Станислав Стратиев
Вавилонци

Паскал и Йеремия държат северната страна на пусията и докато чакат да мине вълкът, Паскал развива тезата си относно нашия произход.

— Народът, тръгнал от Памир или от монголските степи — казва той, — е друг народ. Това не сме ние.

— Как така? — казва Йеремия и отпива голяма глътка от манерката.

— Онзи народ по всяка вероятност е минал Дунава при Виена — обяснява му Паскал — и директно се е озовал в Европа.

— А ние? — пита Йеремия.

— Ние сме дошли от Вавилон — казва Паскал.

Йеремия клати глава — големи глупости.

— Самото рухване на Вавилонската кула го доказва — защитава тезата си Паскал.

— Я пийни една глътка — подава му манерката Йеремия — и не ми говори такива работи, че ще изпуснем вълка.

— Ти също го доказваш! — казва Паскал. — Вавилонците започват да говорят на различни езици, настъпва пълно взаимно неразбиране и става ясно, че няма да достигнат до Господ.

— Е? — казва Йеремия.

— Тогава част от вавилонците хващат пътя — казва Паскал, — който ги довежда до тук.

— Паскале! — казва му Йеремия. — Ти си умен човек, но говориш глупости!…

— Колкото повече гледам света — категоричен е Паскал, — толкова повече се убеждавам във вавилонския ни произход.

— Ти не си добре! — заключава Йеремия.

— Навсякъде хората свикват да живеят и да се разбират заедно — казва Паскал. — Китайци, негри, японци, ескимоси, всичко това живее заедно и заедно бута този живот. Само ние не можем.

— Къде навсякъде? — интересува се Йеремия.

— Например в Америка — отвръща Паскал.

— Е! — махва с ръка Йеремия. — Америка!…

— В Германия е същото — казва Паскал. — И в Англия. И Франция е така. Да не говорим за Австралия.

— В Австралия не съм бил — казва Йеремия, — обаче за Германия си прав. Толкова турци не съм виждал и в Турция.

— Само ние — казва Паскал — не можем да се разберем. Една шепа хора, един език и сме си все свои.

Той надига манерката и отпива поне сто грама.

— Вавилонското е в кръвта ни — казва след това. — Слушай мене!…

Йеремия иска да му възрази, но няма време — откъм клековете се задава вълкът.

— Стреляй! — цели се Паскал.

— Не стреляй! — хваща пушката му Йеремия. — Далече е!…

— Не е далече!…

— Далече е!… Ще го изтървем!…

Докато двамата вавилонци се разберат по въпроса, вятърът сменя посоката си, вълкът ги усеща и изчезва.

Слънцето се скрива вече зад Дервент баир, но светлината все още обгръща Паскал и Йеремия, които стоят до кръста в снега, и Миро, който тича насреща им и вика нещо.