Станислав Стратиев
Паскал напоследък

Напоследък Паскал все по-често се замисля.

Нещо трябва да се измисли.

Какво — и той не знае, но усеща, че с работа няма да стане.

От памтивека е така.

Да е намерена досега мотика — не е намерена.

И да е намерена — никой не се интересува от нея.

Археолозите намират чаши, пръстени, мечове, глинени флейти и тях излагат в музеите, обаче мотики — никога.

Няма такъв случай.

И преди Христа, и след него.

Не е случайна тази работа според Паскал.

И той чете вестници, но досега не е прочел да представят някъде по света мотики на траките или на маите.

С работа далече не се стига.

То е ясно и от мравките.

Обикновената мравка живее месец-два, а царицата, дето не се занимава с никакъв труд, изкарва по десет години и повече.

С работа не може да се живее, а пък за восъчна фигура въобще да не говорим.

В музея на мадам Тисо няма нито един миньор.

Усеща нещата Паскал, затова и все по-често се замисля.

Нещо трябва да се измисли.

Защото и Паскал е човек, и Паскал мечтае.

Един мечтае да открие телефона, друг — да лети в космоса, Паскал иска да е восъчна фигура в музея на мадам Тисо.

В Лондон.

Знаменитият музей за знаменити личности, в който слагат восъчните им фигури.

Първият българин от восък.

Восък той може да си намери и сам, наредил е три пчелина, меда изхвърля, а восъка трупа на сигурно място.

Те само да го приемат.

И да му определят място.

Паскал е скромен, не иска много, едно малко местенце между Джордж Буш и Чърчил.

Може и зад тях.

С това се занимава Паскал напоследък, въпреки че някой ще каже, че тази работа с восъчната фигура е невъзможна.

То, като погледнеш, и такова нещо като птицечовката е невъзможно, и като кенгуруто, обаче те си съществуват.

Паскал си изрязва птицечовки и си ги лепи в плевника, за да му повдигат духа.

Но напоследък и птицечовките не вършат работа, затова Паскал все по-често се замисля.

Нещо трябва да се измисли.

Какво — и той не знае, но едно е ясно — с работа няма да стане.