Александър Белтов
Матрикант — книга втора (3)

2.

София. Не вярвах, че някога ще трябва да се завърна в родния си град. Най-малко пък след злополучните събития, прокудили ме от него преди време.

След десетгодишното ми отсъствие усещах голяма промяна, но не можех да определя каква е тя. На пръв поглед, всичко си бе както преди — унили и сърдити хора, блъскащи се един другиго, без видима причина в борба за лично пространство. Точно такива, както бях запаметил тези сцени с десетгодишна давност в съзнанието си. Неподдържаните, опушени от твърдо гориво масивни сгради и въздуха, тежко наслоен между тях. Почти плътен, подобно на сив тензух, той не само застрашаваше здравето, но сякаш нахлуваше през устните и покриваше онова, що е вътре, с тежък и нечистоплътен слой. Всичко бе така, както го бях оставил — или почти всичко.

По време на отсъствието ми все пак бяха приели Закон за правоприемниците и Компанията продаваше лицензи за матриканти. Продаваше предимно на богати — в брой, но продаваше и на кредит. Никой не знаеше количеството на „новите“ стари граждани, освен Компанията производител. Тя съхраняваше данните в специален електронен регистър, където можеха да се намерят индивидуалните данни на биомеханичните тела и принадлежащите им човешки идентичности, прикрепени с договор.

Защо се завърнах?

Когато в онази злощастна нощ яростно смазах Таня, вземайки я погрешка за ловец на глави, смисълът от съществуването ми се изпари безвъзвратно. Няколко дни след ужасния инцидент бях готов да приключа с всичко, дори и с проклетото тяло, в което бе затворена идентичността ми — истинската идентичност на Антон. Последните години, макар и с кратки моменти щастие, бяха време на дълга и мъчителна агония. Агония, най-вече съсипваща съзнанието ми, и макар щастливите моменти с Таня и нежното й внимание да я бяха подтискали или поне притъпявали, тя бе потънала дълбоко в мен. Толкова дълбоко, че бе засегнала фундамента на първичните животински инстинкти; това ниво, от където започва изграждането на съзнанието. Тази ерозия на съзнанието разстройваше и жестоко компрометираше иначе логичните и последователни действия, които бях в състояние да върша. Бях обладан от параноята на вечното преследване. Това бе ужасно състояние на духа, а борбата с него бе предварително обречена. Тялото ми бе в добро състояние, но не това ме правеше личност и не това ме правеше изобщо човек.

Само преди броени дни стоях на брега на Нил, наблюдавайки усилията на мътните водни маси, които напираха да изскочат извън коритото на реката, за да ме погълнат. На моменти дори пожелавах това да се случи, но здравият разум, който все още бе на върха на съзнанието ми и бях успял да го запазя непокътнат, ми подсказваше, че не всичко е изгубено — че има начин да поправя, макар и не напълно, ужасното дело, което без да желая това, бях извършил спрямо Таня.

Премислях нещата отново и отново. Прогнозирах бъдещето, но се връщах и назад във времето, припомнях си дори и незначителни детайли от събитията, които имаха значение сега да съм тук. Припомнях си отдавна забравени лица, имена и местности. Свързвах ги с нещата, случили ми се преди много години и направили от мен това, което съм в момента. Започнах да ги записвам в малък кожен тефтер, който носех в дрехата си. Някои от тях в началото подчертах с червен молив, а после оградих изцяло. Дори повторих многократно и удебелих контурите. Сега приличаха на продълговати червени балони, разпръснати върху белия лист. Прокарах прави линии и ги навързах една с друга. Цял букет балони, напиращи да се откъснат и изгубят в ефира. Но нямаше да го допусна. Това бяха моите цели. Вече съм убеден — има недовършени дела, очакващи своето решение. Най-важното от всичко бе да прекъсна цялата тази лудост. Как? Предстоеше да разбера.

Осъзнах, че през последните дни съм се променил и тази промяна ме караше да се чувствам силен. Тази сила, която безцеремонно бе превзела волята ми и движеща съзнанието и постъпките ми, бе изгарящо желание за мъст. Тази сила се превръщаше в мощ, на която ми бе невъзможно да се противопоставя. Не би могъл да се противопостави и никой друг.

Имаше обаче още нещо. Нещо, което дължах на някого. А тази личност бе най-близкият човек през целия ми объркан от чужди за мен сили живот.

Неволно погалих по капака малкото куфарче, което бях донесъл със себе си от Египет. Оказа се, че дълбоките води на Нил все пак не са непреодолима пречка, за да се сдобия отново с него. Сега бях го вързал с тънък, но здрав метален синджир, с дръжката му за лявата си китка. За да го отнемат от мен, трябваше да отрежат или ръката ми или тази верижка. Ако се стигне някога до това, вероятно в онзи момент ще съм мъртъв.