Грег Беър
Радиото на Дарвин (42)

42.
Атланта

В три през нощта Кристофър Дикън се прибра в малката си къща. Бе останал да поработи в кабинета си в ЦКБ до два, подготвяйки протоколите за разпространението на АЧЕРВ в Африка. Легна си, но не можа да заспи. Почна да си мисли как ли ще изглежда светът през следващите шест месеца. Накрая се унесе, но почти веднага го събуди бръмченето на мобилния телефон. Подскочи и отвори очи, но му трябваха няколко секунди да се ориентира къде е. Утрото вече се прецеждаше зад спуснатите щори. Най-сетне откри телефона в джоба на сакото си и го включи.

— Доктор Крис Дикън ли е?

— Кристофър. Да. — Погледна си часовника. Осем и петнайсет. Беше спал само два часа, но се чувстваше по-зле, отколкото ако въобще не бе мигвал.

— Казвам се Мич Рейфълсън.

Този път Дикън си спомни откъде му е познато името.

— Наистина ли? И къде сте сега, господин Рейфълсън?

— В Сиатъл.

— Значи при вас е по-рано. Трябва да поспя още малко.

— Почакайте, моля ви. Извинете, ако съм ви събудил. Получихте ли съобщението ми?

— Получих го.

— Трябва да поговорим.

— Вижте, ако наистина сте онзи Мич Рейфълсън, аз също бих искал да си побъбрим… но това едва ли е толкова належащо точно сега.

— Разбирам ви… но моля ви, изслушайте ме все пак. Научих, че търсите следи от АЧЕРВ из целия свят.

— Аха. — Дикън се прозя. — Затова все не ми стига време да се наспя.

— И на мен също — оплака се Мич. — Телата, които сте открили в Кавказ, са дали позитивна реакция на АЧЕРВ. Моите мумии… Алпите… изследвали са ги в Инсбрук. Също са били позитивни.

Дикън притисна телефона до ухото си.

— Откъде го знаете?

— Разполагам с лабораторния доклад от Вашингтонския университет. Готов съм да ви го предоставя — на вас и на всеки, който има желание да ме изслуша.

— Май никой няма желание да слуша подобни неща — отбеляза Дикън. — Откъде взехте номера ми?

— От доктор Уендъл Пакър.

— Познавам ли го?

— Работите с един негов приятел. Рене Сондак.

Дикън зачегърта с нокът предните си зъби. Почти бе готов да затвори. Макар разговорът да се провеждаше по клетъчен телефон, напълно възможно бе да ги подслушват. Изведнъж изпита нарастващ гняв. Нещата излизаха извън контрол. Хора и организации губеха ясна представа за реалността и щеше да е по-добре да не им се изпречва на пътя.

— Ужасно съм самотен — продължи Мич. — Търся някой, който да ми каже, че не съм се побъркал съвсем.

— Сигурно — съгласи се Дикън. — Това чувство ми е познато. — Той се намръщи, разбрал, че се забърква в поредната каша, въздъхна и добави: — Хайде разказвай, Мич.