Александър Белтов
Матрикант — книга втора (36)

35.

Когато отивах към института на Компанията, бях уверен и съвършено спокоен. За последно бях крачил по тази улица преди десет години. Тя беше все същата, но когато доближих сградата, отбелязах, че тя се бе променила. Беше някак си „пораснала“, или поне ми изглеждаше отвън. Придобила внушителен вид с новите си размери по височина, със сигурност имаше не само външни промени.

Закапаха едри капки дъжд и инстинктивно вдигнах поглед. Там, на неголяма височина, точно над мен бе надвиснал въздушният кит. Тъмната му и мокра повърхност лъщеше като осеяна с люспи на влечуго кожа. По навик бързо сведох поглед и не успях да видя има ли човешки глави в увисналия под него кош. Забързах ход към целта.

Когато се появих на входа на института, с куфарчето в ръка, там вече ме очакваха. Явно отдалеч ме бяха забелязали — видях едър мъж да се показва от вратата, а после влезе вътре и я остави отворена. С първите ми крачки във фоайето той затвори вратата зад гърба ми и бързо застана до рамото ми.

— Да вървим — подкани ме той, без да се представя.

— Аха — съгласих се, — накъде?

Въпреки че имах дълги престои тук, не можех да се ориентирам. Наистина промените, които бяха настъпили тук, бяха забележителни.

— Оттук. Следвай ме!

Преминахме покрай кръгла рецепция, облицована от бял камък, зад която с неприкрито любопитство ни наблюдаваше млада служителка. Реших, че това бе операторката, която отговаряше по телефона. Стигнахме асансьорна врата и мъжът натисна бутона за повикване. На дисплея светеше цифрата четири, така че се налагаше да почакаме слизането на кабината. Не смеех да гледам човека до мен, а куфарчето преместих в другата си ръка, далеч от него. Сега тялото ми беше преграда между тях. Той не се бе и опитал да ми го отнеме, но аз стисках здраво. Просто така — за всеки случай.

— Ти си легенда сред нас — продума изненадващо мъжът. Беше снишил гласа си така, че едва долових думите му. Обърнах се към него, но той продължи да гледа право пред себе си. Бързо извърнах глава напред, така че ако някой ни наблюдаваше в този момент, да не заподозре, че разговаряме.

— Единственият останал независим — продължи той. — Те ще те унищожат. Няма да те оставят. Докато те има, ще имаш и последователи. Аз и моите другари обаче няма да позволим да изчезнеш, да знаеш.

— Кои вие?

В този момент кабината спря и вратата автоматично се отвори. Влязох, а той ме последва. Натисна бутона за етаж четири и вратата се затвори, като скри любопитно следящото ни лице на служителката от рецепцията.

— Матриканти — отговори на въпроса ми той.

Видя изумлението ми и продължи:

— Спокойно — тук няма микрофони. Събираме се всяка събота сутрин… Мястото е старата минерална баня на Овча купел. Сигурно я знаеш.

— И защо банята?

— Ами, знаеш ли… Някой от нас каза, че има нещо в тези места. Някои от древните държави, издигнали се до размерите на империи, са имали такива традиции. В баните им, с блестящи от чистота влажни тела и избистрени от парите съзнания, първенците им решавали важни държавнически дела. Било един вид място за особен вид социално общуване. Наистина е така — завърши обяснението си той.

— Аха — кимнах, — и подходящи места за планиране на комплоти.

Той сбърчи чело.

— На следващата сбирка ще им разкажеш за моето идване тук, нали? Обещаваш? — сякаш го заклех.

— Обещавам — изглеждаше объркан.

Асансьорът бе спрял и вратата откри пред нас къс, но широк коридор. В края му, в рамката на отворена метална врата разпозах фигурата на Божил. Той се усмихна и махна дружески към мен.

— А сега изчезни оттук. Възможно най-бързо, разбра ли? — изръмжах аз.

— Разбрах — обърна ми обидено гръб.

Правех го за негово добро, но той не разбираше причината. За съжаление нямах време за обяснения. Едно разкритие обаче беше страхотната новина за мен — бях се превърнал в легенда. Свободолюбието ми, упоритостта и жаждата за живот ме бяха издигнали на пиедестал из останалата матрикантска общност. Разбира се, за тези, които бяха посветени в тайната. Бях се превърнал в нещо като символ, а този символ би бил последван от останалите във всяко едно негово начинание. Дори във война.

Усмихнах се на Божил и тръгнах към него. Погледът му се сведе и се спря върху куфарчето в ръцете ми.

— Най-после — подхвана той. — Не си забравил откъде започна всичко. Бих казал, че се върна в „родната си къща“, но знам как ще реагираш, затова си го спестявам.

— Вече го каза! — сопнах му се.

— Казах, че няма да го кажа — не се предаваше той в този лек спор. Опитваше се да наложи психологично предимство. За негово съжаление не беше успял да се справи. Инстинктивно прекара пръст върху едната, а после върху другата си вежда.

Въведе ме в огромна, добре осветена от луминесцентни тела зала, без прозорци. От двете й страни бяха подредени в редици метални кушетки. Върху тях, покрити до раменете, неподвижно лежаха телата на голи хора. Мъже и жени. Лицата им бяха почти толкова бели, колкото чаршафите, с които бяха завити. Босите им крака бяха необичайно за неподвижно тяло изправени нагоре. На палците, завързани с канап, висяха малки етикети. Мястото приличаше на морга, но знаех, че това не бяха хора. Пред мен бяха подготвени за транслиране на човешки идентичности тела на матриканти.

— Както ти обещах, Антоне, това е моята част от уговорката — махна с ръка към едната редица. — Виждам, че носиш транслатора, така че избирай си красавица. Има достатъчно.

Внимателно положих куфарчето върху метална маса пред изпитателния поглед на Божил. Той не изпускаше нито едно мое движение. Бръкнах в пазвата си, за да извадя ключето, висящо на врата ми. Точно до него напипах металното кръстче, закачено на тънка верижка, но него оставих на мястото му.

— Знаеш ли защо при наличието на толкова много открити екзопланети все още човечеството няма контакт с извънземни раси? — вдигнах поглед, за да срещна очите му.

— Кажи, щом знаеш — отвърна на погледа ми, а гласът му леко потрепери.

— Защото преди да успеят да излязат от собствената си звездна система, се самоунищожават, затова. Защото при изключително висок темп на развитие на науката, технологиите и техниката, съзнанието на разумните биологични единици изостава драстично. Казано с прости думи — не са готови и се получава страхотен дисбаланс.

Може би Божил не разбра мисълта ми или просто не бе заинтересован да коментира, но аз продължих:

— Вероятно не знаеш за експериментите на двама военни инструктори — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер, а би трябвало. Било е отдавна, а и документи сигурно трудно ще се открият, защото вероятно е било нещо секретно. Сега още повече е невъзможно, след като Мрежата не функционира. При техния експеримент се е получил същият непреодолим дисбаланс и операцията, която подготвяли е била провалена.

Божил сбърчи добре сресаните си вежди и се замисли. После погледна към мен и в тъмните му очи проблесна искра. Нещо във формулировката ми за липсата на контакт с напреднали цивилизации го бе впечатлило. А може би имената на Шулц и Вернер не бяха непознати за него? Дали наистина не бе запознат с тяхните опити и операция „Пан“? Не знаех, но виждах, че в него има някакво вътрешно напрежение. Напрежение, което едва ли бе породено само от моите думи, но със сигурност бе здраво разтърсен. Въпреки това напълно осъзнавах факта, че едва ли би направил нещо различно от това, което правеха досега. Беше твърде късно.

Извадих ключето над яката на бялата си риза и после го издърпах над главата си, за да го сваля. Вече бе в ръката ми, но беше толкова малко, че остана почти скрито. Кожената връвчица остана да виси изпод дланта ми. Погалих повърхността на куфарчето. Пръстите ми едва усещаха тънките ръбове на залепения хартиен надпис „Инструменти“.

Изправих глава и погледнах към Божил. Очите му бяха широко отворени, втренчени в лицето ми. Аз отвърнах на погледа му. Не зная дали разпозна силата на звяра в мен. Звяр, който те сами бяха създали в стремежа си не за надмощие над природата, а за печалба. За трупане на капитал. Това обаче вече нямаше значение. Расова война между хора и матриканти не бива да има. Поне засега. Единственото, на което се надявах в този момент, бе примерът ми наистина да достигне до когото трябва. Някой трябваше да разбере посланието, което изпращах. Там, под влажните сводове в старата баня на Овча купел.

В този момент бях спокоен и вдишвах на дълбоки порции. Насладих се на свежестта на озонатора, монтиран в помещението. Беше с дъх на пролет или поне такава асоциация извика в съзнанието ми. Протегнах ръка към гърдите на Божил. Той също вдигна своята. Пръстите ни се докоснаха във въздуха и усетих студенината на връхчетата му.

„Помисли ти какво можеш да дадеш на другите“, беше казала хазяйката.

С другата си ръка бавно повдигнах вече отключения капак на куфарчето. Отвътре към лицето ми изхвърча огненият език на възпламенения тротил, който сам бях подготвил, и в миг всичко се разхвърча на съставните си части.

Най-после бях свободен.