поверието. Майките, които раждаха плосколици деца, бяха прокълнати. Прокълнати бяха и техните мъже.

Само сестрите на боговете и богините даваха чисто поколение и никога не раждаха плосколики, защото те обучаваха младите мъже на племето. Те имаха много мъже.

Мъжът трябваше да позволи на шаманите да вземат жена му за сестра, да й възлагат да обучава момчета, но тя искаше да е само с него.

Той мразеше планините, снега и необходимостта да бяга и да се крие. Пресегна се, сграбчи жената за ръката и я задърпа нагоре по острите камънаци.

Вече знаеше, че са сами, лишени от племе, от хора като тях, от някой, който да им помогне. Дори Дълги коси и Влажни очи, най-страховитата от мъртвите гости, вече не можеше да ги заплашва. Мъжът бе започнал да подозира, че нощните гости може да не са истински.

Тримата мъже го завариха неподготвен. Видя ги едва когато излязоха иззад една висока канара и забодоха острите си колове в жената. Познаваше ги, макар да знаеше, че вече не е един от тях. Преди да побегнат, водачът им успя да промуши с острия, закален на огън кол издутия корем на жената. Тя се завъртя настрани й изписка, а мъжът приклекна, взе няколко камъка и ги запокити по нападателите. Най-близкият падна, той изтръгна пръта от ръката му и започна да мушка, извади нечие око, останалите прогони.

Накрая спря, размаха пръта към небето и нададе победен рев. Когато се върна, жената се бе свила на кълбо. Той я вдигна на ръце и я понесе нагоре; усещаше как трепери в прегръдките му.

Жената успя да му каже — с поглед и жестове, — че е дошло времето. Новият искаше да излезе.

Дълго време мъжът търси подходящо място, където да се скрият и да посрещнат новия. Зад тях оставаше тъмна кървава диря. На няколко пъти се оглежда, но от преследвачите нямаше и следа.

 

 

Мич извика и подскочи в леглото. Надигна се и се огледа, объркан от непознатото място. За миг не знаеше нито къде е, нито кой е.

Кайе седна до него и го улови за ръката.

— Кошмари? — попита тя.

— Аха. Божичко, все едно че пътувах във времето. Знаеш ли, той не носеше никакви съчки, а в пещерата имаше следи от огън. И маските също ги нямаше. Но всичко бе толкова реално…

Кайе го бутна да легне, приглади косата му и го докосна по влажната буза. Мич се извини, че я е събудил.

— И без това бях будна — отвърна тя. — Искаш ли да говорим за това?

— Не — поклати глава той. — Беше само сън.