Александър Белтов
Матрикант — книга втора (8)

7.

На връщане от Кладница взех раздрънканото маршрутно такси. Твърдите седалки бяха зацапани и на места прокъсани. Таванът бе черен и миришеше на тютюн. Цената за превоза не бе висока, а и не се качиха много пътници, така че щях да се разположа удобно. Пред мен се настани младо момиче, което енергично махаше с ръка на червенобузест младеж, нахлупил килната настрани черна барета. Тя продължи да прави това, дори когато бусът потегли рязко и момчето бързо изчезна от погледа ни.

Гледах разсеяно през напръсканото с кал стъкло наближаващите крайни къщи на столицата. Тъкмо отминахме един обърнат нагоре с колелата автомобил в страничната канавка, когато на завоя шофьорът изпсува гръмогласно и рязко натисна спирачката. Гумите изпищяха по сухия асфалт. Бусът леко се завъртя и заплашително се заклати — аха да се обърне, но спря напречно на пътя, а моторът изгасна. Замириса на изгоряла гума. Главата ми удари страничното стъкло. Усетих ледената му твърда повърхност. Не ме заболя, но това сякаш отприщи съзнанието ми. Пред очите ми се мярна широка дървена порта с надпис: „Гараж — не паркирай!“

Подземни гаражи — така бе казал агентът на Лицензионна полиция, когато проверяваха мъжа с детето. Имах нужда от помощници, а там със сигурност можех да намеря подходящи. Само че съществуваше проблем — доколкото разбрах от агента, тези места също се наблюдаваха от властите.

Това минаваше през съзнанието ми, докато шофьорът бе изскочил навън и свирепо размахваше метална щанга, като се опитваше да разгони хлапетиите, в миг наобиколили таксито. Първоначално не разбирах ситуацията, но сега ми стана ясно. Бяха хвърлили на пътя пред нас верига с шипове и сега, след като принудително бяхме спрели, видях в ръцете им късите метални пръти. Един от тях удари задното стъкло и то с пукот хлътна навътре, но не се пръсна. Увисна като голяма паяжина с малка дупка в средата.

Скокнах на пътеката между редовете и се заозъртах. На съседната седалка възрастен човек с увиснали бузи започна да бърка из джобовете си. Извади с изтънелите си жилави ръце кръгли очилца с телена рамка и се опита да ги нагласи на носа си, но колата силно се разклати и те паднаха нейде в скута му. Той разкрачи крака и заопипва под себе си, пуфтейтки шумно. Плешивата му глава със сбръчкана кожа на темето се зачерви, отразявайки или по-скоро поглъщайки светлината.

Момичето на предната седалка се бе извърнало настрани и облещи очи срещу мен. Лицето й бе силно пребледняло, а в ръцете си стискаше малка кожена чанта. След миг се опомни, бързо вдигна чантата и я притисна до гърдите си. Запъна белналите се изпод набраната пола колена в облегалката на предната седалка, а гърба натисна в своята. Тръгнах към вратата на буса, за да помогна на шофьора, а девойката се пресегна и сграбчи ръката ми, така че останах на място. Кожата й бе гореща и потна. Опитах се да се освободя, но тънките пръстчета стискаха силно. Обърнах се към нея — кичур от тъмната й коса падна над едното око, а дълбока бръчка беляза иначе гладкото чело.

— Стой! — изстена жално момичето.

„Поне куфарчето вече е на сигурно място“, помислих и понечих да се отскубна. Трябваше да помогна на шофьора.

В този момент глъчката, която се разнасяше допреди миг, заглъхна. Видях нападателите ни да се разбягват и да потъват сякаш в нищото, прескочили ниските огради на обраслите с растителност дворове на квартал Княжево. Кучетата се разлаяха.

Първо видях проблясващите светлини, а после чух и сирената на полицейската кола, вдигаща прах по улицата, устремена към нас.

Лицето на шофьора се показа от предната врата и сякаш изрече на себе си: „Копелдаци малки! С мен ще се ебават!“ По набразденото му зачервено чело изпъкнаха няколко безформени бели петна. Ръкавът на дясната му ръка беше разкъсан и висеше на няколко черни конци. Той хвърли щангата под седалката си и тя издрънча при удара си в друг метал. После се обърна към нас:

— Нищо не е станало, споко! Само с мен сте в безопасност, разбрахте ли сега? За̀режете другите! Понеделник и петък пътувам. За компенсация — другия път на половин цена.

Момичето най-сетне пусна ръката ми. Старецът бе намерил и сложил очилата на носа си. През цялото време бе останал безмълвен, а от безизразното му лице струеше спокойствие. Изглежда, не бе развълнуван от случката и видът му излъчваше примирение. Да, точно така си представих състоянието му в момента на инцидента — мъдрост и примирение.

Можех отново да седна на мястото си и побързах да го направя. Гледах таксиджията да разговаря с полицаите, като ръкомахаше енергично в неопределена посока. Едното ченге приближи към нас, леко приведен и сложил ръка на кобура с пистолета си. Беше предпазлив, сякаш можеше да очаква от нас някаква заплаха, и това ме притесни. Виждах отличителните знаци на пагоните му — още беше сержант. Съвсем младо момче, доколкото можех да определя. Отвори вратата за пътниците и пъхна главата и голяма част от тялото си. Първоначалното ми предположение се потвърди. Голобрадо момче, някъде в средата между двайсетте и трийсетте си години. Все още придържаше с ръка кобура на колана си. Огледа внимателно вътрешността на колата. Това изглеждаше много професионално и изпитах респект. И тримата вътре стояхме спокойни по местата си. Опитах се да се усмихна и вдигнах палец нагоре — всичко е окей. Той сякаш задоволи любопитството си, кимна глава и се върна при колегата си. Там шофьорът все още обясняваше нещо, а другият записваше в тефтер. После подадоха химикалка на таксиджията и той със замах разписа нещо. Когато върна химикалката на полицая, отново махна с ръка и тримата се разделиха.

Двамата полицаи се отправиха към колата си, която бе останала все така със зейнали предни врати и работещ двигател. От ауспуха излизаше бяло-сив дим. Червено-синята лампа все още редуваше светлините, но сирената бе спряла воя си. Радиостанцията бе усилена докрай, защото дори от мястото си чувах характерния й шум, а също и кратки реплики, разменяни между патрулите и операторка.

Нашият шофьор се завъртя кръгом и приближи. Срита настрани металната верига с шиповете, като внимаваше да не нарани обувките си. Огледа със стиснати устни счупеното задно стъкло на маршрутката и отправи няколко сочни псувни по посока на притихналите къщи. Като не получи реакция, отвори шофьорската врата и се метна обратно в колата. Лицето му се бе изменило за минути. Потъмняло и опънато — приличаше на африканска култова маска. Сбръчканият му широк нос сумтеше звучно, а късите косми на няколкодневната му брада потрепваха ядно. Ръцете му трепереха. Адреналинът се бе оттеглил от кръвта му и страхът го бе разтресъл. Затръшна със замах вратата и припряно завъртя ключа на стартера. Колата се задави за миг, но запали и след като завъртя по посока на столицата, потеглихме в мълчание.

Извърнах глава само за да видя как младият полицай се бе навел и събираше на дебело руло лентата с шиповете. Той също вдигна очи и се втренчи в мен. Вдигнах отново палеца на ръката си нагоре и побързах да отвърна поглед.

Малко по-късно се върнах на мисълта си за подземните гаражи. Къде ли бяха те? Вероятно някъде в близост до Народния театър, където бяха проверили мъжа с момченцето. Може би това бе място, което постоянно се наблюдава.

Когато пристигнахме на Руски паметник, в центъра на столицата, шофьорът угаси мотора, извърна глава към нас и ни подкани с жест да слезем. Аз бях последен. Вече бях понечил да скоча на тротоара, когато той се пресегна и ме бутна по рамото. Извърнах се, за да видя кръглото му лице в полусянката.

— Ти матрикант ли си? — попита с мрачно изражение.

— Не — отвърнах механично и кракът ми се върна обратно в таксито.

— Тия помияри, там… Търсеха нещо. Не си ли чул, че отвличат матриканти?

— А, да… Защо пък аз?

— Хм… Другите двама… Старец и младо момиче — сякаш на себе си отговори той.

— За пари. Ти не си ли чул, че банди ограбват хора? — контраатакувах.

— Абе… — почеса рошавата си коса — така е, ама толкова организирано… И то за нек’ви двайсет кинта в брой… Сигурно са имали някаква информация. Следили са ни — почеса ухото си толкова силно, че можех да видя бялата ивица на отлюспена кожа. — Щото, ако заради теб ми строшиха джама — ше плащаш. Пък и ти спасих кожата, нали? — гледаше ме изпитателно изпод сводестите си вежди.

— Казах ти — не съм. Ето — забърках в джоба на якето си, за да извадя паспорта си. — Документите го казват — протегнах ръка към него, — гледай!

Той се поколеба за миг, но отблъсна леко ръката ми.

— Добре, де — макар да се бе съгласил, прозвуча грубо.

— Нали на техните документи пише, че са правоприемници?

Таксиджията изсумтя, разпери ръка и заоглежда скъсания си, висящ на няколко конци ръкав.

— Тия гадинки са напълзяли навсякъде, да знаеш — процеди през зъби и се изплю на плочника. — Само да имах скенерче за проверка аз. От тия, преносимите, дето лицензионната ги имат — закани се някому.

Замълчахме за миг, а после скочих от стъпенките на колата върху тротоара. Плочата, върху която попаднах, се изкриви — бе куха под едната си страна и за миг изгубих равновесие, но се подпрях на вратата на буса. Изпсувах на глас, а после се извърнах към таксиджията. Той все още бе обърнат към мен.

— Не съм матрикант и не бих го направил по собствено желание.

Той се засмя гръмогласно, стана и грубо тресна вратата под носа ми. Шумът й ме оглуши за миг. Въздухът, лъхнал отвътре, удари лицето ми с тежката си миризма на тютюн.

Сложих противопраховата маска на лицето си, завързах я пъргаво и бързо се отдалечих от стоянката на маршрутката. Бях притеснен. Много притеснен.