Александър Белтов
Матрикант — книга втора (32)

31.

В централната част на града със сигурност гъмжеше от скрити опасности за мен. Агенти на Лицензионна полиция, нелегални членове на Агората, съгледвачи на ченгето или просто отчаяни бандюги. На всичкото отгоре бе бъкано от камери за наблюдение, разположени на всевъзможни места. Някои от тях дори бяха прикрити, така че със сигурност не можех да ги избегна по простата причина, че не знаех къде са.

Сега обаче бих желал да попадна в полезрението на съгледвачите на ченгето, защото бях твърдо решен да се срещна с него. Не ми отне много време. Когато човек не се крие, има голяма вероятност на свой ред да бъде открит. Видях го — но с видима и странна за мен промяна в него. Лицето му беше подуто и зачервено на върха на бузите. В крайчеца на очите се бяха загнездили засъхнали жълти гурели, а под тях бяха избили моравосини сенки. Беше брадясал, недоспал и с много уморен вид. Подаде ми здравата си десница и ме придърпа към себе си в сянката на гранитната колона на вход от стара кооперация.

— Къде си се запътил така? В този район нямаш работа. Поне прикрий лицето си!

— Търсех те — отговорих направо.

— Така ли? — погледна през рамото ми към тълпата на улицата и после върна погледа си към мен. — Ето ме. И без рисунки можеш да ме намериш.

Не бях го открил аз, а той мен, но не исках да се заяждам. Не бе време за това.

— Вземи това листче и го дай на Ани — пъхнах в огромната му лапа сгъната на четири хартийка.

— Какво е това? — понечи да я разгъне.

— Недей! — хванах ръката му. — Не я отваряй тук! Дай я на дъщеря си. Ако нещо се случи с теб, да разгъне листчето и да отиде при жената, чийто адрес е написан там. Казва се Светла и със сигурност ще се погрижи добре за Ани. Бъди спокоен!

Някакви хора се скараха близо до нас и двамата трепнахме, като тревожно се заоглеждахме. Той беше притеснен и това личеше. Явно се криеше от нещо, но не сподели. От дългото време, прекарано в бягство, и развитата ми впоследствие мания за преследване бях наясно с това състояние и го разпознавах безпогрешно. Разбирах и притесненията му относно Ани. Тя не би оцеляла в този свят без закрила. Не бе подготвена за това.

Каращите се мъже млъкнаха или се отдалечиха от мястото, на което се бяхме прикрили, и отново настъпи онзи силен, но монотонен шум, тъй характерен за натоварените часове в големия град. В него имаше едновременно и всичко, и нищо. И радост, и тъга, и глас, и мълчание. И хора, и не-хора.

— Какво се е случило с теб? — подхванах, щом погледите ни се срещнаха отново.

— Не ти трябва да знаеш — отвърна лаконично, но имаше студенина в гласа му. Реших да не настоявам повече, а и знаех, че няма смисъл. Изглеждаше категоричен. Наистина не ми трябваше нова неприятност на фона на всички мои приключения.

— Ани добре ли е?

Той кимна и малко от малко лицето му постепенно започна да се прояснява. Бях уцелил лекарството, което би подобрило състоянието му.

— Тя е прекрасна малка принцеса — продължих да го лекувам.

— Единственият лъч светлина в иначе скапания ми живот — съгласи се бързо с мен.

— Щастливец си ти, да знаеш.

— Знам — отвърна вече в почти добро настроение.

— Сигурно затова си отговорен човек — заключих сякаш за себе си.

— Да, но защо реши така?

— Мислиш за бъдещето на Ани, затова. Една жена ми го каза и според мен е вярно.

Той се замисли за миг, почесвайки с показалец ушната си мида. Оттам се откъсна парче изгоряла кожичка и полепна на рамото му. Беше тънка и почти прозрачна, но на дрехата му изглеждаше като снежинка. До нея кацна още една.

— Права е, ама хайде стига философии. Тук не си в безопасност. Изчезвай!

— Изчезвам, а ти й предай листчето, разбра ли? — заръчах му на тръгване.

— А ти сложи маската на лицето си! — не ми остана длъжен той.

Запътих се към най-близкия хотел, който бях видял. Нямаше от какво повече да се страхувам. Или почти от нищо. Щях да наема стая, за да преспя, а на сутринта щях да пътувам за село Кладница. Там ме очакваше, завързано за въже на стар пресъхнал кладенец, малко метално куфарче.