Александър Белтов
Матрикант — книга втора (30)

29.

Докато все още обмислях полезните си ходове и се колебаех как да процедирам с компютъра, хазяйката се появи на вратата. Отново бе сама. Можех лесно да я надвия и засега това бе най-доброто, което ми хрумна. Преди това обаче трябваше да измъкна повече информация за мястото и хората, при които бях попаднал.

Жената изглеждаше уморена, но направи опит да се усмихне. Носеше същата бяла престилка. От горното й джобче се показваше върхът на синя пластмасова химикалка. Смирено седнах на кушетката и зачаках удобен момент, в който да действам.

— Не си ли любопитен? — подхвана тя първа.

— Да — отвърнах бързо. — Кои сте вие? Къде съм?

— Не — засмя се искрено, — не това. Разбира се, по-късно и това ще научиш. Не си ли любопитен какъв доклад изготвиха нанороботите?

— Не ме интересува.

— Сериозно? Не те интересува? — беше объркана.

Мамка му! Какво значение имаше това? Някакви си микроскопични роботи, инжектирани от тези хора, човъркаха в тялото ми, за да търсят какво — някаква уязвимост? Да търсят начин, по който хората да могат да се справят с матрикантите, ако се наложи? А според нея това скоро ще се наложи. Неизбежно ще се наложи. Акцентите тук бяха два — наложително и неизбежно.

Почувствах се като предател. Предател на цяла една раса! Тази раса можеше да загине, поради моята непредпазливост да се издам и да попадна в неприятелски ръце. Разбира се, те можеха да направят тези опити с който и да е друг матрикант, но в случая виновникът бях аз. Аз бях изследван, а не друг. Вината бе моя. Мамка му! Не бях виновен, а се чувствах така. Това бе омерзително!

— Това е вашата бъдеща война, не моята — опитах се да бъда спокоен, но не бях.

Жената трепна, вероятно защото усети напрегнатото ми състояние, но не пое насоката на този разговор.

— Аз не се готвя за война с хората — продължих.

Тя поклати разбиращо глава, но дали повярва?

— Разбира се, че ти не се готвиш, защото все още не осъзнаваш, а нали това искам да разбереш.

— Въпреки твоите обяснения… Не разбирам.

— Si vis pacem, para belllum, казват древните римляни. Или преведено: „Ако искаш мир, готви се за война“. Сега разбираш ли? На нас ни се обясняват съвършенствата на това, да вземеш лиценз и да се прехвърлиш в тяло матрикант. Разбираш ли? Съвършенства!? Въпрос на време е съвършените — само на думи, да се почувстват точно такива. Съвършени! Оттук до расовото разделени е само една крачка. А най-големите геноциди, извършвани от човек над човека, са именно на расова основа. Защо мислиш, че всичко това е забравено? Самият ти се занимаваш с история, нали? Да, може би сега хората не се интересуват от тези неща, но някои като мен все още помним и няма да останем равнодушни. Не може да чакаме безразлично и примирено. Дължим го не на нас самите, а най-вече на тези след нас. Ще горим в Ада, ако сме могли да предприемем нещо, а не сме го направили.

Бях готов да я съборя и после да я вържа на земята, но думите, които изрече, ме накараха да се откажа. Поне за момента.

— Значи вие сте тези, които драскат по лозунга „Равенството е живот“? — казах, сякаш на себе си. — И какво се казва в този „рапорт“ на нанороботите?

— Не си безсмъртен. Грешка — поправи се бързо, — тялото, което обитаваш, не може да бъде вечно.

Дали си въобразих, но усетих някаква ехидност в думите й. Едва доловима, но все пак нотка на задоволство от нейна страна.

— Така ли? — озадачих се.

Макар вечният живот да не бе моето виждане за бъдещето ми, разкритието, което ми бе направила току-що, ме смути. Бях ли наистина уязвим от времето и някакви там подмолни процеси в тялото ми? Какво ли можех да кажа. Главата й се бе надвесила над мен. Посивялата коса бе привързана на опашка, а на ревера й бе прилепнал дълъг тънък косъм.

Отново погледнах отблизо лицето й — жълта, набраздена и тънка кожа, под която прозираха преплетени кръвоносни съдове на пулсиращото бавно слепоочие. Провиснали и пълни от задържане на течности торби под помътнелите уморени очи. Веждите й почти се бяха стопили, за сметка на твърдите къси косми на видимата част под носа. Бръчките над горната устна, спускащи се вертикално надолу, разсичаха устните и дори плътен слой червило не би могло да ги скрие. През тихо хриптящата уста виждах изтрития долен ръб на пожълтелите й резци. Тънкият й нос — според снимката, която пазеше вкъщи, се бе превърнал в широк и плосък, завършващ с две почти кръгли черни дупки. Няколко от бенките по лицето и шията й бяха започнали да се израждат в дебели тъмни образувания. Множество тъмни петна се губеха под горния ръб на престилката, някъде по пътя към отпусналия се бюст.

Сведох поглед към заголените почти до лактите ръце на жената. Можех да видя жилите под тънката кожа да потръпват нервно, движейки несъзнателно част от пръстите. Беше слаба. Искаше й се да не е така, но това не зависеше от нея. Опитваше се да компенсира със силен дух, но със сигурност не се получаваше. Поне така изглеждаше пред мен. От нея ли трябваше да се страхувам? С тази лабилна духом, трошлива, болнава и несъвършена раса ли ще воювам? Човешката? Та тя бе на изчезване от само себе си. От своите безразсъдни действия спрямо средата, която обитаваха, но по-важното — по волята на самия си Създател.

— Е, неприятно, нали? — изкара ме от коловоза на мислите ми тя.

— Неприятно — механично потвърдих.

Наистина, болезнено бе да научиш за уязвимост, след като си приел безсмъртие, но не знаех дали наистина е вярно. Може да блъфират, а може и да имат грешна информация, на което се надявах. Тези така наречени нанороботи… За хората е важно как интерпретират в доклада си наблюденията, които бяха провели вътре в мен, но по-важното беше какво са забелязали. А между реалните факти и откритите, интерпретирани и докладвани в рапорт, знаех, че понякога има огромна пропаст. Ако, да речем, не са събрани всички данни, ако дори има само няколко пропуска от наблюдението в мен, няма как да се извлече коректен извод. Част от фактите не биха могли да бъдат база за пълен анализ. Твърде вероятно бе нанороботите да бяха започнали обработката на данните от грешни или непълни изходни позиции. Искрено се надявах да е така. Вероятно бяха забелязали слабост, но не бяха открили компенсаторния механизъм. Не можеше да няма компенсаторен механизъм, нали така бе и в рекламата на Компанията. Трябваше да има компенсаторен механизъм!

— На какво се усмихваш? — гласът й прозвуча приятелски.

— Излиза, че ще имаме една и съща съдба, нали?

Тя кимна и се усмихна, показвайки ми облетите си със слюнка жълти зъбки. Лошият дъх, лъхнал ме оттам, подсказваше какво се случва с плътта на тялото й. Тя се олюля за миг, но се подпря на рамото ми и запази равновесие. Беше отмаляла и аз й помогнах с ръка, за да приседне до мен. Дишането й бе станало още по-тежко и накъсано. Чувах тъжните стонове на дробовете й, излизащи на повърхността из дълбините на гърдите. И сякаш с тях волята за живот напускаше натежалото тялото. Постепенно, но непрестанно и необратимо. Нямаше нужда да я удрям, за да се измъкна оттук.

Колко бе наивна! Но това бе характерно за цялата им раса. Тази раса, която постоянно ме отхвърляше през годините на моето ново аз. Тази раса, която завиждаше на тялото ми, преследваше ме за това и желаеше да ме унищожи. Тази раса, която се чувстваше абсолютен господар на планетата и действаше като такъв, унищожавайки всичко, до което се докоснеше, в стремежа си да задоволи не само нуждите си, но което бе по-лошо — капризите си. Стотици години наред бе унищожавала флора, фауна, земни и водни недра, въздух и всичко, до което достигаше. И това нямаше да спре дотук.

Да, тази раса бе пълен и неоспорим господар на планетата Земя… но тя загиваше. Хората изразходваха ресурсите й с над петдесет процента от допустимите нива. И това — година след година. Нямаше резервен план и човечеството бе неспособно да създаде такъв. Тяхното време — на хората, бе приключило в този момент — до появата на първия матрикант! Без никакво съмнение бе дошло време да отстъпят и да предадат щафетата на еволюцията. На по-развития и по-съвършен човешки вид. Пост-човешкия род.

Бяха си позволили да изземат и играят ролята на Създателя и сега трябваше да понесат последствията от това. Готови или не, рано или късно щяха да платят цената. Колкото по-рано, толкова по-добре за всички.

Мислите ми отново се съсредоточиха над плана ми за бягство. Пред мен имаше два варианта. Единият бе да зашеметя жената и да хукна по коридора в неизвестната ми сграда, за да търся изход. Изглеждаше лесно. Това би било добър избор, но имаше твърде много неизвестни: най-малкото — не знаех колко членове на Агората в момента бяха тук. Не знаех колко изхода има самата сграда, да не говорим, че не знаех къде се намира тя. А дори да намерех изхода и той да не представлява трудност, за да изляза, къде щях да се озова? Дали с това нямаше да влоша положението си? Тази сграда дали не бе част от някакъв по-голям затворен комплекс? Или пък бе на място, откъдето не бих могъл да се измъкна, без да бъда забелязан? Дали не бяха ми пъхнали проследяващо устройство, или още по-лошо — имплантирали такива в мен с помощта на нанороботите? Твърде много неизвестни и като че ли твърде рисковано решение.

Другият възможен вариант бе да сграбча хазяйката за гушата и да я помъкна със себе си, за да ми служи едновременно и като водач, и като щит пред евентуалните членове на Агората. Щях лесно да прекърша крехкия врат на жената, ако бъда заплашен от някого. Бях разбрал, че тя има някаква ръководна роля в организацията и представляваше авторитет. Дали с натрупано знание, или нещо друго — засега оставаше тайна. Тялото й не представляваше трудност, за да я повлека с мен.

Беше физически слаба, като всички от нейния вид на тази възраст. За миг дори си представих как пръстите ми се впиват в пожълтялата й плът, която първо побелява, а после добива моравочервен цвят от неминуемия кръвоизлив на това място. Щях да отпускам отвреме на време дотолкова, колкото да си поеме дъх, но не достатъчно, за да си въобрази, че има сили да се съпротивлява.

Внезапно ме обзе пристъп на ярост — исках да набода дебелите игли в некротизиралите й тънки вени, за да пусна вътре нанороботите. Това, което бяха причинили на мен. Те с усърдие щяха да изтърбушат тялото и всичко да свърши.

Трябваше обаче да овладея чувствата си. Необходима ми беше жива и жизнена, за да имам шанс да изчезна. Като допълнителен голям бонус бе и това, че тя бе носител на информация, която бих могъл да измъкна от нея малко по-късно. Докато сме заедно, тя би била моята единствена застраховка пред Агората. Пред тази организация, която нямаше лице, но — вече бях разбрал, бе навсякъде.

— Не се чуди как да се измъкнеш — промълви хазяйката.

Сепнах се и излязох от унеса, в който бях изпаднал. Тя сякаш четеше мислите ми или беше много по-интелигентна, отколкото предполагах. В случая не бе важен само житейският опит — тя със сигурност притежаваше огромен такъв. Как бе успяла? С какво се издадох? Дали бях свивал юмруци, дали бях гледал гушата й или затворената врата на помещението, оборудвано като лаборатория — вече беше без значение. Бях разкрит.

— Няма смисъл. Свободен си — продължи тя, след като видя колебанието ми.

— Но как? Защо? — изобщо не намирах логика в думите й.

Фактите говореха, че за пореден път бях затворник. Бях опитно свинче за някакви техни изследвания, без да бъда питан за моето съгласие. А сега изведнъж… Не, наистина нямаше логика. Подозирах някаква игра, а тя несъмнено бе подла. Агората не можеше по такъв лесен начин да рискува разкриването на неин член. Освен ако… освен ако не бяха сигурни, че няма да го направя. И с право — нямаше начин да се свържа с властите, защото самият аз нямах легитимни документи.

— Ще си вземеш нещата от къщи и никога повече няма да се върнеш. Ще забравиш адреса, името ми и как изглеждам. Сигурна съм, че ще го направиш. Ти си добро момче.

Да, добро момче съм. Дори не подозираше всъщност колко.

Изведнъж сякаш огромен прозорец, закривал досега с капандурата си цялостната картина на света пред мен, с трясък се разтвори и аз видях всичко. Видях ръката за помощ, подадена ми свише в този отчаян момент от живота ми. Ето, че нещата сякаш започнаха да се нарежда от само себе си. Агората беше противник на така наречения елит, който и да е той, а аз припознавах Компанията като част от него.

Реших да хвърля открито картите на масата. Нямаше какво да губя, но можех да спечеля подкрепа. А общата борба има свойството да се превръща в синергия. Да надхвърля по сила резултата, отколкото, ако той би бил постигнат поотделно от страните.

— Разбрах, но преди да си тръгна, ще ти разкажа една история. Много тъжна и странна история, но въпреки това истинска. Моята истинска история.

Жената повдигна учудено редките си отънели вежди.

Започнах разказа си от самото начало. От времето, в което все още бях политика Антон. Човека Антон. Разказах за подхвърлената ни брошура, информираща ни за странния експеримент. За това как под влиянието на Стефан — моя съпартиец в малкото ни политическо движение, се бях съгласил да участвам в него. Как бях убит в гангстерска улична престрелка и за моите съмнения дали наистина бе случайно. За престоя ми в института на Компанията и бягствата ми оттам. За срещите ми с Божил и разговорите с него. Визията му за бъдещето, която не просто бе започнала да се сбъдва, а бе кошмарна реалност. За прекрасната Таня. За времето, прекарано с нея и за ужаса на безкрайното чувство на преследване. И най-важното — за нежеланието ми всичко това да се случи с мен. Пресъздадох с думи сцената с инцидента в дома ни в Египет, при който загина тялото на Таня, и разкрих всички мотиви за това, защо търся отмъщение.

Тя мълчаливо слушаше, без да показва каквато и да била емоция. От време на време поклащаше разбиращо глава. Бе търпелив слушател, така че доста спечели, защото неусетно започнах да разкривам повече подробности, отколкото планирах да издам пред нея. Е, може би малко преувеличих значението на някои факти, но хората, възприемащи се като жертва, бяха склонни да го правят, за да се увеличи ефектът от казаното. Имаше смисъл на внушение. Направих го и аз, въпреки че през цялото време осъзнавах това. Не бе нещо необичайно за човешката ми същност. Наистина бях жертва на нечия амбиция за технологичен скок, но този скок бе фалшив и импотентен, защото не се правеше с насоченост за добруването на човечеството. Тази амбиция бе насочена изцяло и само за печелене на пари — много пари, и исках това ясно да се разбере.

— В заключение ще кажа: в самата си същност трупането на капитал в свободния от намесата на държавата пазар влиза в противоречие на всякакво рамкиране! Правно, браншово, етично или каквото и да било друго. Печалбата в тази среда е самоцел на субекта и няма никакво отношение към обществения фундамент на държавата, най-малко пък към отделния индивид. Когато изчерпи възможностите за смучене на капитал-прим от тази среда, лесно се вдига и се мести в друга, по-благодатна. Това е глобализъм. И за да не се намесва държавата в този процес — така наречената либерализация, тя умишлено се поддържа на слабо равнище с ограничени функции. С толкова разкъсани връзки и оставени без памет и без бъдеще. Защо без бъдеще? Защото обезсърчението на отделната личност да се образова, за да търси реализация, не позволява това. По някаква причина хората го допуснаха и това ще докара вашата раса до гибел.

— Нашата раса? — видях изумлението в очите й, когато повтори думите ми.

Бях направил огромна грешка. Бях се самоопределил за нещо друго. Нима това бе вярно? Нима наистина го мислех? Заболя ме от глупостта, която бях извършил.

Тя поклати глава, въздъхна и подхвана:

— Казах ти. Въпрос на време е, за да започне сблъсък за надмощие. Остава някой от вас да си направи труда да структурира подобни мисли, да ги опише в някакъв си манифест и всички от твоя вид ще повярват на това. Матрикантите ще поискат управлението над света, за да го спасяват, защото се мислят за по-висша биологична форма от хората. Разбира се, ние няма да отстъпим и после ще започне лудницата, от която победители няма да има.

„Ще има!“, почти изкрещях, но устата ми остана безмълвна. Другото ми аз. Ужасих се от себе си. Може би в мен живееха две различни личности? Човешката — на Антон, и някаква друга — тъмна и могъща. Съвсем нова и непозната за човека. Неговият господар, издигнал железния си юмрук, явно бе готов да го стовари върху слабия, почти крехък човешки биологичен затвор. Имах подозрението, че дори да искам и да се опитвам, няма да мога да се преборя с тази личност. Искаше ми се да съм от нея. Олицетворявах се с нея.

След кратко мълчание хазяйката продължи:

— Всичко това вече се е случвало в историята, но ти би следвало да го знаеш, нали? Едни хора повярвали, че светът трябва да се изчисти от ненужните, слабите етноси, които формирали слаби нации и организирали слаби държави. Е, и? Какво се е случило? Геноцид! А това е била най-технологичната нация в света по това време. Представи си каква военна мощ са държали в ръцете си. И ако нивото на технологиите по това време бе избързало само с няколко години, представи си само — едва няколко, то едва ли щяхме да живеем в сегашния свят. Не и по този начин, ако не сме от чистата раса. Исках да те пусна, но сега не зная дали трябва да го направя — дълбока бръчка проряза крайчеца на устните й и се спусна надолу, чак до долната челюст на жената.

— Какво излиза? — не се сдържах и креснах насреща й. — — Дори и да виждате, че светът свършва, искате сами да си го унищожите, така ли? Няма да допуснете друг да се намеси. Типично за вас!

Вече не можех да прикривам страната, която бях избрал, каквото и да ми струваше това. Тя трябваше да се вразуми. Трябваше да отстъпи — доброволно, и да ми помогне в борбата с Божил и Компанията. В противен случай не знаех какво точно бих направил, но за нея нямаше да бъде добро. Нито за нея, нито за тези от нейния вид.

Тъмната и непозната страна на Аза ми бе взела окончателно превес над съзнанието, което движеше това силно и здраво тяло. Никога повече не биваше да допускам да бъда жертва на човешка дейност! Човешката дейност бе слаба, зависима от безброй хипотези и в крайна сметка — нерационална. Затова и човечеството се развиваше на хаотични тласъци, често затривайки стотици години тежък труд и постижения в науката с мудната си и недопускаща чужди мисли водеща клика. Редица революционни открития са чакали да бъдат признати, а други — завинаги отхвърлени, и всичко това — в резултат на човешкия инат, да не приема чужд разум. Дори не биха изслушали чужди доводи, ако противоречат на наличните разбирания за света. Нещо повече — човек си позволяваше да изгори друг, и то жив, на клада за такава дързост. Как изобщо се осмеляваше да си мисли, че е най-великото творение? Че е единственото отговорно такова?

Продължавах да мисля. Та аз бях вече друга класа! Превъзхождащата. Бъдещата.

Жената леко докосна ръката ми с тънките си студени пръсти, но после бързо ги дръпна. Като че ли се уплаши от това си действие. Някакъв инстинкт, който не разбирах. Дали не бе страх? Дали не се бе примирала с това, че пред нея стои новият човек?

Загледах се в ръцете й и забелязах бледите ивици на нещо леко мазно може би, но чуждо върху кожата на жената. Сега вече се досетих какъв бе онзи мирис, който усещах в нейно присъствие. Съвсем доскоро бе носила латексови ръкавици, а те се мажеха отвътре с талк. Това по ръцете й бе вероятният остатък от талка. Явно е бързала и не е имала време да ги измие, преди да влезе при мен.

Тя забеляза погледа ми.

— Наблюдателен си. Това вече го разбрахме — продума тихо, сякаш на себе си.

„Дяволска жена!“ Нямаше какво повече да крия. Вдигнах опакото на ръката си и го помирисах. Да, без съмнение разпознах острия мирис на латекс. Потърках петното върху кожата и то се размаза.

— Имаш ли деца? — отново подхвана тя.

— Не.

— Значи не знаеш какво е отговорност — заключи хазяйката. — Не мислиш какво ще остане след теб.

Мълчах, но мислех: „Отговорността е грижа за общото — рекох си, — защо да не съм отговорен? Поколенията също са част от общото. Наследството е общо, следователно…“

— Това, че нямам деца, а и не бих могъл да имам — поне не на този етап от технологиите, не ме прави егоист. Твърде опростенческо е такова тълкуване, не мислиш ли?

Сега жената се забави с отговора. Гледах я настоятелно, а тя сякаш започна да изчервява бузи. Избягваше погледа ми и със сигурност изпитваше вътрешно противоречие. Прехапа устни. Ако признаеше, че матрикантите изпитват отговорност към обществото и не водят постъпките си единствено от егоистични подбуди, това би било силен мотив, за да преосмили позицията си относно антагонистичното противоборство между двете човешки разновидности. Умишлено избегнах в съзнанието си думата „раса“. Разбирах, че трябва да се пазя от това, но ми бе неимоверно трудно. Някъде там, вътре в мен, бе запален и бумтеше огън. Това бе огънят на междурасовите отношения и той не можеше да бъде потушен лесно. Заплашваше с времето да се превърне в изпепеляваща стихия. Тя би унищожила толерантността, проявявана от мен досега към хората, ако не успея да се противопоставя.

Виждах слабостта на човешката раса. Слабост на съзнанието, породено от слабост на обвивката. Това не можеше да бъде избегнато от тях по никакъв начин. Биологичеки заложената им конструкция бе уязвима и крехка. Какво имаше предвид хазяйката, когато ми каза, че и моето тяло е подобно на техните — несъвършено и следователно не вечно? Дали не целеше тъкмо това — да отслаби психиката ми? Да изравни нивата на увереност в съзнанията ни. Но не, съзнанието на матриканта винаги ще бъде по-висше, благодарение на по-висшата форма на биологичната обвивка. Не бях видял рапорта на нанороботите, но дори и да ми го бе показала, може да не бе пълен и да не бе отразил защитните механизми. Възможно бе дори да няма такова изследване и този рапорт да е пълна фалшификация. Всичко бе възможно.

Ето, че достигнах до най-логичния извод — беше ги страх от нас, матрикантите, и искаха на всяка цена да не го разберем. Ако обаче се получи, това би бил краят на човешката раса. За да разбера дали е вярно това, което тя каза за уязвимостта на телата ни, имаше само един начин. Трябваше да разговарям с Божил. Трябваше да отида в института на Компанията.

— Каза, че съм свободен, така ли? — скокнах на крака от кушетката.

Тя кимна. Очите й бяха полузатворени, ъгълчетата на устните се спускаха почти вертикално и цялото й лице сякаш се стичаше надолу. Изражението й бе тъжно.

— А ти имаш ли деца? — не че се заядох, но не бях виждал у тях снимки с деца.

— Имам — отвърна лаконично. Лицето й остана в същото нерадостно състояние.

— А би ли се погрижила за едно момиченце, което не познаваш? Пет, може би шестгодишно. Възможно е да няма живи родители… Не знам още.

— Ние сме хора, все пак — каза многозначително.

Приех отговора й за положителен. Искаше ми се да е истина, всъщност бях сигурен, че е така. Състраданието бе дълбоко вкоренено чувство у хората, откакто бяха започнали да образуват социални групи. Първо семейство, после племе, община. Но тук някъде връзките започваха да се разкъсват, защото непознатите в една община ставаха твърде много. Дори наличието на роднини, приятели или просто познати не можеше да поправи нещата. Хората се отчуждаваха и симпатията и състраданието между тях станаха отживелица. Отделният индивид се бореше да оцелее, а в такъв случай антисоциалното поведение бе до някаква степен оправдано. На подрастващите отрано им бе внушавано, че животът е вечна борба, а в борбата чувствата се вредни. Да не говорим за големите градове, където отделният човек нямаше лице — той беше част от масите.

— Каквото и да вършиш, то е от егоистични подбуди, не е ли така? — прекъсна мислите ми тя.

— Не знам, може би само така изглежда — опитах се да избягам от въпроса.

— Помисли ти какво можеш да дадеш на другите. Това всъщност е причината, за която живеем и ако и други също го правят, и колкото повече са те, то за всички ще бъде добре.

— Не така е устроен светът, обаче. Хайде — подадох ръка на жената, — води ме в квартирата! Изнасям се. Ще ми върнеш скенера, нали?

— Да вървим.

— Може ли само още един въпрос? А ако не желаеш, не отговаряй — спрях се за миг.

— Давай!

— Защо трябваше да се разбие Мрежата по този начин? Тя е станала фактически неизползваема. Тази паралелна виртуална среда за мнозина бе действителен живот. За някои от тях тя беше всичко. Дори един твой съсед… — не довърших, защото тя не дочака това:

— Мрежата е вид медия, и то най-голямата от всички. Всяка медия може да се използва за манипулация. Оттук насетне можеш и сам да си отговориш.

— Аха, ясно. Да вървим — подканих я отново.

Бях изведен през някакъв малък, вероятно заден вход на сградата, така че не можех да разпозная квартала и улицата. След като преминахме през няколко свързани един с друг двора на стари къщи, излязохме на открито място, където ни чакаше автомобил с включен двигател. Шофьорът не продума, само кимна на жената до мен и щом се настанихме на седалките, потегли в неизвестна посока.

Не се движихме дълго, което означаваше, че през цялото време сме били в рамките на града. Докато пътувахме към квартирата, успях да различа контурите на старата Централна железопътна гара на София. Върху часовника беше останала само малката стрелка, така че нямах ориентир за времето, но вече бе започнало да се смрачава. Тълпите по улиците оредяваха и скоро на ход щяха да се появят демоните на нощта — неизброимият и опасен ъндърграунд на София.