Грег Беър
Радиото на Дарвин (16)

16.
Инсбрук, Австрия

Сам, бащата на Мич, го намери във фоайето на болницата с прилежно прибран в голям плик багаж и стегнат в дебел гипс крак. Операцията бе минала безпроблемно, преди два дни му извадиха пироните и кракът му зарастваше според очакванията. А днес го изписваха.

Сам помогна на Мич да докуцука до паркинга, метнал плика на рамо. Беше взел под наем един раздрънкан опел. Наложи се да изтика докрай назад седалката до шофьора. Мич се пъхна несръчно вътре и Сам потегли. От време на време поглеждаше нервно сина си с крайчеца на окото.

— Това е нищо в сравнение с Виена — промърмори Мич.

— Сигурно. Нямам представа как се отнасят с чужденците. Предполагам, че не са толкова зли, колкото мексиканците. — Бащата на Мич имаше къдрава кестенява коса и изпъстрено с лунички червендалесто ирландско лице, което изглеждаше винаги готово да се засмее. Но Сам рядко се усмихваше и в очите му понякога блясваше нещо, което караше Мич да застава нащрек.

Мич бе наел малък апартамент в покрайнините на Инсбрук, но естествено не се бе вясвал там, откакто бе тръгнал към пещерата. Сам запали цигара и взе да дърпа нервно, докато се изкачваха по тясната извита стълба.

— Внимавай с крака — посъветва го той.

— Нямам друг избор — отвърна Мич. Сам му помогна на завоя и после го задържа, докато се закрепи на патериците. Мич извади ключа и го пъхна в бравата. Посрещна ги хлад. Малкият апартамент с голи бетонни стени и нисък таван не бе затоплян от седмици. Мич веднага се пъхна в тоалетната, но се оказа, че вътре е твърде тясно за гипсирания му крак.

— Ще трябва да стрелям от бръснещ полет — оплака се той и баща му, който тъкмо минаваше по коридорчето, се захили.

— Следващия път си вземи апартамент с по-голяма тоалетна. И да е чисто — отбеляза той. Беше пъхнал ръце в джобовете си. — Двамата с майка ти си говорехме, че сигурно ще искаш да се прибереш у дома.

— И аз имах такова намерение — поне за известно време. Чувствам се като пребито куче, татко.

— Глупости — промърмори Сам. — Никой не те е бил.

Мич отиде в кухнята и спря пред аквариума със златната рибка — подарила му я беше Тилде, още преди месеци. Тогава той още се надяваше, че не всичко между тях е свършило. Рибката, естествено, беше умряла и плуваше в полупразния аквариум. Водата беше потъмняла и вмирисана.

— По дяволите! — изруга Мич. Съвсем беше забравил за рибката.

— Какво е това? — попита Сам.

— Краят на една връзка, която едва не ме уби.

— Звучи доста драматично.

— Така си и беше — съгласи се Мич. — По-добре да ме беше ухапала акула. — Предложи на баща си кутия „карлсберг“ от хладилника до мивката. Сам я изпи почти цялата, после нервно закрачи из кухничката.

— Някаква недовършена работа тук? — попита той.

— Уф, не зная. — Мич докуцука до спалнята, отвори куфара на леглото и отново се върна в кухнята. — Искат да им помогна да открият мумиите.

— Може. Но да ти осигурят самолетен билет след като оздравееш. А сега си отиваме вкъщи.

Мич се сети да провери телефонния секретар. Броячът бе стигнал до предела — трийсет.

— Време е да се прибереш у дома и да се възстановиш — повтори Сам.

Звучеше наистина примамливо. Да се върне вкъщи на трийсет и седем и да не прави нищо, да се наслаждава на покоя, да се среща със стари другарчета, да се завърне отново в детството, да не носи отговорност за нищо наистина важно.

Почувства, че му призлява. Протегна ръка и натисна копчето на секретаря. Докато миниатюрната касетка се превърташе назад, телефонът иззвъня и Мич вдигна слушалката.

— Извинете — произнесе на английски нисък мъжки глас. — Мога ли да говоря с Мич Рейфълсън?

— На телефона — отвърна Мич.

— Искам да те осведомя за едно нещо. Може и да си ме познал по гласа… но няма значение. Намериха вашите мумии в пещерата. Хора от Инсбрукския университет. Без твоята помощ, предполагам. Още не са казали на всички, не зная защо. Не се шегувам и това не е закачка, хер Рейфълсън.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— Кой беше? — попита Сам.

Мич подсмръкна. Опитваше се да се успокои. После каза:

— Гадняри. Правят си майтап с мен. Сега съм известен, тате. Прочутият смахнат алпинист антрополог, това съм сега.

— Глупости — изръмжа Сам. Гласът му бе рязък и гневен. Мич го погледна със смесица от обич и срам: това беше Сам, който помнеше като беше малък. Всесилният баща, готов да го защити от всичко.

— Да се махаме от тази дупка — заяви решително Сам.