Александър Белтов
Матрикант — книга втора (7)

6.

Навън беше още тъмно, а аз отворих очи и разтревожено се изправих в леглото. Започнах да се оглеждам и да различавам мебелите на оскъдната хотелска стая. Осъзнах къде съм — намирах се в София, столицата на България. Още със събуждането си знаех, че нещо трябва да запомня. Напрегнах цялото си съзнание. Опитвах се да си спомня съня, който изтече в съзнанието ми тази нощ, но нещо ми убягваше. Помнех само, че бе нещо, свързано с Таня.

Надявах се след известно време мислите ми да започнат да се подреждат в логична последователност.

Скокнах на крака и се пресегнах да запаля осветлението. Пръстите ми бързо намериха бутона и слабата крушка, висяща от тавана, светна. Отново се върнах до неоправеното си легло. Наведох се и повдигнах провесилия се захабен чаршаф. Погледнах под леглото и ми се стори, че различавам тъмния контур. Багажът, който бях прибрал там, бе на мястото си. Не беше кой знае какво скривалище, така че трябваше да намеря някакво по-сигурно решение.

Аха, ето, че започнах да си спомням! В съня ми бе кошмар — някой бе откраднал куфарчето ми и аз не знаех къде да го търся.

Пресегнах се, хванах го за дръжката и внимателно го издърпах напред. С излизането си то бе насъбрало прашни кълбенца по ръбовете и след като ги почистих с длани, се уверих, че е заключено. Бях му сменил механизма и единственото ключе сега висеше на гърдите ми. Попипах го с ръка — беше на мястото си. Чудна работа — толкова години бе престояло на дъното на Нил и въпреки това, когато го извадих с помощта на рибарския трал, който бях наел за седмица, изглеждаше така, сякаш никога не бяхме се разделяли с него. Вярно — наслоени с водорасли страни, но след почистването им, стана като ново. Бяха го „консервирали“, в известна степен. Сякаш всичките тези години ме бе очаквало.

Тъй като не успях да изтрия добре надписа, който преди години бях написал върху едната страна на куфарчето, сега отгоре му бях залепил етикет: „Инструменти“. Побутнах го отново на старото му място и спуснах чаршафа толкова ниско, че да опре пода.

Прекрасно осъзнавах, че това не е решение, но по-добре така, отколкото да го разнасям със себе си по улиците на града. Платените шкафчета на гарата не бяха решение — знаех от надзорника на Таня, че от време на време полицията ги проверява. Разбира се, това ставаше тайно от гражданите, но аз не се съмнявах, че е истина. Навсякъде имаше камери за наблюдение и аз бях сигурен, че при всеки съмнителен пакет, оставен в шкафчетата, той бе дискретно проверяван.

В този момент ме осени идея. Бе елементарно и логично. Колко бе очевидно, а аз го бях пропуснал! Усмихнах се.

Наведох се и пак изтеглих куфарчето. Забърсах го внимателно от всички страни и го поставих до вратата. После набързо се навлякох с дрехите си, нахлузих обувките и почти изхвърчах от вратата, като оставих неоправено леглото след себе си.

На излизане от хотелчето махнах с ръка на сънения рецепционист. Той разсеяно отвърна на жеста и удари чело върху дървения плот пред себе си. Помнех горчив опит в един друг хотел, преди много години, когато бях „посочен“ от друг рецепционист на ченгето. Сега обаче нямах друг избор, затова се бях установил тук. Знаех, че трябва да е временно. Първоначално смятах да променям адреса си на всеки два дни, но този рецепционист някак ми вдъхна доверие с незаинтересоваността си към всичко заобикалящо го. Дали изобщо го сменяха понякога — не разбирах, тъй като отсъствах през деня, но в редките случаи, когато се виждахме, той почти винаги бе в една и съща поза.

Студеният вятър шибна лицето ми и аз се заозъртах да намеря някакъв транспорт, който да ме откара извън столицата. Трябваше да стигна до пернишкото село Кладница, за да посетя отново стария овчарник на Луко. Надявах се да намеря мястото така, както го бях оставил преди десетина години.

А когато стигна до него — знаех как да използвам пресъхналия дълбок кладенец. Беше идеалното скривалище.