Грег Беър
Радиото на Дарвин (30)

30.
Сиатъл, Вашингтонският университет

Приседнал на пейката, Мич протегна ръце към трепкащите отражения на слънцето върху неподвижната водна повърхност. Беше облякъл дебела вълнена риза, избелели джинси и очукани туристически обувки.

Оголените дървета протягаха посивелите си клони над заснеженото поле. Студентите бяха утъпкали пъртини по краищата и през средата на бялата морава. Мързеливи снежинки се спускаха бавно от ниските сиви облаци, които пълзяха по небето.

Уендъл Пакър се приближи с предпазлива усмивка и му помаха. Пакър бе на възрастта на Мич, наближаващ четирийсетте, висок и строен, пооплешивял и с незапомнящи се черти, ако се изключеше подпухналият нос. Беше с дебел пуловер и жилетка и носеше малка кожена чанта.

— Винаги съм искал да заснема филм за това дворче — каза той и плесна нервно с ръце.

— От какъв тип? — попита Мич.

— Само една сцена. Покритото със сняг поле през януари и цъфналите цветя през април. Красиво момиче, което върви — точно тук, където съм сега. Камерата се отдръпва: момичето е заобиколено от снежинки и после те се превръщат в разцъфнали цветчета. — Пакър посочи пътеката, по която вървяха студенти. След това се наведе, изчисти снега от пейката и се настани до Мич. — Защо не дойде в кабинета ми? Стига, Мич, да не си някакъв презрян парий? Никой няма да те изхвърли от студентското градче.

Мич повдигна рамене.

— Взех да подивявам, Уендъл. Напоследък хич не спя добре. Натрупал съм купища учебници в квартирата… по цял ден чета биология. Не зная още какво точно да наваксвам. Реших да те поканя на обяд и да ти задам няколко въпроса. Освен това ме интересува дали мога да идвам на някои лекции в университета. В книгите доста неща не са обяснени.

— Бих могъл да попитам професорите. По-специални интереси?

— Ембриология. Еволюция на гръбначните. Също и акушерство, но това е извън твоята специалност.

— Защо?

Мич плъзна поглед по сградите на университета.

— Трябва да узная някои неща преди да отворя голямата си уста и да предприема известни ходове.

— Като например?

— Ако ти кажа, ще решиш, че ми хлопа дъската.

— Мич, един от най-хубавите спомени в живота ми е, когато ни заведе с децата до Гингко. На тях страшно им хареса — преходите и дето търсеха вкаменелости. На мен пък ми изгоря тилът — чак тогава разбрах защо си си вързал кърпа отзад на шапката.

Мич се засмя.

— Мич, аз съм ти приятел.

— Това наистина означава много за мен, Уендъл.

— Взех да замръзвам нещо. Къде ще ме водиш на обяд?

— Обичаш ли азиатска кухня?

 

 

Настаниха се в един малък китайски ресторант, на маса до прозореца, и поръчаха ориз и юфка с къри. Пакър изсърба чаша горещ чай, Мич пък пи студена лимонада. Прозорците бяха запотени и улицата, която водеше към университета, изглеждаше като размазана картина. Снегът бе спрял.

— Кажи ми сега защо ти е притрябвало да ходиш на лекции — подхвана Пакър.

Мич разтвори на масата три изрезки от вестници със статии за Украйна и Грузия. Пакър ги прочете със сбърчени вежди.

— Някой се е опитал да убие женската в пещерата. Хиляди години по-късно други хора избиват жени, заразени с „иродовия грип“.

— Аха. Говориш за неандерталците… за детето, което са открили. — Пакър вдигна глава. — Малко съм объркан.

— Божичко, Уендъл, та аз бях там. Видях детето с очите си. Сигурен съм, че учените в Инсбрук вече са го потвърдили, само дето не казват на никого. Писах им, а те дори не си направиха труда да ми отговорят.

Пакър обмисли всичко това — опитваше се да сглоби цялостна картина. Ниска жена със закръглено лице донесе две чинии и пръчици за хранене. Когато си тръгна, Пакър попита:

— Мислиш, че в Инсбрук са направили анализ на тъкан от находката в планината, но не желаят да оповестяват резултатите, така ли?

Мич кимна.

— Всичко това не се побира в никакви рамки. Виж, не ми се ще да те занимавам с подробностите. Но дай ми поне възможност да проверя прав ли съм в предположенията си, или греша. Ако е второто, зарязвам антропологията и се захващам с пътното инженерство — по-добре да асфалтирам улици. Уендъл… аз бях там.

Пакър огледа ресторанта, вдигна каничката с лютив сос, капна малко върху ориза, побутна настрани пръчиците за хранене и взе вилица.

— Ако те пусна на лекциите — заговори той с пълна уста, — обещаваш ли да си седиш тихо в дъното на залата?

— Ако трябва, ще стоя и зад вратата.

— Шегувах се. Мисля.

— Зная — засмя се Мич. — Но имам още една молба.

— Не прекалявай, Мич.

— При вас има ли докторанти, които да работят над АЧЕРВ?

— И още как. Подписахме договор за координиране на изследванията с Центъра за контрол на болестите. Не забеляза ли, че всички жени в студентското градче носят маски? Ще ни се да хвърлим малко светлина върху тази мистериозна история.

Мич извади две епруветки.

— Тези неща са много ценни за мен — каза той. — Не бих искал да ги изгубя. — Той ги протегна върху дланта си. Епруветките се чукнаха една в друга и изтракаха.

— Какво има вътре? — посочи ги с вилицата Пакър.

— Неандерталска тъкан. От мъжкаря и от женската.

Пакър спря да дъвче.

— Какво количество е необходимо? — попита Мич.

— Съвсем малко — отвърна Пакър с натъпкана с ориз уста. — Ако въобще ще правя нещо с тях.

Мич разклати ръка и епруветките се люшнаха на дланта му.

— Ако мога да ти се доверя — добави Пакър.

— Аз вече ти се доверих — възрази Мич.

Пакър примижа към запотения прозорец.

— И за какво да ги проверя… за АЧЕРВ?

— Или нещо подобно.

— Защо? Какво общо има ретровирусът с еволюцията?

Мич посочи изрезките от вестници.

— Това може да обясни всички тези приказки за дяволски изчадия. Става нещо необикновено. Мисля обаче, че се е случвало и преди, и намерих доказателство за това.

Пакър избърса уста и го погледна замислено.

— Не мога да повярвам. — Вдигна епруветките и ги огледа. — Толкова са стари. Преди три години двама от моите докторанти работеха над един проект за ДНК-подредбата в образци от неандерталски кости. Бяха останали само малки парченца.

— Значи можеш да потвърдиш автентичността им — заяви Мич. — Изсушени са и с белези на разпад, но все пак са запазени.

Пакър внимателно постави епруветките на масата.

— И защо да го правя? Само защото сме приятели?

— Защото, ако съм прав, това ще е най-голямото научно откритие на нашето време. Най-накрая може би ще узнаем как протича еволюцията.

Пакър извади портфейла и измъкна двайсетдоларова банкнота.

— Аз плащам — каза той. — Големите открития ме изнервят.

Мич го погледна смаяно.

— Не се безпокой, ще го направя — успокои го мрачно Пакър. — Но само защото винаги съм бил глупак. Да не чувам за повече услуги, Мич.