Александър Белтов
Матрикант — книга втора (5)

4.

Крачил съм по тези улици и преди, но сега ми се струваха непознати. Хората, с които се разминавах или сблъсквах от време на време — също. Изглеждаха като да идват от друг свят — притаени и не толкова агресивни от времето, когато за последно бях тук. Какво се бе променило и най-важното — защо? Скоро се надявах да открия правилния отговор.

Бях спрял пред сградата на Народния театър и се бях загледал в огромния лозунг „Равенството е живот“. Беше опънат на зелени силиконови въжета между двете централни колони на театъра. Приличаше на театрален афиш, но вече знаех, че не е. Бях го виждал и на други места, докато се движех из центъра. Вероятно бе някакъв слоган на правителството, някаква идея да обясни ситуацията, в която бяха изпаднали гражданите. Беше вид поддържаща кампания на Закон за правоприемниците. В долната част на лозунга имаше две тъмни, леко размити петна, като че някой бе хвърлял по него нещо и то се бе размазало. Отгоре, директно на арката, имаше закачени два прожектора, които и в този момент бяха включени и осветяваха, за да се вижда отдалеч.

Тъкмо размишлявах, че в тази сграда някога имаше театрални постановки, които бях посещавал, а в момента дори не знаех какво е предназначението й, когато дочух крясъци зад гърба си. Обърнах се — двама мъже тъкмо поваляха друг на земята. Хванатият се опитваше да се съпротивлява, но нападателите го надвиха и притиснаха лицето му към асфалта. На около метър от тях стоеше малко момченце, захапало юмручето на едната си ръчичка, а очите му бяха разширени до краен предел. Тънките му крачета затрепераха. Минаващи хора започнаха да заобикалят сцената на действието, сякаш не виждаха случващото се. Аз се поколебах, но тръгнах натам. Исках да стигна до момченцето. Видях как по тясното му панталонче, прихванато с тънки бели тиранти, се оформи мокро петно, а после по олющените бомбета на обущетата му се спусна бледа струйка. Тя се разля на асфалта във форма на локвичка и макар да не бе голяма, започна да вдига пара.

В този момент едър мъж ме изблъска от пътя си и с викове: „Лицензионна полиция“, бързо се спусна към групата. Той очевидно се познаваше с двамата, които натискаха човека към земята, защото размени няколко думи с тях. Не успях да чуя какво си говорят — в този момент спрях и се заоглеждах за помощ. Хората наоколо извърнаха глави и побързаха да се отдалечат от мястото. Обърнах поглед към мъжете — едрият тъкмо се надвеси и извади от чантата си метална гривна. Чевръсто я закопча на китката на поваления, който се бе отказал от борбата и не се съпротивляваше. Опитваше се само да обърне глава към детето, за да му каже нещо, но така и не успяваше да го направи. Ръцете му бяха извити зад гърба, здраво стиснати от двамата.

Сега третият извади малък дисплей от чантата и го включи с кабел към гривната. Другите двама надвесиха глави, като почти ги удариха една с друга, в стремежа си да видят дисплея. След няколко секунди едрият го изключи от гривната и каза нещо на другите. Лицата им изглеждаха разочаровани. Единият изпуфтя шумно.

Междувременно аз вече се бях приближил до групичката и сложих ръка на рамото на момченцето. Детето инстинктивно се хвана за панталоните ми и опря глава на крака ми.

— Спокойно, малкия, спокойно! Няма нищо — не знаех какво друго да кажа и погалих главичката му.

Мъжете отпуснаха ръцете на поваления и единият от тях му помогна да се изправи. Човекът стана и с бърза крачка се озова до нас. Сега видях, че е млад, не повече от трийсетгодишен. Върху едната страна на лицето му се бяха отбелязали две-три дълбоки резки, вероятно от асфалта. Малко камъче се бе залепило на слепоочието, а от устата му се бе провесила слюнка. Той сграбчи детето под мишниците и го вдигна на ръце:

— Няма нищо, спокойно! Грешка — и го притисна до гърдите си.

Този от полицаите, който носеше скенера, се приближи до нас и без да изпитва неудобство, просъска:

— Стават и грешки, нали? И да ти е за урок, друг път да не ходиш в ония подземни гаражи, че… Хайде, сега ти се размина. Тръгвайте си!

Лицето му беше зачервено и лъщеше от пот. Повърхността му наподобяваше гладък и мокър метал. Стъклените му очи бяха неприлично изпъкнали и от това цялото му изражение приличаше на рибешка глава. На края на брадичката му имаше ярка подутина с бяло връхче. Достраша ме да не се пукне. Той проследи погледа ми и се озъби насреща ми:

— А ти, какво зяпаш? Да не сте заедно?

Не отговорих, само повдигнах рамена и понечих да се обърна. Исках да побягна и едва се удържах. Той ме дръпна за ръкава:

— Хей, я почакай малко!

„Загазих!“ Светкавично трябваше да измисля нещо.

Обърнах се, и преди да му дам възможност да зададе какъвто и да е въпрос, казах:

— Уплашихте детето.

— Проверка се прави — отвърна бързо, без да мисли той. Беше по-скоро оправдание от негова страна. — Можеше да е нелегален матрикант. Не си ли чул, че се отвличат правоприемници, а после на черния пазар се продават телата им на други хора. Вършим си работата. Хайде, друм! Изчезвай и ти!

Не чаках втора покана и се изнизах възможно най-спокойно от мястото.

Малко по-далеч от там почти хукнах, разбутвайки тълпата пред себе си.