Александър Белтов
Матрикант — книга втора (31)

30.

Движех се из гъмжащите от народ улици на София, преметнал кожената чанта през рамо. Жената беше удържала на думата си и ми бе върнала скенера. Не ме беше страх нито от Компанията, нито от Божил. Дори не носех противопраховата си маска и ми беше странно. Усещането бе, сякаш ходя гол по улиците. Струваше ми се, че всеки срещнат се заглежда в лицето ми. Аз отвръщах дръзко на погледа и повечето от тях смутено извръщаха очи. Слабаци!

Над Централна поща се вееше същият огормен слоган „Равенството е живот“. Никой не беше задраскал думата „живот“. Равни ли бяхме наистина? Тези слаби, уязвими телом и смъртни, но хитри, дори подли същества. Тези, които вероятно бяха започнали вече, макар и неявно да се организират и планират нашето унищожение. А ако все още не бяха стартирали процеса, Агората щеше да се погрижи за това. Бяха ли в състояние хората да нанесат първия удар? Удар, който би гарантирал по-висок процент успеваемост. Все още имаха късмет, че матрикантите не осъзнаваха превъзходството си… все още.

Вмъкнах се в първата изпречила ми се телефонна кабина. Извадих брошурка от реклама на Компанията и набрах номера.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — гласът на операторката ми се стори познат.

— Предайте на Божил Герасимов, че Антон го търси. Ще се обадя отново след един час. Дочуване — затворих слушалката, преди изненаданото момиче да може да отвърне каквото и да е.

Поразходих се спокойно из района. Знаех, че наоколо дебнат агентите от Лицензионна полиция, но самият аз търсех контакт с Компанията, така че дори не си правех труда да ги търся с поглед, за да ги избягвам.

На площад „Славейков“ — някога своеобразен книжовен център, сега бяха разпънали палатките си неизвестни пришълци. По средата, на своеобразен площад на бивака им и в очертанията на някогашния фонтан, бяха скупчини остатъците от наскоро горяло огнище. Над него, на Х-образна дървена, грубо скована структура, вързан с верига висеше метален казан. Стените му бяха опушени до степен, да изглежда изцяло черен. Бяха вързали слабовата сива кранта за един от стълбовете за улично осветление. Конят бе осрал всичко около себе си и целият площад миришеше на конски фъшкии. С какво хранеха нещастното добиче, за мен остана загадка. Някъде наблизо би следвало да има и каруца, но не я видях. От същия стълб за осветление излизаше дебел черен кабел и изчезваше нейде из недрата на палатките. Предположих, че оттам дърпат електрически ток.

Хлапетата на пришълците се гонеха с гневни крясъци измежду краката на минувачите. Явно не можеха да разделят нещо, защото си го подхвърляха едно на друго, но от мястото, на което се намирах в момента, не виждах какво е то. Предположих, че е някаква плячка. Всички бяха боси, но явно не се притесняваха от това. Смело скачаха върху десетките отпадъци, търкалящи се по земята. Кожите на стъпалата им трябва да са загрубели до степен, да не усещат болка от одраскванията. Вероятно на това бих могъл да кажа адаптивна еволюция на организма. Притежаваха я всички животни, но и човекът не правеше изключение. Със сигурност имаше още накъде да се развива, или пък напротив? Дали организмът не бе започнал да се завръща назад, в етапите от своето развитие? Общите ни предци също са имали груба и дебела кожа на ходилата си, преди някой умник да навие сурова кожа върху тях и да я превърже около глезените си.

Беше изминало около час, откакто се обадих по телефона в Компанията, затова се завърнах в Централна поща. Наоколо имаше много хора, но аз, без да се притеснявам или крия лицето си, влязох. Бързо намерих свободна кабина и набрах номера. Вече го бях запомнил наизуст.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — отсреща вдигнаха почти веднага. Беше същата операторка отпреди час.

— Обажда се Антон — започнах направо, без никакви обяснения. Пред нея не бе и нужно да го правя.

— А, вие!? Момент… — в слушалката зазвуча за миг класическата мелодийка, но почти веднага бях прехвърлен на друга, вероятно вътрешна телефонна линия. Бяха очаквали обаждането ми.

— Антон? — гласът на Божил бе спокоен.

— Да, аз съм — потвърдих.

Мъжът оттатък мълчеше. Инициативата бе изцяло в мен, затова не чаках покана.

— Искам женски матрикант. След това ще изчезна и никога, по никакъв повод няма да чуеш за мен. Историята свършва дотук — изложих набързо исканията си. Това, което предлагах в замяна, не бе много, но за него може би щеше да бъде достатъчно.

Той се засмя и за миг си представих щастливото му лице. Бях му се набутал сам, без да искам никаква гаранция от него, че ще ме пусне да си замина. Засега бях оцелявал единствено защото навремето безпогрешно бях определил основната опасност, която застрашаваше свободата, здравето и дори живота ми, а това беше именно човекът, с който разговарях.

— Не искаш гаранция? — сякаш отгатна мислите ми Божил. — Обикновено не правиш така. Какво си намислил този път?

— Намислил? Ха-ха-ха — театрално и пресилено се засмях в слушалката.

Сигурно бе усетил фалша в гласа ми. Мигновено съжалих за това.

— Казах ти — трябва ми тяло на матрикант. Женско, при това с регистриран лицензен чип. За сметка на спокойствието ти. Смятам, че не е твърде голяма цена. Не мислиш ли? Не само за теб, но и за цялата ви индустрия.

Той мълчеше, разсъждаваше над думите ми. Това не му отне много време.

— Добре — отвърна, — ще го обсъдим, но смятам, че ще се договорим.

— Утре ще звънна пак — казах, преди да промени мнението си или да иска нещо друго от мен. Казаното засега ме устройваше. Затворих слушалката.

На връщане минах покрай импровизирания палатков лагер на площад „Славейков“. Децата бяха изчезнали нанякъде. Макар да беше пълно с граждани, стори ми се пусто и тихо. Конят също липсваше, но миризмата на конски фъшкии бе останала.

Запътих се към работния район на ченгето. Знаех отлично къде е той и бе достатъчно близо.