Грег Беър
Радиото на Дарвин (4)

4.
Горди

Като клатеше тъжно глава, Ладо остави Кайе на грижите на Бек и потегли обратно за Тбилиси. Не можеше да напуска задълго института.

В Горди групата от ООН бе завзела хотела „Тигъра на Руставели“. Руснаците бяха опънали палатки в района между градчето и гробищата.

Късната вечеря, сервирана лично от съдържателката — плещеста чернокоса жена, казваше се Лика — се състоеше от хляб, шкембе чорба и водни чаши с водка. С изключение на Кайе и Бек, всички останали си легнаха веднага след вечеря.

Бек дръпна стола до голямата дървена маса и постави пред Кайе чаша бяло вино — тя така и не бе отпила от водката.

— Това е „манави“. Най-хубавото им вино. Извадили са го специално за нас. — Бек седна и почна да чопли една раничка на китката си. — Извинявай, обаче какво знаеш за грузинската история?

— Не много — призна Кайе. — Последните политически боричкания, научните им открития, такива работи.

Бек кимна и скръсти ръце.

— Признавам, не е изключено онези нещастни майки да са били разстреляни по време на гражданската война. Не бях чувал обаче за военни действия в района на Горди. — На лицето му се изписа съмнение. — Биха могли, разбира се, да са жертви на чистките от трийсетте и петдесетте години. Но ти вече отхвърли тази възможност. Чудесно хрумване беше това с корените. — Той се почеса по носа. — Хубава страна, пък толкова мрачна история.

Бек напомняше на Кайе за Сол. Всъщност повечето мъже на неговата възраст й напомняха за него. Сол бе с дванайсет години по-голям от нея, брилянтен учен, но с отвратителен, непостоянен характер.

— Повече ме интересува бъдещето на Грузия — призна Кайе. — Половината американски фармацевтични компании са пратили хора тук. Грузинските открития могат да спасят милиони.

— Вируси, които помагат.

— Точно така. Фагоцити.

— Атакуващи само бактериите.

Кайе кимна.

— Четох, че грузинските войници носели мънички епруветки с фагоцити по време на размириците. Гълтали ги, преди да влязат в битка, или поръсвали с тях раните си, когато ги подкарат към болницата.

Кайе пак кимна.

— Прилагат това лечение още от двайсетте години, когато Феликс д’Ереле дошъл да работи с Георгий Елиава. Д’Ереле бил немарлив, резултатите от изследванията били противоречиви, а малко след това открили пеницилина и сулфатиацидите. Фагоцитите потънали в забрава. И какво се получило — скоро бактериите развили резистентност спрямо антибиотиците. Но не и към фагоцитите.

— Ами да пием тогава за по-доброто бъдеще — предложи Бек, вдигна чашата си и я пресуши. Кайе сръбна една глътка. Виното беше сладникаво и кисело, но в приятна комбинация. Ухаеше на мандарини.

— Доктор Дзакели ми каза, че си се качвала на Казбек — продължи Бек. — По-висок е от Мон Блан. Аз съм от Канзас. При нас няма никакви планини. Дори скала не можеш да видиш. — Той се усмихна малко засрамено, когато погледите им се срещнаха. — Обичам планините. Извинявай, че те откъсваме от работата ти… и забавленията.

— Не съм алпинистка. Само турист.

— Ще се опитам да ти намеря заместници до няколко дни — обеща Бек. — В архивите в Женева се пазят всички сведения за изчезнали хора и масови кланета. Ако се окаже, че става въпрос за чистки от трийсетте години, ще предадем случая на руснаците и грузинците. — Личеше си, че Бек предпочита нещата да свършат така, и Кайе не можеше да го вини.

— Ами ако са по-отскоро? — попита тя.

— Тогава от Виена ще пратят голяма група за разследване.

— Само че е второто — рече Кайе и го изгледа.

— Сигурно — въздъхна Бек. — Защо си се отказала от криминологията? Не че ти се бъркам в личния живот…

— Узнах твърде много за хората — прекъсна го Кайе. „Зли, покварени, мръсни, отчайващо тъпи същества.“ Тя разказа на Бек за офицера от бруклинския отдел по убийства, който й бе преподавал криминология. Силно вярващ християнин. Веднъж, когато им показваше снимки от едно ужасно престъпление с двама убити мъже, три жени и дете, той бе добавил: „Душите на тези жертви са напуснали телата им. Няма за какво да им съчувствате. Запазете съчувствието си за онези, които са още живи. Хващайте се за работа. И помнете: вие служите на Бога.“ — Вярата бе запазила разсъдъка му — добави тя.

— А ти? Какво те накара да смениш обучението?

— Нямах си вяра — отвърна простичко Кайе.

Бек кимна.

— Без броня значи. Е, надявам се да ни помогнеш с каквото можеш. Само с теб разполагаме за момента. — След което й пожела лека нощ и се затътри нагоре по тясното стълбище.

Кайе остана на масата още няколко минути, след това излезе, застана на тясната гранитна площадка пред павираната улица и пое с пълни гърди влажния хладен нощен въздух. Съвсем ясно виждаше заснежените планински върхове над покривите на отсрещните къщи — сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне.

 

 

Събуди се загърната в чаршафи, които не бяха прани от доста време. Върху възглавницата имаше косми, които очевидно не бяха нейни. Стаята бе с повехнали тапети, освен малкото дървено легло имаше стол и дъбова маса до тесния прозорец. В Тбилиси имаше модерни хотели, но Горди беше встрани от туристическите маршрути и твърде далече от Военния път.

Тя скочи от леглото, наплиска си лицето и нахлузи дънките и блузата. Тъкмо посягаше към масивното резе, когато на вратата се почука и Бек я повика. Тя отвори и премигна все още сънено.

— Гонят ни от града — обяви той смръщено. — Настояват до утре заранта всички да се приберем в Тбилиси.

— Защо?

— Не ни искат тук. Дошли са войници от редовната армия, за да ни ескортират. Казах им, че си цивилен съветник и не си член на нашата група. Не ги интересувало.

— Божичко! — възкликна Кайе. — Откъде тази внезапна промяна?

— Мисля, че я дължим на сакребулото, местното величие. А може да идва и отгоре.

— Грузия, страната на демократичните промени — подметна Кайе. Повече се тревожеше обаче дали всичко това няма да повлияе на работата й в института.

— Аз също съм изненадан — призна Бек. — Настъпили сме някого по мазола. Моля те, събери си багажа и слез във фоайето.

Той се обърна да си върви, но Кайе го спря.

— Има ли телефон?

— Не зная — отвърна той. — Ако искаш, можеш да ползваш нашите сателитни телефони.

— Благодаря. Само че доктор Дзакели вече се е прибрал в Тбилиси. Не е удобно да го връщам чак дотук.

— Ще те откараме до Тбилиси — обеща Бек. — Ако искаш да идеш там, разбира се.

— Точно там искам да ида — каза Кайе.

 

 

Няколко бели черокита с надписи „ООН“ сияеха ослепително на площадчето пред хотела. Кайе ги разглеждаше лениво през прозореца на фоайето, докато чакаше съдържателната на хотела да донесе един допотопен черен бакелитов телефон и да го включи. Вдигна слушалката, допря я до ухото си, сетне я подаде на Кайе. Не се чуваше никакъв сигнал. Още само няколко години и Грузия щеше уверено да застигне другите страни в двайсет и първи век. Засега обаче все още имаше не повече от неколкостотин линии към външния свят и всички повиквания минаваха през Тбилиси.

Съдържателката се усмихна нервно. Беше разтревожена още от мига, когато се появиха.

Кайе изнесе сака си навън. Останалите вече се бяха събрали: шестима мъже и три жени. Кайе застана до канадката Дойл и до Хънтър, който й подаде сателитния телефон.

Кайе първо се свърза с Тбилиси, за да се чуе с Тамара Мирянишвили, която отговаряше за нея в института. След няколко неуспешни опита най-сетне установи връзка. Тамара изрази съчувствие, призна, че няма представа каква може да е причината за този неочакван поврат в събитията, и каза, че Кайе е добре дошла да се върне в института и да остане още няколко дни.

— Жалко, че ви гонят оттам — приключи тя. — Нищо, ела си, тук ще те развеселим.

— Да се е обаждал Сол? — попита Кайе.

— Даже два пъти. Каза да провериш за биофилмите. По-специално какво е взаимодействието между тях и фагоцитите, след като бактериите бъдат опитомени.

— А ти ще ми кажеш ли? — попита Кайе.

В отговор Тамара се разсмя.

— Трябва ли да ти издаваме всичките си тайни? Кайе, скъпа, още не сме сключили договор!

— Сол е прав. От това ще излезе нещо голямо — призна Кайе. Дори в най-трудните моменти Сол винаги бе в крак с последните открития в науката.

— Като дойдеш, ще ти покажа някои наши разработки върху биофилмите. Не за друго, а защото си много мила.

— Благодаря.

Кайе подаде телефона на Хънтър.

На площада спря стара черна волга със служебни номера и от нея слязоха трима въоръжени офицери. Пръв вървеше майор Чикуришвили, със зачервено, намръщено лице. Изглеждаше сякаш всеки миг може да изригне.

Един млад офицер — Кайе не можа да разбере по пагоните чина му — застана до Бек и му заговори на развален руски. Когато приключиха разговора, Бек даде знак и хората му започнаха да се настаняват по джиповете. Кайе седна в джипа на Бек.

Странно, но дори имаха изпращачи. Докато подскачаха по главната улица, няколко жени и едно малко момиче им помахаха от тротоара. Момиченцето имаше кестенява коса и сиви очи, стройно и жилаво телце. Съвсем обикновено, жизнерадостно девойче.

 

 

Скоро излязоха на пътя. Почти не разговаряха. Хънтър караше джипа, който предвождаше колоната. Бек рееше замислен поглед навън. Имаше толкова много дупки, че Кайе, която седеше отзад, се уплаши да не хване морска болест. От радиото се носеше поп музика от Алания и азербайджански народни песни, от време на време се чуваха коментари, които Бек изслушваше внимателно. На няколко пъти погледна през рамо към Кайе и тя му отвръщаше с усмивка.

След два-три часа тя взе да задрямва. Кой знае защо, й се присъниха бактериални култури в разложени, заровени в масови гробове трупове. Биофилми, които незапознатите с материята смятаха за слуз: миниатюрни индустриализирани бактериални градчета, занимаващи се с преработването на труповете — тези доскоро живи гигантски потомци на еволюцията, превърнати в градивните си материали. Из вътрешните галерии, червата, белите дробове, сърцето, артериите, очите и мозъка се вдигаха красиви полизахаридни архитектурни постройки, обитавани от бактерии, които преобразуваха заобикалящите ги сложни структури в безполезни отпадъци, без да се интересуват от история или философия.

„Бактериите са ни създали. Когато умрем, те ни помагат да се върнем там, откъдето идваме. Добре дошли у дома.“

Събуди се обляна в пот. Ставаше все по-задушно — вече се спускаха към долината. Сигурно е чудесно да не разбираш нищо от медицина. Така поне никога няма да си представяш какво ще стане с теб, след като умреш. Всичко се корени в съзнанието.

— Сънува ли? — попита я Бек, докато отбиваха към малка ръждясала бензиностанция, заобиколена от тенекиени бараки.

— Кошмари — призна Кайе. — Сигурно прекалявам с работата.