Грег Беър
Радиото на Дарвин (19)

19.
Лонг Айланд, Ню Йорк

Пред къщата бяха паркирани яркожълта пожарна кола и голяма червена линейка. Въртящите се сини и червени светлини озаряваха следобедните сенки. Кайе подмина камиона и спря до линейката. Ръцете й, стиснали волана, бяха мокри от пот. Тя непрестанно повтаряше:

— Божичко, Сол! Не сега!

Вятърът гонеше облаци от изток и от време на време те закриваха следобедното слънце. Тя отвори вратата, слезе и срещна погледите на двама пожарникари. Лекият морски бриз развя косите й. Миришеше на влага. Нищо чудно надвечер да имаше и буря.

Към нея се приближи млад фелдшер. Имаше професионално-съчувствен израз и държеше разтворена папка.

— Госпожа Медсън?

— Ланг — поправи го тя. — Кайе Ланг. Аз съм съпругата на Сол. — Кайе си пое дъх и чак сега забеляза паркираната до линейката полицейска кола.

— Госпожо Ланг, обади ни се госпожа Кейди Уилсън…

Кейди бутна вратата на верандата и излезе на терасата; зад нея се появи полицай. Вратата се затръшна със зловещ екот.

— Кейди! — извика Кайе и й махна. Кейди повдигна дългата си пола и се спусна по каменните стълби. Беше петдесетгодишна, със силни жилести ръце, красиво волево лице и големи кафяви очи, които сега изглеждаха като на изплашен кон.

— Кайе! Днес следобед трябваше да дойда, за да…

Фелдшерът я прекъсна:

— Госпожо Ланг, съпругът ви не е в къщата. Не можахме да го открием.

Кейди го погледна ядосано, сякаш тя единствена притежаваше пълните права върху тази история.

— Кайе, къщата е в ужасен вид. Има кръв…

— Госпожо Ланг, може би ще е по-добре първо да поговорите с полицията.

— Моля ви! — почти извика Кейди на фелдшера. — Не виждате ли, че е уплашена!

Кайе я улови за ръката и тихичко изшътка. Кейди избърса очите си и кимна. Към тях се приближи едър чернокож полицай с изпъкнало шкембе и уморено, бащинско лице.

— Госпожо… — поде той.

— Ланг — вметна фелдшерът.

— Госпожо Ланг, къщата ви е в безпорядък…

Кайе го заобиколи и тръгна нагоре по стълбите. Нека те си гледаха задълженията — тя искаше час по-скоро да разбере какво е направил този път Сол. Това можеше да й подскаже къде е отишъл… или с какво се занимава сега.

Полицаят я последва.

— Госпожо, мъжът ви друг път посягал ли е на себе си?

— Не — отвърна тя. — Освен когато си гризе ноктите.

В къщата цареше тишина, ако се изключеха стъпките на втория полицай, който тъкмо слизаше по стълбата. Някой бе разтворил прозорците на всекидневната. Белите пердета се развяваха над претрупания диван. Вторият полицай, около петдесетгодишен, с бледо лице и отпуснати рамене, приличаше по-скоро на погребален агент или патологоанатом. Той понечи да каже нещо, но Кайе го изтласка решително от пътя си и се втурна нагоре. Чернокожият я последва.

Сол бе нанесъл главния си удар върху спалнята. Всички чекмеджета бяха преобърнати, подът бе покрит с намачкани дрехи. Някак подсъзнателно Кайе се досещаше какво е търсел — подходящото бельо, подходящия чифт чорапи, които да отговарят на някакъв строго определен случай.

Пепелникът на перваза на прозореца бе препълнен с фасове. „Кемъл“, без филтър. Тежката артилерия. Кайе ненавиждаше миризмата на тютюн.

По стените в банята имаше кръв. Ваната бе наполовина пълна с розова вода, кървави следи пресичаха жълтия мокет.

— Много театрално — промърмори тя и вдигна поглед към огледалото, върху което имаше засъхнали капки кръв. — Божичко! Не точно сега, Сол.

— Имате ли представа къде може да е отишъл? — попита я полицаят. — Сам ли си го е направил, или е замесен и друг човек?

Това със сигурност беше най-лошият му пристъп. Или се бе сдържал пред нея, или пристъпът го бе връхлетял неочаквано, притъпявайки чувството и разума му. Веднъж й бе описал задаването на една депресия като грамадни черни завеси от сенки, теглени от дяволчета с червени дрешки.

— Сам е, сам — отвърна тя и се изкашля в шепата си. Странно, но досега не й бе призляло. Видя, че леглото е непокътнато, с изпънат чаршаф, прилежно сгънати завивки, прибрани под възглавниците. Надвеси се над кървавите капки до нощното си шкафче. — Няма друг.

— Понякога господин Медсън много се изнервя — обади се Кейди от вратата.

— Съпругът ви посягал ли е някога на живота си? — попита фелдшерът.

— Да — каза тя. — Но такова нещо не се е случвало.

— Изглежда, си е прерязал вените в банята — подхвърли слабият възрастен полицай. Кайе реши да го нарича мистър Смърт, а другия — мистър Бивол.

— Излязъл е от ваната — продължи мистър Бивол — и…

— … си е превързал китката, като някой римлянин, сметнал, че още може да се порадва на живота — допълни мистър Смърт. Усмихна се извинително на Кайе. — Извинявайте, госпожо.

— След това се е облякъл и е напуснал къщата.

„Така трябва да е било“ — помисли си Кайе. Приседна на леглото. Така й се искаше да припадне и да се свести, когато всичко е отминало.

— Госпожо Ланг, бихме могли да потърсим съпруга ви…

— Не се е самоубил — прекъсна го тя. — Зная, че изглежда страшно — тя махна с ръка към кръвта по стената, — но, както сам казахте, намерил е сили да спре навреме.

— Госпожо Ланг… — почна мистър Бивол.

— Трябва да го намерим и да го откараме в болница — продължи тя, внезапно завладяна от надеждата, че Сол все още може да бъде спасен. Изведнъж гласът й затрепери и тя се разплака.

— Яхтата я няма — обади се Кейди. Кайе подскочи, изтича до прозореца и надникна навън. Малката яхта, обикновено привързана за пристана, бе изчезнала.

Кайе потрепери, сякаш бе полъхнал вледеняващ вятър. Хрумна й, че може би това наистина ще е последният пристъп. Краят на драмата с Добрия и Лошия Сол.

— Не я виждам — каза тя пресекнато. — Платната й са червени.

Поискаха описание и снимки — тя осигури и двете. Едрият полицай слезе долу и отиде при колата. Кайе го последва, но свърна към всекидневната. Не искаше да остава в спалнята. Мистър Смърт и фелдшерът й зададоха още въпроси, но тя отговаряше все по-лаконично. Пристигна полицейски фотограф и се качи горе с помощника си.

Кейди наблюдаваше всичко това с овча загриженост и любопитство. Накрая дойде да прегърне Кайе — мърмореше дежурните успокоения, че всичко ще бъде наред. Очевидно искаше да си върви, но не намираше сили да го признае.

В този момент в стаята се появи оранжевият котарак Криксън. Кайе то вдигна и го погали — чудеше се какво ли са видели очичките му, — после го пусна на пода.

Минутите се разтеглиха в часове. Накрая мистър Бивол се върна и дойде ред на мистър Смърт да излезе. Кейди въртеше очи като подплашено животинче.

— Не е наша работа да почистим — рече й мистър Бивол и й подаде визитна картичка. — Тези хора се занимават с такива неща. Искам да кажа, че чистят при подобни случаи. Не, е евтино, но се справят добре. Мъж и жена. Християни. Добри хорица.

Кайе кимна и взе картичката. Не й се искаше да остава сама в къщата, готова бе да заключи вратата и да си тръгне.

Накрая останаха двете с Кейди.

— Къде ще прекараш нощта, Кайе? — попита я Кейди.

— Не зная.

— Ако искаш, ела у нас, скъпа.

— Благодаря. В лабораторията има кушетка. Ще ида там. Ще се погрижиш ли за котките? Сега не ми е до тях.

— Разбира се. Ще ги взема с мен. Искаш ли да дойда утре? Да почистя след като… другите свършат?

— Ще ти се обадя — отвърна Кайе. Кейди я прегърна и отиде да потърси котките. Тръгна си след десетина минути и Кайе остана сама в къщата.

Нито бележка, нито съобщение — нищо.

Иззвъня телефонът. Кайе не го вдигна, но той упорито продължаваше да звъни — Сол бе изключил телефонния секретар. „Може би Сол се обажда“ — помисли си тя и изтича разтревожено при телефона.

— Кайе ли е?

— Да — каза тя. Гласът й беше прегракнал.

— Госпожо Ланг, на телефона е Ренди Фостър от „АКС Индъстрис“. Бих искал да говоря със Сол. За сделката. Той вкъщи ли е?

— Не, господин Фостър.

Неловка пауза. Какво да каже — точно сега. И кой беше този Ренди Фостър? Каква сделка?

— Извинете. Кажете му, че приключихме консултациите с нашите адвокати и че договорите са готови. Ще му ги доставят още утре. Уговорили сме съвещание за четири следобед. Очаквам да присъствате и вие, госпожо Ланг.

Тя смотолеви вещо и затвори. Едва се сдържаше да не закрещи. Качи се — бавно, много бавно! — на горния етаж и се зае да подрежда в един куфар дрехите, които можеха да й потрябват през следващата седмица.

След това излезе от къщата, качи се в колата и потегли към „Екобактер“.

Сградата бе почти празна — беше време за вечеря, само дето Кайе не беше гладна. Отключи малката стаичка, в която Сол бе поставил кушетка и одеяла, но спря разколебана на прага. После въздъхна и влезе.

Стаичката нямаше прозорци. Вътре беше хладно, миришеше на чисто. Цареше съвършен ред.

Кайе се съблече и се пъхна под хладните чаршафи.

На следващата сутрин се събуди рано, обляна в пот и разтреперана. Не беше болна. Просто я споходи ужасната мисъл, че може би вече е вдовица.