Грег Беър
Радиото на Дарвин (5)

5.
Инсбрук, Австрия

Когато синьото слънце потъмня и изчезна, Мич осъзна, че е нощ, но въздухът бе мътнозелен и въобще не беше студено. Усещаше пробождаща болка в горната част на бедрото, болеше го и корем.

Не беше в планината. Той премигна, но виждаше все така замъглено, така че вдигна ръка, за да си избърше очите. Нечия друга ръка го плесна по китката и един нежен глас го скастри на немски да бъде послушен. Докато му изтриваше лицето с кърпа, жената добави, този път на английски, че пръстите и носът му са измръзнали и че има фрактура на крака. Мич отново се унесе в сън.

Малко след това се събуди и дори успя да приседне в твърдото, скърцащо болнично легло. В стаята имаше още четирима пациенти, все мъже, сравнително млади. Двама имаха строшени крака и лежаха в смешни пози, като от филмова комедия. Другите двама бяха със счупени ръце. Кракът на Мич също беше бинтован, но поне не висеше окачен на тавана.

Всички мъже бяха синеоки, с красиви, правилни черти и го наблюдаваха внимателно.

Сега вече Мич виждаше съвсем ясно стаята: боядисани бетонни стени, емайлирани в бяло рамки на леглата, настолна лампа върху хромирана подложка, която бе взел за синьо слънце, лъскав, наскоро измит под, мирис на кондициониран въздух и антисептични разтвори.

Облегнатият вдясно от Мич русоляв мъж с обгоряло от слънцето лице се наведе към него и каза:

— Ти май си американецът късметлия, а?

— Американец съм — отвърна Мич. Гласът му беше прегракнал. — И сигурно съм късметлия, щом не съм умрял.

Мъжете се спогледаха и Мич се сети, че откакто е тук, е бил тема на разговорите им.

— Посъветвахме се и решихме, че като колеги планинари, е редно да те уведомим.

Преди Мич да успее да възрази, че не е никакъв планинар, мъжът със загорялото лице му съобщи, че другарите му са загинали.

— Италианецът, до когото те открили, бил със строшен врат. Жената била доста по-надолу от вас, заровена под снега. Съобщиха го по телевизията и във вестниците. — Мъжът втренчи поглед в него. — Тя откъде е взела трупчето на детето?

Мич се закашля. Зърна поставената на шкафчето до леглото му гарафа и си наля вода. Планинарите не сваляха погледи от него.

Мич вдигна глава и на свой ред ги изгледа. Вече беше успял да скрие изненадата си. Безсмислено беше да се сърди на Тилде, след като беше мъртва.

 

 

Следобед пристигна инспектор от Инсбрук, придружен от местен полицай. Приседна до леглото, за да му зададе няколко въпроса. Полицаят, който говореше английски по-добре, им превеждаше. Въпросите ще бъдат рутинни, успокои го инспекторът, както при всеки подобен инцидент. Мич каза, че не познава жената, но инспекторът го осведоми, че тримата били видени заедно в Залцбург.

— Вие, Франко Маричели и Матилда Бергер.

— Това е приятелката на Франко — отвърна Мич и усети, че му призлява. Инспекторът присви устни, сякаш не би одобрил подобна връзка.

— Тя е носела мумифициран труп на бебе. Мумията, изглежда, е много стара. Имате ли представа откъде се е сдобила с нея?

Мич се надяваше, че все още не са открили епруветките с тъканните образци в раницата. А може би се бе изгубила на глетчера?

— Трудно е да се разкаже с няколко думи.

Инспекторът повдигна рамене.

— Не съм специалист по замръзнали тела. Мичъл, ще ви дам един бащински съвет. Мисля, че съм достатъчно възрастен, за да го направя.

Мич призна, че е достатъчно възрастен.

— Разговаряхме с бившите ви работодатели в Хайеровия музей в Сиатъл.

Мич само го гледаше.

— Те ни казаха, че сте били съучастник при кражба на антични предмети от федералното правителство, скелетови останки на някакъв древен индиански човек, когото наричали Паско. Приблизителна възраст десет хиляди години, открит край бреговете на Колумбийската река. Отказали сте да предадете споменатите останки на Армейския инженерен корпус, за което са ви арестували, а музеят ви е освободил от работа.

— Местните индианци твърдяха, че костите са на техен роднина — оправда се Мич и се изчерви. — Искаха да ги погребем с почести.

Инспекторът надзърна в бележките си.

— Бил ви е забранен достъпът до вашата колекция в музея, а костите на споменатия Паско били конфискувани от дома ви. Всичко това придружено с голям вестникарски шум.

— Беше незаконно! Армейският корпус нямаше право да ми отнема скелета. Той нямаше никаква научна стойност…

— Също като мумифицираното детско телце, може би?

Мич затвори очи и завъртя глава. Все още виждаше размътено. „Не че съм глупав, просто не ми върви в живота.“

— Да не ви се повръща? — попита инспекторът.

Мич поклати глава.

— Освен това сте били заедно с жената в планинска хижа на десетина километра от мястото, където са ви открили. Много красива жена, която прави впечатление и се запомня.

Останалите планинари закимаха, сякаш са били там.

— По-добре да ни признаете всичко. Ако ми помогнете, ще се свържа с италианската полиция и нещата ще минат много по-безболезнено за вас.

— Те бяха приятели. Преди това… по-рано ние бяхме… любовници.

— Ясно. И защо се е върнала при вас?

— Казаха ми, че са намерили нещо. Тя смяташе, че ще им помогна да разберат какво е.

— И?

Мичъл разбра, че няма връщане назад. Изпи още една чаша вода, после разказа на инспектора повечето от това, което се бе случило. Премълча за епруветките, тъй като не го бяха попитали за тях. Полицаят водеше записки и записваше показанията на малък диктофон.

Когато свърши, инспекторът каза:

— Доста хора ще искат да узнаят къде точно се намира тази пещера.

— Тилде… Матилда носеше фотокамера — отвърна уморено Мич. — И засне всичко.

— Не намерихме никаква камера. Може би ще е по-лесно, ако ни кажете къде е пещерата. Такова вълнуващо откритие…

— Бебето е на неандерталската двойка.

Инспекторът го погледна недоверчиво.

— Никой не е споменавал неандерталци. Това шега ли е, или плод на въображението ви?

Мич вече беше прекрачил границата на притеснението — за своята кариера, за живота, за всичко.

— Може да е от главоболието. Ужасно съм изморен. Разбира се, ще ви съдействам да откриете пещерата.

— В такъв случай не става въпрос за престъпление, а по-скоро за трагедия. — Инспекторът стана да си върви, а полицаят докосна козирката на шапката си за сбогуване.

След като излязоха, русолявият отдясно каза:

— Май няма скоро да си идеш у дома.

— Планината те вика — добави онзи в ъгъла и после всички замълчаха, сякаш тези думи обясняваха всичко.

— Майната ви — промърмори Мич и им обърна гръб.