Александър Белтов
Матрикант — книга втора (29)

28.

Мислите, с които бях заел съзнанието си от известно време, бяха прекъснати от някакъв шум и това ме подразни, но запазих спокойното си изражение. Продължих да се преструвам на заспал. Стори ми се, че това е най-разумното. Трябваше ми повече информация от това, което бях събрал, преди да действам.

Вратата се отвори и полъхът на студения коридор облази страната ми. Не чух, по-скоро си представих внимателни стъпки, идващи към ложето ми. Чувството за нечие присъствие до мен се потвърди с усещането на непозната и слаба миризма. Предположих, че може да е някакъв препарат, химичен реактив или най-обикновен дезинфектант. Стори ми се логично да работят със специализирани материали.

Някой започна да развързва внимателно ремъците, пристегнали китката на едната ми ръка. После направи същото и с другата, така че и двете ми ръце бяха свободни. Можех да опитам, макар и все още с вързани към кушетката крака, да поваля непознатия и в суматохата да се развържа и избягам. Леко отворих клепачите си, колкото да се ориентирам къде бе позициониран човекът.

— Знам, че не спиш — гласът на хазяйката прекъсна намеренията ми. — Слаб актьор си, да знаеш.

Нямаше смисъл от повече преструвки. Отворих очи — наистина бе тя. С наметната бяла престилка, допълваше впечатлението ми за някакво специализирано място, свързано с наука, опити… такива неща.

— Сега ще развържа и краката ти, но ще кротуваш, нали? Пък и да ти кажа, не можеш да избягаш. Никой не може — ние сме навсякъде.

„Навсякъде? Ние?“

— Вие сте навсякъде? Толкова много ли сте? — не се сдържах.

— Навсякъде, да. И всеки, когото срещаш, може да е един от нас, така че откажи се, младежо.

„Агората? Най-вероятно бях попаднал в ръцете на Агората.“

Реших да не задавам повече въпроси, а търпеливо да изчакам, за да разбера какво знаят и какво още биха желали да научат от мен. За самия мен.

Тя наистина развърза кожените ремъци от краката ми, така че се изправих на твърдата постеля и провесих крака. Това, което забелязах първо, бе малката бяла лепенка на свивката на лявата ми ръка. Каквито и манипулации да бяха правили, бяха използвали това място. Не усещах болка, нито каквото и да било неудобство.

— Искаш ли вода? — предложи любезно хазяйката, чието име, както бях чул и предположих, бе Светла.

— Да.

— Ето — подаде ми малко пластмасово шише.

Развъртях синята капачка и инстинктивно го повдигнах до носа си.

— Не бой се, вода е — засмя се тя.

Изчака търпеливо да изпия почти цялото съдържание на бутилката. Наистина бе вода. През това време се опитах да запомня всеки детайл от лабораторията, в която очевидно бях задържан. Заех се да мисля, как може да използвам някои от тях. Дебелият сноп кабели, водещи към компютъра на бюрото, бяха бандажирани с бяла лепенка. Ако можех да разлепя тази лепенка и усуча, може и да се получи здраво въже. Захранващия кабел пък можех да скъсам или срежа със стъкло от някоя счупена стъкленица и да опра оголените му проводници в дръжката на вратата, така че който се опита да я хване отвън, да бъде спрян. Не си мислех, че може да загине, а такава вероятност наистина съществуваше, но ужасът се завръщаше. Онзи ужас от непознатото, който ме бе следвал през всичките тези години на изгнание като матрикант и заради когото бях посегнал на Таня. Този ужас имаше едно-единствено име и това бе вроденият у всеки от нас инстинкт за самосъхранение.

— Я пак кажи, какво мислиш за Компанията?

— Не виждате ли? Тя е вашия враг, а не нейния продукт — хванах се за думите й. Не знаех още как, но можех да използвам и по някакъв начин да пренасоча целта й от матрикантите върху Компанията. Това бе и моята основна цел — Божил, както и Компанията, но не преди да осигуря матрикант за Таня.

— Така ли?

— Тя ще разшири географията на своите пазари — продължих с поясненията си, — в гонитбата за по-високи печалби, корумпирайки всякакви правителства. Като гигантска помпа постепенно ще изсмуче наличните капитали от хората. Това е продуктът, върховният и безконкурентен продукт, заради който те ще работят неуморно и при всякакви условия. А те ще стават все по-тежки и по-тежки.

— Не говориш като трийсетгодишен.

— За да се уверите обаче, ще ви трябва време. Време, за да прочетете историята на деветнайсти, двайсти и двайсет и първи век, както и трудовете на Карл Маркс. Знам, че имате достъп до Мрежата и можете да намерите информация, но нямате време. Часовникът отдавна сочи дванайсет без една минута.

— Ти ми каза, че си учил история, но пропусна да кажеш, че си марксист. Нали…

— Нищо не разбирате — прекъснах я невъздържано. — Не съм марксист и какво общо има това? Не виждате ли миналото, реалността? Не виждате ли бъдещето?

Ноздрите й се разшириха дотолкова, че лицето й придоби вид на човек от африкански произход. Кожата потъмня, бръчките сякаш се вдлъбнаха, а луничките, обсипали лицето й, засияха като звезди в безоблачна нощ.

— Кой си ти изобщо — откъде идваш? — приближи лице до моето и отново усетих миризмата на химикал. — Кой те изпрати при мен? Неслучайно ме насочи към това, да те изпратя при Страхил Геров, нали?

Ако казваше истината, надали щеше да ме развърже. Тя също не бе добра в актьорсткото майсторство. Вероятно подозираше, че не съм провокатор, изпратен от полицията, за да разбие Агората, но не знаеше същинската ми цел. От друга страна, Агората можеше само да ми бъде от полза. Със своята организация, макар и вероятно децентрализирана, можеше да прониква както с хора, така и с технологии в държавни структури. Защо да не могат да проникнат и в частна компания, пък дори тя да е най-могъщата? Бяхме съюзници, но оставаше да я убедя в този факт. Изглежда, бе някакъв лидер и думата й имаше значение в Агората.

— Добре, ще ти разкажа историята си. Ако искаш — вярвай, но нямам с какво да докажа думите си. Не и на този етап.

Тя кимна в знак да продължа и аз започнах. Когато привърших, тя бе седнала на бюрото и пишеше нещо на малък бял лист. После го сгъна, пъхна го в джоба на престилката и стана.

— Скоро ще се върна, а ти чакай и не пипай нищо! Разбра ли?

Без да дочака отговора ми, се обърна и излезе от лабораторията.

Сега можех да се разходя из помещението и да разгледам отблизо предметите, които ме бяха заинтересували. Огледах се за видеокамери, но не видях такива. Възможно бе все пак да има, но да са скрити. Да са камуфлирани в някой от многобройните апаратури на това място. Махнах с ръка, защото дори да ме наблюдаваха, нямаше да правя съмнителни движения. Нека да изглежда, че просто се разтъпквам наоколо. Не би трябвало да се задържам пред някой уред, събудил любопитството ми. Може да е някакъв вид проверка и сега внимателно да ме наблюдават през скритите си видеокамери, готови да нахлуят и да ме завържат отново.

Приближих до бюрото и погледнах в монитора. За мой лош късмет той бе изключен и не можех да определя предназначението му. Най-вероятно съдържаше някаква информация, която хората, задържали ме тук, събират. Дали бе свързан с Мрежата? Това, което установих от думите на служителката в Бюрото по труда, е, че хората се страхуват да сърфират в остатъците на всеобхватната в миналото глобална свързаност. Тя намекна, че такава дейност ще бъде проследена и любопитните ще бъдат задържани по подозрение за съпричастност с Агората. Дали наистина бях попаднал в техните ръце? Ако беше така, то в този компютър вероятно има софтуер, предпазващ го от проследяване. Дали щях да намеря информация за Компанията и Божил, която би ми помогнала да постигна целите си? Ех, само да можех да го пусна и да проверя! Само за малко — някакви си пет минути биха ми стигнали, ако търсачките в Мрежата все още бяха достъпни.

Отново погледнах дебелия сноп кабели — той влизаше някъде отзад, към вход/изходните му интерфейси, но не виждах дали е включен мрежов кабел. Изкуших се да го разгледам отблизо, но размислих, защото все още не знаех дали ме наблюдават. Надявах се да не е така и когато се уверя, ще го включа и използвам. Не бях загубил уменията си от предишния си живот и вероятно бих се справил. Ако пък не бе свързан с други компютри, най-вероятно съхраняваше някакви локални данни или управляваше всичката тази сложна апаратура, пръсната около мен. Разберях ли каква е, тя можеше да се превърне в неподозирано все още от мен предимство. Информацията винаги дава предимство — при планирането на всякакви действия в конкретна област; при предприемане на планираното действие, и не на последно място — предимство при отчитане на резултатите. Информацията е сила и фактът, че Мрежата бе съсипана, бе изцяло в ущърб на милионите потребители. А това бяха гражданите, масите, които все по-трудно можеха да намерят интересуващата ги информация и ставаха все по-невежи и все по-примирени от този факт. По същата причина лесно можеха да бъдат манипулирани от група хора, които желаеха именно това и притежаваха нещото, което другите нямаха — информация.

Ако компютърът бе вързан във вътрешна мрежа с други машини, най-вероятно тя е от така наречения доверен тип, каквито бяха повечето локални мрежи, обслужващи организациите. В този случай включените потребители имаха най-ниско ниво на защита в своите настройки. Причината бе, за да могат да ползват споделени ресурси, каквито са директорийните и сървърните услуги, общи бази данни, вътрешни пощи, общи принтерни устройства и други. Един път авторизирана машина от вътрешна точка на локалната мрежа, се ползваше с пълно доверие от останалите машини. Най-голямата грижа на администраторите на такъв тип локални мрежи обикновено бе входно-изходната точка с глобалната свързаност. В повечето случаи тя бе трудно пробиваема отвън, но веднъж разпознат като член на локалната мрежа, нещата изглеждаха по съвсем друг начин. Това беше добре, но за да вляза в компютъра съществуваше друг голям проблем пред мен — в такава доверена мрежа, всички компютри са с високо ниво на сигурност откъм вход в операционната им система. Това се налагаше именно поради факта, че всички потребители в локалната мрежа трябва да са доверени. Ето защо администраторите изискваха от отделните потребители да вкарват силни пароли за стартиране на операционната система, както и промяната им на определен период от време. Това обаче бе трудна задача. Трябваше да се помнят поредица от несвързани логически символи, затова много потребители се изхитряваха и записваха текущите пароли на места, близо до компютъра. Обикновено това бяха сгънати листчета, подпъхнати под стойката на дисплея, клавиатурата и други компоненти.

Можех да потърся такова листче, а ако имах късмет — да попадна на потребител, който да е имал неблагоразумието да премахне изискването за парола на операционната система. Ако не успеех да намеря листче и ако компютърът все пак бе заключен, имаше шанс да се опитам с някои команди на много ниско ниво — дисковата операционна система. Трудно, но не невъзможно!

Само да намеря някой включен компютър, щях да се ориентирам за това място и за тайствената група, която принудително ме държеше. Дори името на машините, свързани в група, можеше да бъде полезна информация. А най-добрият вариант, макар и малко вероятно да бе това, бе да намеря включен към Мрежата компютър със стартирана операционна система. Мечтаех чрез него да потърся нужната ми информация. Можех да изпратя съобщение за помощ, ако някой локализира позицията ми чрез IP адреса на персоналната машина, адреса на локалната мрежа или дори името на домейна. Имаше различни варианти. Но ако глобалната свързаност е разбита и в отстатъчните й фрагменти онлайн са само слухтящите за членове на Агората агенти и самите членове на Агората, кой би ми помогнал? Наистина ли Мрежата повече не съществуваше, както бях разбрал от служителката от Трудови ресурси? Върнах се отново на проблема с нея и достъпа на обществена информация.

Разбиването на глобалната свързаност обслужваше изцяло така наречения елит — тези, които имаха капитал в ръцете си и по никакъв начин не желаеха да се разделят с него. Така, макар и косвено, Агората съдействаше именно на елита. Това бе в абсолютно противоречие с намеренията им да се борят с установения ред или поне в декларираните им намерения за това. „Странно. Много странно. Дори съмнително.“ Човек би предположил, че Агората не съществува в действителност. Че тази анонимна организация е измислица на тези, които имаха интерес да държат масите в невежество и без лесна комуникация помежду си. Без възможности за обмяна на идеи. Това би дало отговор на много неща.

Но ако това е вярно и Агора не съществува, в чии ръце бях попаднал?