Александър Белтов
Матрикант — книга втора (34)

33.

Планът, който следвах, включваше да отида до тайното скривалище, където бях оставил транслатора с копието на мозъчната матрица на Таня, и да го взема с мен. Това бе нейната идентичност, затворена и готова за прехвърляне в тялото на матрикант.

Пътуването ми до село Кладница не бе проблем. Отидох на площад „Руски паметник“ и намерих същия шофьор, на когото бяха счупили задния прозорец на маршрутката при засадата в квартал Княжево. Днес беше петък и както бе казал миналия път, това беше един от дните, в които пътува до селото и обратно. Шофьорът, изглежда, също ме бе запомнил и ми се зарадва, сякаш бях стар клиент. Използвах благоразположението му и дори си уговорих с него да ме върне за половин цена.

Беше любопитен, но измина доста време, преди да се осмели да попита причината, поради която в един и същи ден пътувах и след това се връщах от близкото село до София.

Започна издалеко:

— С какво се занимаваш, бе, момче?

— Историк съм, ама нямам работа и се занимавам с разни неща. Поправям това-онова. Тук-там. Удава ми се.

— Историк, а? Брей, пък аз до четвърти клас изкарах в даскалото и таман да почна с историята, се отказах. За какво да си губя времето там? Да не би като се изуча, да прокопсам? И на мойте — двамата калпазани вкъщи, им казах — или даскало, или работа. Само си губят времето. А ти по каква работа се шматкаш по тия места, а?

— Забравих си инструментите миналия път — потупах куфарчето, подрусващо се на празната седалка до мен.

Той ме погледна невярващо и се наложи бързо да се поправя.

— Всъщност, не си ги забравих, ама трябваше да се изнасям набързо от къщата онзи път. Нали се сещаш? — смигнах му съучастнически. — Млада жена… с ревнив съпруг и любопитни съседи. Абе, какво да ти разправям, братче. Отървах боя.

Бях лаконичен и оставих всичко друго на неговото въображение. Това вече му хареса и човекът се ухили, извърнал цялото си зачервено и влажно лице към мен. За миг се уплаших, че ще излезем от очертанията на пътя, но той явно знаеше наизуст всяка дупка и всеки завой. Натискаше педалите и продължаваше да върти смело волана. Огромният му корем, показал долната си част изпод блузата, се друсаше ритмично в такт с някаква веселяшка песен за жени и вино.

— И как е? Струваше ли си тръпката, а? Кажи, де! — заразпитва, без да се притеснява от останалите няколко пътници.

— Уха-а. Яко беше, казвам ти — опитах се да вляза в неговия стил на изказ и мислене. Хората от неговата класа обичаха това. В очите му вече се бях превърнал в герой.

— Ех, само да бях по-млад аз. Само да бях — закани се неясно някому. — Как само щях… Булки, а? И ревнивци, а?

Не довърши, но подтекстът ми стана ясен.

— Ще ги… Мамка му! Един път се живее!

Колко малко му трябваше на човек, за да бъде провокиран! Колкото по-непосредствен беше човекът, толкова ефектът бе по-голям. Можех да го манипулирам и да го насочвам накъдето си пожелая.

След това се замислих за нещо друго. Започнах да се разколебавам за решенията, които бях взел. Този мъж изсипа поредната си закана просто ей така — както бе направил миналия път, когато съжали, че няма скенер за матриканти. И ако, не дай Боже, беше разбрал, че съм такъв — тогава какво следваше? Искаше му се да действа и със сигурност не бяха само празни приказки. Видях как светкавично бе извадил металния прът при атаката в Княжево. И сега можех да го видя, търкалящ се в краката му, увит в омазнен парцал. Агресията бе вкоренена сякаш генетино в човешкия род и чакаше и най-малкия, дори незначителен повод, за да избухне. И не бе само агресията, а онова, което правеше трудно, почти невъзможно съжителството на различните по мироглед индивиди. Сетих се и за алчния търговец на чипа, който се опитваше да направи удар, изнудвайки тези единици като мен — матриканти. Да се печели от нещастието на друг, каквото бе в моя случай, бе обичайната практика, движена от алчните човешки души.

Този едър и първичен в помислите си екземпляр бе типичен представител на ставащата все по-голяма част от расата на хомо сапиенс. Това ли бе расата, която претендираше да продължи своя диктат над майката Земя? Това ли бяха хората, призвани да запазят и предадат на поколенията своя ген? И най-накрая — техните наследници щяха ли да бъдат по-възпитани едни към други, за да намерят общ език? По-учени, за да превъзмогнат трудностите и изпитанията, на които бяха подложени вследствие нехайството на своите предци? Щяха ли да бъдат по-загрижени за това, което все още не бе унищожено, за да могат да го опазят? Съмнявах се. Не ми се искаше да си го мисля, но дълбоко се съмнявах.