Александър Белтов
Матрикант — книга втора (35)

34.

Облегнат с длани върху порцелановата мивка в хотелската баня, съзерцавах отражението си в току-що избърсаното от влага огледало.

„Защо съм тук?“

Спомних си деня, в който видях настоящата си биологична обвивка за първи път — бях още в старата си квартира и бях младия и енергичен Антон. Съвършеното човешко тяло. Тази свежа и непомръкваща с годините кожа, с отворени от водните пари дишащи пори. Бистрите, снежнобели очни ябълки около сините очи. Здравите обли рамена, даващи начало на мускулести, но не прекалено издути ръце. Равномерно повдигащите се плоски гърди, украсени с къси черни косъмчета. Там някъде, под тях тупти като машинка на постоянно навит механичен часовник и моето ново сърце. В този момент бях спокоен и затова не можех да усетя ритъма му, но знаех — ще ми служи добре толкова, колкото аз пожелая това. Никаква следа от промени. Поне не видими. Биологичната ми възраст беше четиредесет и три години, последните десет от тях — затворени в тялото на матрикант. Със сигурност в човешкото тяло на тази възраст би трябвало да има такива. Никави бръчки, посивели косми, бодежи от вътрешните органи, затруднение в движението от износени стави или каквото и да е нормално за тази възраст неразположение. Дори зрението и слухът ми си оставаха на едно постоянно и високо ниво. Прелест! Мечта!

„Какво все пак промени в мен тази външна биологична обвивка? Нима вече бе променила съзнанието ми и следователно предопределяше действията ми?“

Пуснах водата, сложих тапата на канала и изчаках да се напълни почти до горе. Бръкнах с шепи, извадих ги и наплисках очите си. Водата се стече по лицето ми и закапа по гърдите. Наведох се и още два пъти измих очите си. После изправих глава и през стичащите се капки по клепачите се загледах в огледалото. Отначало не виждах нищо, после се появи размазан образ, който постепенно придоби ясни очертания. Отсреща сякаш ме наблюдаваше друг човек. Бях пак аз — но някак пречистен. Загладих назад полепналия черен кичур коса и отново открих широкото си бяло чело. „Не“ — помислих си. Човек с такова излъчване не можеше да бъде лош в помислите си. Човек с такова излъчване не може да бъде лош и в действията си.

„Каква е моята мисия?“

Закачих обратно на врата си връвчицата с ключето от куфарчето с транслатора.

Обърнах се и излязох от банята. Доближих до тясното легло. Върху него лежеше захвърлен непрозрачен плик. Разтворих го и извадих оттам бялата риза, която купих вчера от магазинчето, близо до хотела. Навлякох я и я закопчах плътно до горе. Тя полепна на някои влажни места по кожата и посивя. Неогладените й ръбове очертаха голями плочки и заприличах на голяма шахматна дъска.